История за любов и не само...

Драги читателю, по долу ще прочетеш една история. Тя звучи почти като приказка, само че е истинска и по тази причина е лишена от присъщото за приказките начало с „Имало едно време…”, защото повечето от героите в нея ги има и днес. И финалът на историята не е като в приказките, но ти ще го видиш сам. Това е една истинска история за приятелството, семейството и голямата, истинска любов, такава, каквато не всеки е благословен или предопределен да изживее.

Всичко започва с едно момиче, което очаквало Коледа. Трепетите на още почти детското й сърце подсказвали и тази година надежда. Надежда, че обичайните, почти ежедневни семейни раздори ще бъдат загърбени или прескочени, поне веднъж от както се помни. Разумът й подсказвал друго, но силата на младостта разгаряла надежда. И още една искра светела в душата на девойката. От преди малко повече от година, много близо до момичето стояла една жена, която то наричало своя приятелка, но тази жена всъщност много повече напомняла на майка… Не, че девойката нямала майка, напротив. Имала и още как. Толкова властна, обсебваща и контролираща, че момичето често заспивало разплакано от нея. И с плаха радост очаквало моментите, в които да сподели болката и да получи подкрепата на своята интересна, доста по-възрастна приятелка. Всъщност тази приятелка била жена на родственик на момичето и имала своя малка дъщеричка. Въпреки това често наричала девойката „моето момиче, ти си ми като дъщеря” и още други мили неща. Убеждавала я колко е красива всъщност и че заслужава само най-доброто от живота, заради доброто си сърце, бистрия ум и талантите си. Момичето вярвало безгранично на жената, обичало я, слушало съветите й, доверявало й тайните, болките и надеждите си. И било безкрайно щастливо в миговете, прекарани с жената.
А тази жена, (както разбира се и момичето) имала и минало и друг живот. Имала и други две деца. Две момчета, двама вече пораснали сина. Те живеели далече, в родния град на майка си, със своя баща (първия съпруг на жената). Те също обичали майка си и страдали по нея. И тя по тях. Още повече, че сегашният й мъж далеч не бил идеалният партньор, със своя тежък характер и лошо пиянство. Често бил повод за болка и сълзи в очите на жена си. Тя споделяла своите мъки с момичето. И така малко по малко връзката между двете ставала все по-истинска и силна. А малката дъщеричка на жената била още един светъл и много специален лъч в живота и на двете. Това щяла да е съдбата и на най-големия син на жената, но младата девойка още не знаела това.
Жената често споменавала синовете си и разказвала на момичето за тях. Особено за големия. И често обещавала, че ако те с девойката се срещнат, това ще бъде истинско и много хубаво чудо и за двамата. Девойката слушала всичко това с усмивка. Тя вярвала на жената, но през това време трепвала и по друго момче (не, че той я забелязвал), оглеждала се за приятели сред обкръжаващите я…
Същевременно мъжът на жената никак не харесвал синовете й и дори криел съществуването им от роднините си. Само семейството на девойката знаело за двете момчета.
Тук е моментът да се спомене, че и майката на момичето никак не била доволна от близостта на дъщеря си с жената и дори често била открито враждебна към двете.
И така при всички тези обстоятелства (и още, които тук не си струва да се споменават), наближавала Коледа.
Двете семейства, на жената и на девойката, които всъщност се явявали роднински, често си гостували, въпреки обстоятелствата, а може би именно заради тях. Та така станало и в онази пред коледна вечер с която започва историята. Дядото на момичето (най-добрият, благ и благороден човек, когото тя познавала), поканил гости. Семейството на жената, заедно с двамата й сина, които били пристигнали за празниците при майка си. Преди това дядото произнесъл на своя родственик впечатляваща лекция за семейните ценности и значимостта на децата, и за неговата роля, и поведение, спрямо синовете на жена му. При това мъжът капитулирал и приел поканата за общо гостуване.
През това време две сърца тръпнели в трепетно очакване на нещо ново и вълнуващо. Девойката и жената със сигурност не са си давали сметка какви ще бъдат последиците от тази тъй очаквана среща.
И така дошъл дългоочакваният ден. Привечер пристигнали гостите в дома на момичето. Мъжът, жената, дъщеричката им и двамата сина. Седнали около празнична трапеза, заедно с дядото и майката, брата, сестрата и пастрока на момичето и самото то, разбира се.
От тази вечеря, от тази среща започнала най-романтичната, най-невероятната, най-дългата, най-очакваната, най-несбъднатата, най-жадуваната и най-истинската любов, която момичето дори не си представяло, че е възможно да се изживее наяве, а не само в книгите.
В онази вечер, на празничната маса, докато всички весело вечеряли, девойката не можела да откъсне очи от най-големия син на жената. Снажен момък, висок и силен, с бяло лице, с най-умните, живи и бистри зелени очи и с най-нежните и плътни устни. Устни, които щели от тази вечер нататък, хиляди пъти да изгарят устните и душата на момичето, но… само в съня й.
И така продължила празничната вечер. Двете приятелки се споглеждали тайно и дори успели да си прошушнат една на друга „е, какво мислиш…”, „той е… по-красив от колкото си го представях”. А вечерята завършила трудно, с поредното тежко пиянство на сродника…
Тръгнали си гостите. Двете приятелки дори не подозирали, че тази среща ще е последна за двете, за доста дълъг период от време.
Вече у дома си, пияният мъж за пореден път бил жена си, този път пред децата й. И те не издържали… Два - три дни по-късно убедили майка си и без да се обадят никому, потеглили с нея и с малката си сестра за далечния роден град.
Разнесла се новината. Момичето било попарено, не можело да повярва, плакало и страдало с дни. И макар, че чуло от майка си „Видя ли, дори не ти се обади, нали уж държи на теб”, все пак се намерила искрица надежда. Майка й и дядо й успели някак да вземат от сродника си адреса и телефона (който по-късно се оказал грешен), на вече бившата му жена. Дълго звънели те в дома на някакви хора и без успех, в чуждия град, търсили по телефона своята близка. Накрая момичето решило, единствения изход и начин за връзка, макар и бавен и без гаранция за отговор, е писмо. И го написала. И зачакала…
Ето, че минало време и един ден, най-неочаквано, момичето получило писмо от своята приятелка. Невероятна радост обзела девойката, защото писмото съдържало не само обяснение и извинение. То носело нещо много повече – надежда и послание за приятелство. И най-вече носело възможност за най-сладката близост, онази с любимия.
А за момичето големият син на жената вече бил любим. Ако се чудиш, драги читателю, как е възможно това, попитай магията на любовта. Нека тя ти отговори, дали времето, възрастта или разстоянието имат значение.
И така занизали се дни на раздяла и очакване. Летели писмата между двете приятелки, като снежинки, като пролетен цвят, като летен полъх, като есенни листа… и носели по между им радост и тъга, подкрепа и надежда и сладкото обещание, че при първа възможност ще се видят пак. А възможности имало. Много неща все още свързвали жената с предишния й живот. Тя трябвало да ги уреди. Пътувала и гостувала (почти тайно) на семейството на момичето. Каква радост само били тези гостувания! А колко сладък трепет изпълвал девойката, когато имала новини и от любимия, дори само когато се споменавало името му.
Така почти неусетно изминала още една година. Отново наближили празници. Коледното вълшебство донесло на девойката един много желан подарък – покана да посрещне Нова година в дома на своя любим и милата си приятелка, със семействата им. И ето, че поели момичето с дядо си брат си, към далечния град. Настъпили едни от най-щастливите дни за момичето… Всичко й се струвало вълшебно – красивия, южен град през зимата, близостта и подкрепата на мъдрата жена и топлото посрещане на семейството й. А когато погледнела в очите на любимия, девойката потъвала и изгаряла в тях. Толкова силни и невероятни били чувствата й и толкова крехка и неуверена младата й душа, че тя почти не вярвала, че в очите на момчето сякаш гори същия огън, към нея самата. Двамата не смеели дори ръцете си да докоснат…
В онази новогодишна нощ той й направил подарък. Нежното бижу, което получила тогава, тя щяла да запази години и то да се превърне в скъп спомен, кой би предположил?
Празниците свършили. Раздялата била тежка.
Затекъл животът в обичайния ритъм. Писмата летели като лъчи на надеждата. Носели послания за бъдещето. „Вие ще бъдете заедно един ден…”, „Да ще бъдем…”, „Учи, мила, ти си умна…”, „Ако работиш здраво, с упоритост всичко се постига…”, „Бъдете здрави”, „Липсвате ми”, „Обичам ви” и така нататък и така нататък.
Девойката растяла, като цвете, парено от време на време от житейските неволи. Момчето работело упорито. Знаели, че за да съберат съдбите си, първо трябва всеки да изпълни собствената си мисия. Да порасне.
Дошла казармата. Тежки дни. Тръгнали отново писмата. „Бъди силен, „Искам да те видя”, „Липсваш ми”.
Случило се така, че кратко заболяване довело младия мъж на лечение в града на момичето. Тревога, но и радостен трепет обзели сърцето й. Срещите станали чести. Свижданията в градината на болницата – най-милия и пълноценен час. Той вече докосвал ръцете й, а топлината в очите им – тя ги изгаряла.
Но и това бил просто период от живота им. И той свършил. Лечението приключило успешно, а с него и казармата. Той се завърнал в родния си град. Тя продължила да учи в своя. Виждали се много, много рядко. Той заработил усърдно. Справял се добре. Печелил, напредвал. Майка му била до него. Не прекъсвала близостта и с далечната си млада приятелка, но момичето все по-често се питало „Защо и той не се сеща по-често за мен?”.
Настанали трудни години за всички. Страната се тресяла от промени. Връзката между девойката и нейните любими хора постепенно се разреждала във времето. Писмата станали все по-редки…
След почти две годишно прекъсване дошло мило писмо от жената към нейното момиче. „Добре сме, трудното мина… Имаш поздрави от …”. Порасналата вече девойка, огорчена от дългото прекъсване отвърнала „Да се обади той”
Настанало мълчание…
Занизали се годините…

Девойката се превърнала в млада жена. Поела пътя си. Трудила се, упорито учила. Постигнала успехи, претърпяла провали. Срещнала нови хора – ценни, интересни, странни. Разделила се с други. Не преставала, обаче, да следва съветите на своята далечна приятелка. Не спирала да мисли и за любимия си, нейния син…
Така се случило в живота на порасналото вече момиче, че то срещнало друг мъж. И се влюбило. Е, не така, като в онази любов, но …
Появила се в живота й и най-голямата радост – нейното собствено детенце, нейният син.
С времето животът й с бащата на детето ставал все по-труден, тъжен и самотен. И тя все по-често се връщала в спомените си към несбъднатите мечти от миналото. До като един ден не си казала, че всъщност истинското приятелство, така както и истинската любов нямат край и са неподвластни на времето. И вдигнала телефона…
Едва ли ще се изненадаш, драги читателю, но отсреща чула топлия глас на скъпата си приятелка.
Какво следва оттук нататък? Дали всичко започва отначало? Не! Все пак това не е приказка, а една истинска история, така че… Ето ги фактите. Тя и той имат съпруг и съпруга, но не станаха съпрузи. Тя и той имат синове, на една и съща възраст, но не и общи. Тя и той са работещи, смели, умни и самостоятелни хора, всеки по своему. Тя не е щастлива в брака си, но още не намира сили за раздяла. Той? За него историята мълчи. Дали съпругата му го прави щастлив? Ако тя един ден го види, сигурно ще го попита.
Все още я има топлата обич и силната привързаност на младата жена към приятелката й. И все така се чуват по телефона, за да потърсят опора една в друга. Все още е много силно желанието за среща, копнежа за разговор, за близост, споделяне и приятелска подкрепа. Защото трудности в живота винаги има. Има и надежда, защото хората пътуват, срещат се, пък и какво са разстоянията в днешно време.
А любовта? О, тя също все още е жива, в сърцето на младата жена. Подхранвана от спомените, но лишена от илюзии и вяра в бъдещето. Все така истинска и силна, в своята невъзможна безнадеждност.
Какво следва оттук нататък ли? Не се знае.
Чел ли си, драги читателю, „Птиците умират сами”? Спомняш ли си легендата за малкото птиче, което изпява най-красивата си песен, докато бодил пронизва сърцето му? Красива, но тъжна приказка. А тази, която четеш е истинска. В нея може би предстои най-доброто, а може би всичко отдавна е приключило. Светът не е само черно и бяло. Може би предстои нещо, което никой от участниците в тази история не си и представя, че е възможно. А може би е нужна просто една нова среща…

Послепис
Тази история ще има продължение. Още не се знае нито какво, нито кога. То ще бъде създадено в най-неочаквания и най-подходящия момент. И ще бъде такова, каквото само участниците в нея ще имат шанса и смелостта да си позволят да изживеят.

*Историите са публикувани със съкращения