Историята на една любов-сън или вълшебство

Нервно тракане на клавиатурата. Чаша студено кафе след дълга нощ работа пред компютъра.
Свенливо „Добър ден” сякаш малко разведри обстановката. Беше непознато момче, високо, облечено със стил и вкус, но очите му бяха някак невинни, по детски игриви. Техен общ приятел го бе довел да се запознае с дейността на фирмата. Но той не говореше много, беше толкова свенлив, дори на моменти я изнервяше с това. Е, все пак тя разбра, че бе по-малък от нея с 2 години. Говориха малко, той трябваше да си тръгва, тъй като беше на фитнес (очевидно бе, че поддържа форма), а и тя имаше още доста работа. Всичко си продължи, минаха няколко дни. Той пак се появи в офиса все същият срамежливко. Започна да идва всеки ден след училище - кога с причина, кога без. Колегите й се шегуваха, че знаеха причината за това, а тя отвръщаше с усмивка, без да им обръща кой знае какво внимание.
Постепенно той стана част от колектива, макар все още да не говореше много. Дойде и партито на офиса за Halloween. Всички бяха с костюми - тя беше Вълшебница, а той се беше опаковал като подарък - явно не могъл да измисли нищо друго, но пък беше много забавен и сладък. Двамата не разговаряха много, тъй като тя обичаше по-отворените, общителни хора, но накрая тя трябваше да остане да изчисти в офиса и той ненадейно реши да й помогне. Останаха до 6 ч. сутринта, не спряха да говорят! Тя наистина бе сътворила вълшебство - накара го да говори за себе си, за мечтите си. В очите му грееше странен, нов блясък - той я бе обикнал - чисто истинско, без никакви очаквания и намерения. Просто така! Искаше да го изкрещи, но нямаше смелост да й го каже, страхуваше се, че тя ще го отхвърли. Замълча. Изпрати я до дома й, като й благодари, че го е изслушала. Тя се усмихна нежно, блясъкът на луната осветяваше косите й, устните й потрепваха приканващо. „Толкова е прекрасна”, помисли той. Сърцето му биеше лудо. Искаше му се да спре времето. Той не желаеше нищо, само тази усмивка, която му даваше живот, с дъх на нежност и любов. Нещо в него се преобърна, той не можеше да одържи повече устрема на сърцето си, хвана я нежно през кръста и я целуна. Тя бе толкова топла, ухаеше на опиянение и красота, очите й - като на страхливо, малко зайче.
- Ти нали знаеш, че това е невъзможно - каза внезапно тя.
- Но...защо?! Аз наистина те харесвам - плахо изрече той.
- Аз, аз съм по-голяма от теб и... колегите...охх, просто не може.
- За мен няма значение! С никого не съм се чувствал така до сега. Имам нужда да говоря с теб, да те виждам.
- Не мисля, че ще се получи нещо между нас. Не очаквай много. Ще се виждаме, но за всички ще бъдем само приятели.
- Съгласен съм - въздъхна той.

Така минаха 2 месеца и никой, освен най-добрите им приятели, не знаеха за тяхната тайна. Тя все още бе измъчвана от съмнения и несигурност за техните отношения, беше убедена, че те нямат бъдеще, и упорито отричаше, дори пред себе си, да има чувства. И тъй реши, че трябва да сложи край, за да не му дава безсмислени надежди.
Снегът валеше тихо и омайно в Коледната нощ, когато телефонът ненадейно позвъни.
- Искам да те видя. Излез за малко, аз те чакам долу.
Тя беше решена, че ще му каже да си намери друго момиче. Вместо него обаче първо видя едно голямо, пухкаво и сладко плюшено куче, което я гледаше с миловидните си очи.
- Харесва ли ти? Може да е малко мръсничък, тъй като ме хвана голям дъжд, когато го купувах и за да не се измокри, го сложих под якето си. Приятелите ми се смяха много, но аз исках да запазя подаръкът ти.
Тя остана без думи. Потрепери и силно го прегърна. Не можа да изрече това, което бе намислила. Каза си, че ще намери друго време, но не сега.

Така мина още един месец, но тя все не намираше момент да му каже. Те не се виждаха всеки ден - тя искаше да се чувства свободна и независима и да има време да се вижда с приятелите си. Тя не изразяваше чувствата си, не искаше да изглежда уязвима и слаба, беше горд и амбициозен човек. За него тя бе някак си недостижима и това все повече го привличаше, а усмивка й той сравняваше със сутрешния лъч, нещо, от което имаше постоянна нужда. На края на януари всички колеги от офиса отидоха за един уикенд в планината. Вечерта имаше страхотен купон и всички се веселяха, но на нея внезапно й стана много зле и отиде в стаята си. Всички бяха вече леко пийнали и тя не искаше да им разваля вечерта. Остана сама в стаята си, но след малко вратата се отвори.
- Тук ли си, защо изчезна така внезапно? - попита притеснено той.
- Не се чувствам добре, но ти иди се забавлявай.
- Няма да те оставя. Хайде сега да видим как да те излекуваме.

Цялата нощ тя имаше температура, болеше я глава, но пък си имаше чудесен лекар. Той й носеше горещ шоколад, правеше й компреси, масажираше й главата. Не се отдели от нея нито за миг. Когато тя се събуди на сутринта, той беше задрямал до леглото й, хванал едната й ръка. Тогава в очите й блесна сълза. „Как може да измъчвам така този човек. Какво чудовище съм аз?! Той е толкова прекрасен!” Наведе се и го целуна. Той отвори очи и погледна изненадано.
- Прости ми, че не признавах, че сме заедно и най-вече не признавах пред себе си, че може да имам чувства към теб. Ти бе съгласен на всичко, за да бъдеш с мен. Аз искам да дам шанс на двама ни!”
Скоро двамата отпразнуваха и Деня на влюбените. Тя го заведе в един малък стар параклис в околностите на града. Нямаше никого. Двамата коленичиха, хванати за ръце, за да се помолят. Тя затвори очи и стана чудо. Обърна се към него и нежно прошепна „Обичам те. Не знам как и защо, но те обичам. Чувствам се както никога до сега.”
- И аз те обичам, толкова силно. Обичам те, вълшебнице моя”!

- Къде ме водиш? Няма ли да ходим в новото кафе?
- Стига, любопитке моя малка. Ще видиш. Бъди търпелива и ще бъдеш много щастлива. Сега искам моята принцеса да затвори очи. Хайде, малечке, не се плаши.
- Пак си намислил нещо, меченце мое, но да видим тази работа.
В тишината се чу нежна музика - Savage garden - “Truly, madly, deeply”. В мига, в който отвори очи, в тях се появиха сълзи - сълзи от радост и обич.
Навсякъде бе обсипано с листа от роза, масата бе отрупана с малки червени свещи, във формата на сърчица, там стоеше и прекрасна червена роза, но погледът й се спря на ръчноизработената картичка. Беше наистина изумителна - техни снимки, нежни стихчета, красиви рисунки.
- Това е най-ценният подарък, който някога съм получавала - промълви тя с треперещ глас. Гушна се в своето Мече и тихо заплака.
- Недей, мой малък Прасчо. Не искам да виждам тъжни прекрасните ти очички. Знаеш ли - когато те плачат - тогава и сърцето на твоето Мече плаче. Аз исках да ти кажа, че трябва да благодаря всеки ден за това, че ти си до мен, защото си най-прекрасното нещо в живота ми, защото без теб той не би имал смисъл, без теб аз не бих бил АЗ. Искам да прочетеш стихчето си - там ще откриеш душата ми.
И тя зачете с треперещ глас:
Когато погледна в очите ти...
Две очички, две сияещи звездички - верни са те сестрички на твоето добро сърчице.
Поглеждам в тях и не виждам брегове, а разкриват ми те непознати, чудни светове.
Душата ми уморена своя пристан в тях намира и всеки миг се моли-блясъкът им топъл нивга да не гасне, че той с обич и сила ме спасява и блажена нежност подарява!
Когато погледна в очите ти... намирам целия свят!!
Обичам те!!!

Благодаря ти, че ме научи да обичам!
Благодаря ти, че те имам!
Да кажа, че те обичам е твърде малко, за всичко това, което изпитвам!
На мойто слънчице...

- Защо плачеш. Мила моя, не ти ли харесва?
- Не... аз.. аз.. нищо няма. От радост и вълнение е.
- Не можеш да скриеш от мен, какво има? Кажи ми, не ме измъчвай.
- Тежко ми е. Аз те обичам толкова много, щастлива съм с теб, но...
- Защо винаги трябва да има това НО. Аз ли съм причината, какво не правя както трябва?
- Не си ти! Ти си най-прекрасният човек, когото съм срещала! Но нещо ми тежи от много отдавна и трябва да ти го кажа, нещо, което ме огорчава и обижда много силно.
- Какво се е случило?!
- Не ми е лесно да ти го кажа, но вече премина всички граници. Майка ти разказвала, че не одобрява връзката ни и ще направи всичко възможно да ни раздели! Тя смята, че аз не съм подходяща за теб, а и съм по-голяма, трябвало да си намериш друго момиче. И това не го казва на един или двама. Аз съм човек с достойнство, а тя го накърнява. Не мога да приема, че съм сметкаджийка - та ти какво имаш реално, като все още зависиш от родителите си?! Аз не съм боклук, разбираш ли?!!! Защо мълчиш, защо има сълзи в очите ти? Нима... нима ти си знаел?
- Моля те...
- Защо?
- Не исках да те наранявам, нямах сила да ти го кажа.
- Аз не съм дете, трябваше да бъдеш открит с мен, нали споделяхме всичко?
- Не ме обвинявай, прости ми, моля те. Не ме интересува какво говори тя. Аз държа на теб и те познавам и няма да се откажа от теб, каквото и да става, разбра ли?! Ще те подкрепям и ще защитавам връзката ни!
- Ти не знаеш как се чувствам всеки път като я срещнем - като натрапница, като някакво нищожество. Тя дори ти търсила нова приятелка. Не можеш да разбереш болката и унижението ми, защото не си го изживял. Моите родители те приемат като син, а аз винаги усещам, че съм чужда.
- Аз съм говорил с нея, но тя не иска да чуе. Аз дори не знам причината. Просто иска да се разделим. Защо мълчиш, мила?
- Може би е по-добре наистина да се разделим. Не искам да заставам между теб и родителите ти. Искам да си спокоен и щастлив.
- Но аз съм щастлив само с теб. Моля те, не говори повече така. Моля те да бъдеш до мен и заедно да се борим. Аз не мога без да те обичам! Нека сега да празнуваме рождения ти ден, искам да се усмихнеш, за да стоплиш душата ми, моля те!

Майка му наистина бе решена да ги раздели. Непрекъснато се опитваше да го среща с различни момичета, непрестанно му звънеше, когато той бе с нея и продължаваше да я унижава. Бе спряла да й говори и търсеше начин как да ги скара. Един път момичето бе толкова наранено и унижено и със сълзи на очи върна пръстена, който той й бе подарил за тяхната годишнина. Беше опитала да говори с твърдоглавата жена, но тя явно нямаше смелост да говори очи в очи с приятелката на сина си. Постоянно я коментираше жлъчно с приятелките си, споделяше негодуванието си от връзката им с всички, във фризьорския салон дори, и разбира се измъчваше сина си с постоянните си упреци и въпроси. Тя не бе дала шанс на момичето - не я познаваше, но бе решена да ги види разделени. Дори поставяше ултиматуми на сина - да избира дали да има майка или приятелка. От много неща го бе лишила. Понякога не му даваше пари, измисляше различни причини той да ходи с нея за 1 или 2 дни извън града - уж по работа или на лекар, а той, понеже бе добряк, не можеше да й откаже. Той бе опитвал да говори с нея, но напразно - тя беше непреклонна - никога нямаше да приеме момичето и дори веднъж му каза, че ако той се ожени за нея, тя ще се отрече от него. Тя имаше цел - да раздели сина си от момичето, което той обичаше и нищо нямаше да я спре, дори страданието на собствения й син.
Всичко това толкова измъчваше бедното момиче, не стигаха проблемите, които имаше със семейството си - бяха в недобро финансово положение, баща й бе болен, а тя се измъчваше, че не може да помогне. Тайно плачеше, свита на леглото си, без да изказва мъката си - само сърцето й знаеше. Криеше сълзите и болката си, за да не огорчава никой. Тя трябваше да учи и работи едновременно, за да може да не бъде в тежест. Но тя бе щастлива - вече почти 2 години той я подкрепяше и обичаше, помагаше й във всеки момент, заедно преминаваха през много перипетии, но вървяха редом ръка за ръка, с погледи, вперени в една посока. Преодоляха дори 5-месечна раздяла. Бяха на стотици километри един от друг, но сърцата им все още биеха като едно, очите им все се търсеха и припознаваха в непознати, устните им все още жадуваха да се слеят в опияняваща сладост. И двамата бяха като осиротели един без друг, а това бе като истински Божи дар за майка му. Тя бе сигурна, че това ще сложи тъй очаквания от нея край на връзката им, но не разчиташе само на това. Всеки ден го измъчваше - повтаряше му, че неговата любима няма да се върне, ще си намери друг, че не мисли за него, че го лъже. Но той бе непреклонен - той вярваше в нея безрезервно, повече дори отколкото в самия себе си. И това не бе защото бе заслепен или омагьосан, както майка му твърдеше, а защото познаваше душата на своята Вълшебница - той я виждаше всеки път щом погледнеше в прекрасните й очи. Беше готов да я чака, защото само тя изпълваше сърцето му с радост, тя бе едничката му утеха, едничката, която го разбираше дори без думи. Беше толкова наранен от майка си, но въпреки това я обичаше и не смееше да я огорчава. Понякога бе принуден дори да се среща, уж случайно, с момичета, които майка му бе харесала за него - но всички бяха толкова празни. Когато говореше с тях, той чуваше гласа само на своята принцеса и търсеше нейната усмивка.
Раздялата ги направи по-силни, по-уверени един в друг и в мисълта, че ще продължат заедно, въпреки пречките, въпреки времето. Знаеха, че ще трябва да се борят, да се жертват, да минат през огън, но в името на любовта си. И нямаше какво да ги спре, защото те бяха едно-едно сърце, една душа, една мечта..завинаги и във вечността!

*Историите са публикувани със съкращения