„Отвратителен е този парфюм – отбеляза тя като начало.
„Зависи. На С. й подхожда.”
„Да, има знойна и същевременно романтична нотка.”
„Хайде сега, за парфюми ли ще говорим? Казвай, каквото ще казваш! Слушам те” – изпъшках, решен да чуя всичко.
„Какво всъщност искаш да знаеш?”
„Как какво? Всичко: защо се отдръпна от мен, защо реши внезапно да се омъжваш, ако е истина и така нататък. Първо за последното. Обещала си да ми кажеш истината. Вярно ли е, че ще се омъжваш за Генерала?”
„Не, разбира се.”
„Така и предполагах. Защо са тогава всичките тези истерични номера? Знаеш ли какво си мисля? Тебе просто те е страх. Ти просто се страхуваш от нашата връзка. – Тя ме погледна с изненада. – Да, страхуваш се да не разбера, че не си онова, за което те мисля, че не си нито толкова добра, нито толкова умна, и понеже не искаш да се разочаровам от тебе, решаваш да скъсаш, когато си в зенита на любовта ми, защото не можеш да понесеш да бъдеш разлюбена. Самолюбието ти не позволява. Страхуваш се да се омъжиш за мен, защото знаеш, че си егоистка и ще бъдеш лоша съпруга, и че скоро след брака ореолът ти на изключителна любима ще падне и ще се замени с прозаичната роля на съпруга, а ти не искаш да бъдеш такава. Ти искаш винаги да си на върха, да ти се възхищават, да бъдеш обичана, не, обожавана, да бъдеш ухажвана, но ти, ти освен себе си, никого не обичаш! Никого, разбираш ли?” – почти крещях.
Погледнах към Z. Тя беззвучно плачеше. Всичко бях очаквал от нея, но не и това. Очаквах да се разлюти, да ме подхване, както винаги с котрааргументи, но тя... тя просто плачеше. Мигом съжалих за тежките думи, които изрекох, а те... почти всички не бяха верни.
„Не си прав – продума тя, след като обърса сълзите си с длан. – Ти дори не подозираш колко много те обичам! Не знаеш какво си за мен!”
Преглътнах безмълвно.
„Но защо... защо тогава ме отблъсна? Или не смяташ, че съм достоен да ти бъда приятел или... съпруг?”
„Не мога да се омъжа за тебе!” – с болка каза тя.
„Защо, нали каза, че ме обичаш, че съм нещо... много за теб?”
„Обичам те, но не мога да се омъжа за тебе.”
„Е, добре, не съм казал, че това трябва стане утре, а по принцип.”
„Не мога и по принцип.” – не преставаше да лее сълзи тя.
Млъкнах объркан. Започнах кротко:
„Слушай, Z., не усещаш ли, че тук няма логика? Нали за всяко нещо трябва да има причина? А каква е тук причината? Няма причина, а има следствие! Не чувстваш ли, че нещо не е в ред? Няма ли най-после да ми кажеш какво става?”
Нов порив на плач я разтърси и тя зарови глава на гърдите ми, вкопчила се здраво в раменете ми. Хълцаше и не можеше дума да каже.
„Хайде, недей! – опитах се да я утеша. – Родителите ти не ти позволяват да ходиш с мен, нали?” – опитах се да налучкам отговора.
Z. заплака още по-силно и заклати отрицателно  глава.
„Но какво тогава? Кажи най-после – каквото и да е, ще го понеса! Все ще е по-леко от неизвестността! Не мога повече така!”
Тя вдигна към мене разплаканото си лице, изкривено от ужасен спазъм и изкрещя:
„Не разбра ли, не се ли досети, че... ние двамата с тебе... сме всъщност... брат и сестра!”
В главата ми се занастройваха милион цигулки. Почувствах как кръвта се смъкна от лицето ми, а в гърдите ми нахлу слабост, от която едва не загубих свяст.
„Какво приказваш! – запитах беззвучно. – Слушаш ли се какви идиотщини говориш!” – крещях в лицето й, което се сгърчваше след всеки мой вик, сякаш плесници плющяха по него.
„Истина е! Ти също си се досетил, но не искаш да го възприемеш!”
„Какво съм се досетил? За какво говориш!” – отбранявах се безпомощно, но усещах как едно съмнение се запрокрадва в душата ми, нараствайки безпощадно и скоро доби демоничен вид. Видът на истината! На непредотвратимата и жестока истина!
Седнах безсилен до нея и зашепнах отчаяно:
„Кажи веднага, кажи, че това е твоята поредна измислица! Кажи или не знам какво ще направя!”
Z. клатеше глава през сълзи и аз осъзнах, че уви! този път тя казваше истината.
Сипах в две чаши от някаква бутилка и седнах отново до нея.
„Пийни! – казах тихо. Извадих кърпа и се опитах да избърша сълзите й. – Успокой се и се опитай да ми разкажеш всичко. Не се ли заблуждаваш, че баща ми и...”
„Още щом го видяла, майка ми го познала. Той бил същият онзи мъж, с когото така внезапно се обикнали преди двайсет години. Тя била същата онази жена за която баща ти ти е разказвал... Майка ми не е сигурна дали и той я познал, но...”
„В такъв случай може и да не е тя!” – прекъснах я с отчаяна надежда.
„Тя е. За жалост всичко съвпада. Всичко онова, което ти ми разказа. Отначало... когато ви срещнахме двамата на „Графа”, тя  ми заяви, че не желае да дружа с тебе. После, когато закъснях след рождения ден на Д., ми направи скандал, защото гостите си бяха отишли, без да ме дочакат. Аз бях твърде разстроена от думите ти тогава и се държах с нея доста невъздържано, вследствие на което най-категорично ми бе забранено да контактувам с тебе. Аз упорствах и исках да ми обясни защо. Тогава майка ми се принуди да ми каже. Плаках много. Разбрах, че съм извадила най-лошата карта в живота си, но не можех да направя нищо!” – тя млъкна и отпи от чашата си.
„Добре, но баща ми не ми е казал, че... са имали дете!” – промълвих съкрушен.
„Той не е знаел.”
„Как така?”
Родителите ми са били женени от две години, но нямали деца. Тя го обичала, докато не срещнала баща ти. Когато разбрала, че е бременна, не казала нито на баща ти, нито пък на... моя. А трябвало все пак да вземе някакво решение. Щом баща ти отворил дума да се разведат и да се оженят, мама дълго се колебала. Много била задължена на баща ми – той не е завършил висше образование, защото работел, за да я издържа. А от друга страна била бременна – нещо, което така дълго чакали.”
„Но може да е сгрешила, може да е забременяла от... съпруга си” – рекох почти без надежда.
„Не. Същото я попитах и аз. Майка ми била сигурна. Жените имат усет за тези неща. А и аз се позаинтересувах. Ти каква кръвна група имаш?” – запита ме неочаквано Z..
„Нулева” – отвърнах неразбиращ.
„Ето, виждаш ли? Моята също е нулева, на майка ми е А, а на баща ми – АВ. Това категорично означава, че не съм негово...”
„Не разбирам от кръвни групи – прекъснах я, – но съм чувал, че бащинство така не се доказва, а само се отхвърля. Всъщност това нищо не решава. Чакай сега ще попитам!” – извиках и изхвръкнах от стаята.
Първоначално възнамерявах да позвъня на някой лекар, но докато прелиствах телефонния указател, ми хрумна, че всъщност мога да попитам... баща ми. Погледнах часовника си. По това време обикновено си бе вкъщи. Набрах номера и няколко секунди по-късно чух глухия му глас.
„Татко, аз съм – продумах с изтерзан тон. – Обаждам се по това време, за да ти задам един.... много важен въпрос. Жената, която си обичал... майката на Z. ли е?”
Баща ми не отговори веднага.
„Z. онази, дето я срещнахме с майка й на „Графа” ли е?”
„Същата” – отвърнах и зачаках отговора с кой знае откъде появила се надежда.
Той се забави толкова дълго, щото помислих, че връзката е прекъснала. Тъкмо се канех да се обадя, когато чух баща ми да казва:
„Тя е.”
Сякаш ме удариха с парен чук. Едва успях да си поема дъх и само  промълвих:
„Но защо, татко!...”
Усетих сълзите да напират в гърлото ми и затворих телефона. Тръгнах към Z. като осъден на смърт. Все едно, че току що са ми казали, че съм болен от рак. Дори тогава все пак има някаква надежда, но сега... Когато влязох в стаята, Z. гледаше в пода и мълчеше. Бе престанала да плаче, само хълцаше задавено. Стоях в нерешителност до вратата и не смеех да продумам. Когато повдигна очи, събрах сили и продумах:
„Вярно е. Баща ми потвърди...”
Видях как веждите й подскочиха, а после сведе глава и остана неподвижна. Седнах до нея и я прегърнах през раменете.
„Ех, Z., Z.! Тъкмо на нас ли можа да се случи! Защо ние трябва да плащаме греховете на родителите си!” – и отпих дълбока глътка от чашата.
Z. клатеше глава в такт с думите ми. Странна бледност я бе обляла, сякаш бе восъчна. Погледнах я с нови очи – нима това бе сестра ми, по-точно – полусестра ми? Нима цялото това взаимно привличане е било само зовът на кръвта? Можех ли да сменя голямата любов на живота си с любовта към сестрата? Поклатих глава – това бе невъзможно. Не бях имал сестра, предпочитах и да нямам, но любима като Z. знаех, че никога не ще имам.
„Как ще живеем по-нататък, З.?” – попитах с болка.
Тя поклати глава и промълви сдържайки се да не заплаче отново:
„Не зная. Аз от цял месец знам това. Питаш ли ме как съм се чувствала?”
Горката! Едва сега осъзнах, че нейното хладно отношение към мене е целяло единствено да ме отблъсне, за да приема всичко по-леко.
Изведнъж се сетих: а какво щеше да стане, ако баща ми не бе дошъл тогава в квартирата ми?  Сякаш съдбата, за да изкупи вината си, задето ни събра, го изпрати в онзи миг.
„Какво ще правим сега, кажи! – попитах отново.
„Не зная” – отвърна тихо Z. и почувствах, че отново ще заплаче.
„Аз не бих могъл да остана... до тебе. Това ще ми причинява болка. Как ще живеем през следващите години с тази болка?”
„Какво си намислил да правиш?” – погледна ме косо тя.
„Не зная, може би ще се преместя в друга група или пък ще мина задочно. Не ми стига умът как ще чета за изпитите.”
„Ще ти мине, бъди сигурен.”
„Няма, Z., Ти не знаеш какво беше за мен. Радостта от живота! Това няма да ми се случи отново никога. Как да го забравя?”
При тези ми слова сълзите ми бликнаха, въпреки волята ми и се обърнах смутен да ги обърша. Не бях плакал от дете.
Z. се разплака отново:
„Ние пак ще се виждаме, но вече като... брат и сестра.”
„Не, Z., няма да бъде същото. Щом си тръгна, никога вече няма да се видим!”
„Но имаме още цяла седмица до края на занятията” – рече тя загрижено.
„Ще мина и без тях.”
„И какво мислиш да правиш през това време?” – попита с тревога тя.
„Не се страхувай няма да се самоубия. Самоубиват се подлите, които обичат само себе си или пък слабите, които няма къде да идат и затова напускат този свят. А аз имам още един свят, Z.! Ти също го имаш – светът на въображението, където и най-невъзможната любов става възможна само с едно драсване на перото. Ще пиша. Ако искаш приеми това като един вид самоубийство, защото всъщност аз искам да напусна тоя свят. Много е мръсен, Z.! Ето че дойде време да плащаме грешките си, и не само нашите.”
„Светът не е лош – поклати глава Z., –  а животът е сложен.”
„И така да е? Защо трябва ние да сме изкупителната жертва?”
„Не съди строго родителите ни – те са търсели щастието си. Както и да бяха постъпили, щяха да сгрешат. Ако майка ми се бе развела и се бе оженила за баща ти, щяха да останат нещастни баща ми и твоята майка, а ти щеше да останеш кръгъл сирак, след смъртта на майка си. Всъщност тя може би първа е платила тази черна дан.”
„Права си, животът е много сложен. Особено щом се появи любовта.”
„Аз... няма да имам сили дори да пиша” – рече тихо Z..
„Ще трябва, Z., ще трябва! Иначе не може да се живее! Обещай ми! Искам преди да се разделим да ми обещаеш, че ще пишеш.”
„Обещавам – отвърна тя неуверено. – Наистина ли няма никога повече да се видим? Кажи ми, че ако нещо се промени, ще дойдеш отново!”
„Нищо няма да се промени, Z., нищо!” – отвърнах с печал.
„И все пак...”
„Обещавам!” – казах без никаква надежда.
Станах и я прегърнах. За миг се запитах: кого прегръщам – своята появила се изневиделица полусестра  или моята шеметна любима?
Не я целунах. Обърнах се и бързо излязох. Не се сбогувах с домакина. Надявах се, че тя ще бъде щастлива с него. Утешавах се, че поне бе мъж на място.

Дните ми от тук нататък се превърнаха в сън. Не кошмарен, а безконечен: сън без сънища, муден и неясен. Опитах се да пиша – нищо. В квартирата не ме сдържаше – не можех да понасям съчувствените физиономии на приятелите си. Обикалях по цял ден улиците и се опитвах по някакъв начина да се откъсна от мислите-змии, но безуспешно. Кога щеше да свърши всичко това и щеше ли изобщо да свърши? Вървях по улиците гладен и недоспал и не се сещах, че трябва да хапна нещо и да поспя.
Както си вървя един ден и погледът ми се спира на нещо, което ми се струва познато. Бавно осъзнавам, че по тротоара срещу мен върви майката на Z. Мигом ме обзема лудо решение: внезапно заставам пред нея. Тя спира, поглежда ме с изненада, после ме познава и се усмихва.
Всичко бях готов да й простя, но не и тази усмивка!
„Смейте се госпожо, смейте се! За това, че опропастихте живота ни – на дъщеря си и моя!”
Жената ме погледна слисана:
„Но моля ви!...”
„Няма защо да ми се молите! Да не съм Господ, че да ми се молите? Да бяхте помислили с баща ми навремето, какво би могло да се случи! Че е могло да стане така, че неговият син и вашата обща дъщеря да се срещнат един ден и да се влюбят, и да не знаят, че са брат и сестра! И да ви проклинат, че трябва да плащат греховете ви с лихвите!”
Около нас минаваха хора, но аз не ги забелязвах. Гледах с гняв жената, която бе станала причина за толкова много нещастия в семейството ни. Тя ме гледа още миг, сетне неочаквано прихна в смях:
„З. ли ви разказа всичко това? Бога ми, та аз изобщо не познавам баща ви! И как сте могъл да й повярвате! Не сте ли разбрали още, че е страхотна фантазьорка! Не ви ли е казвала, че е роботка и има компютър вместо мозък? Как можахте да й повярвате! – тя не можеше да си поеме дъх от смях.
Сетне внезапно стана много сериозна.
„Ах, тази наша ужасна дъщеря! Постъпила е лошо, много лошо с вас!”
Стоях вцепенен, докато постепенно осъзнах, че тази жена няма защо да ме лъже.
„Чакайте, чакайте! – промълвих вдървено. – Искате да кажете, че всичко това не е вярно?”
„Не е, разбира се! З. всичко си е измислила!”
Тогава, обхванат от внезапно щастие, я грабнах пред очите на минувачите и я завъртях в кръг така, че тя запищя от страх и възторг. После я целунах по бузата и хукнах.
Изведнъж се сетих и спрях като закован. Върнах се бързо, приклекнах пред нея и я запитах от упор със зловещ глас:
„А баща ми? Защо баща ми каза, че е истина?”
„Какво точно каза баща ви?”
„Че сте имали връзка!” – отвърнах свирепо.
Жената се замисли.
„Не зная, но вероятно е искал да ви предпази от една твърде ранна връзка – та вие със З. не сте завършили още дори първи курс!”  
„Страхотно умна жена сте! – възкликнах отново и я целунах по бузата. – А как мислите, защо дъщеря ви ми погоди този номер?”
Тя помисли. Аз чаках.
„Не зная, питайте нея. Може би, за да ви даде урок за живота – всичко това е могло наистина да се случи или... Това е май първата й любов и може би се страхува от нея, не зная.”
„Фантастична сте! – прошепнах възторжено. – Как се сетихте за всичко, да не сте детектив?”
„Да – отвърна просто тя, – следовател съм.”
„И не сте електронен инженер?”
„...Който да й зарежда батериите? Не, не съм.”
„Благодаря ви!” – промълвих и хукнах да търся Z..
Хукнах да търся ужасната, фантазьорката, чудачката, каратистката, умницата Z.! Моето единствено и неповторимо момиче!
Моята Z.!