„Да се пазиш, синко, най-много от жените! – казва ми по едно време и се опитва да ме погледне в очите. – Аз, ако не съм сполучил в живота, знай, че на това го дължа!”
„Че как така? – погледнах го изненадан и наострих слух, тъй като досега го слушах твърде разсеяно. – Нали само за мама си бил женен?”
„Така е, но има нещо, което не знаеш. Вече си мъж и трябва да ти го кажа. Няма да си простя, ако допусна и с тебе да се случи нещо подобно!”
Той замълча и аз помислих, че се е отказал от намерението си, но после дръпна дълбоко от цигарата, изпусна дим през носа като някой змей и продължи:
„Когато ти беше две или тригодишен, ме пратиха на курс за специализация в София. Бях само двадесет и пет годишен – още строяхме завода. На курса се запознах с една жена – трудно е три месеца мъж да не погледне настрана. И тя, и аз – семейни. Влюбихме се. Мислех, че съм обичал майка ти, но едва тогава разбрах, че любовта е нещо много по-голямо...”
Татко въздъхна, загледан в мравуняка пред нас, после подръпна отново от цигарата. Гледах и аз в мравешкия гмеж и мълчах. Толкова години, а аз да не подозрам нищо! За тези няколко минути ми стана ясен целият му живот и едва сега прозрях причината, заради която бе потърсил утеха в чашката. А без нея напоследък не можеше – все удряше по стотина-двеста, че понякога и повече. А ето, оказа се, че имало защо!
Горкият ми баща! А аз все го упреквах и по едно време дори бях започнал да го намразвам, задето така се бе запуснал, че съучениците ми бяха започнали да ми подмятат. В завода други, много по-млади от него, го бяха изпреварили в кариерата, а знаех, че е бил твърде способен инженер...
Във влака мисълта ми често се връщаше към тази история и си казвах, че ако бях знаел, не така биха протекли последните десетина години от живота ми, през които живяхме заедно след смъртта на мама.
Въпреки всичко съвсем не възнамерявах да се възползвам от съветите му. Трябва да призная, че момичетата винаги са представлявали интерес за мене, но досега, честно казано, не бях успял да ги опозная както трябва.
Отивах студент. Най-после ме приеха! Три години кандидатствах, и трите – българска филология. Наумил си бях, че мога да пиша и държах на идеята си, сякаш само с това човек може да си вади хляба. Макар да бях чел някъде, че в България около един милион души се мислят за писатели. Сега влакът се тътрузеше към столицата, към която се стремях, както към спасителния бряг, където възнамерявах да се поразвихря, тъй като напоследък около мен се бе създал известен вакуум.
Причина за това бях самият аз: не държах толкова на външността на момичетата, колкото на интелекта им, а това понастоящем бе твърде дефицитен артикул. Мадамите страхотно се дразнеха от това и една след друга ме зарязваха, ако аз не ги зарежех преди това, тъй че скоро си създадох името на откачен тип, маниак на тема „интелектуална любов”. Сега кой знае защо вярвах, че в столицата интелектуалните момичета вървят на тумби и само мене чакат.
С квартирата извадих голям късмет – двама мои приятели от ученическите години бяха наели една голяма гарсониера и, което бе най-важното, нямаше хазяи! Всъщност собственик имаше – домсъветът на входа на жилищната кооперация бе купил съвместно въпросната гарсониера, а наемът се поделяше между всички съсобственици. Както и да е, ние, един кинооператор и четирима студенти, все от различни специалности, щяхме да обитаваме просторна двустайна гарсониера и щяхме да бъдем може би единствените студенти в София, ако не и в България, които щяха да имат щастието да нямат хазяи. А това предвещаваше твърде приятни  преживявания.
За мое разочарование в групата ни се случиха твърде семпли на вид колежки, но аз и без туй нямах намерение да се залавям с някоя от състудентките си – твърде ученическа щеше да изглежда цялата работа, а аз от ученическите любови имах недотам приятни спомени. Няколкократните ми опити да се вмъкна в някоя според мене по-интелектуална среда излязоха безуспешни – тези сноби ревностно бдяха някой да не размъти интелектуалното им блато, та да разбере всъщност колко им е акълът. Ето защо се налагаше да се задоволя засега с твърде скучната компания на познатите на съквартирантите ми. Не се отчайвах и живеех „в очакване по-добри дни”, както май бе казал поетът (не помня кой).
Добре, но не щеш ли, едно ситно мадамче от групата ни, мъничко едно такова, но доста съразмерно, се зае да ми досажда. Все се заяждаше за нещо и не ми даваше възможност да се изявя. А на мен ми се щеше да ме забележи я доцентът, я професорът, та да видят, че аз, макар и див провинциалист, също имам свое виждане, което безспорно е особено важно за един бъдещ писател. А аз бях решил да ставам писател и нищо друго! Макар от нашата специалност да ставаха най-често гимназиални учители.
Та тази колежка само чакаше да кажа нещо, за да стане и да го обори и трябва да призная, правеше го така майсторски, че не можех нищо да й отвърна. Имах чувството, че каквото и да измислех, тя бе в състояние да докаже противното.
„Сбъркали сте специалността си, колежке, трябваше да се запишете в правния факултет – голямо бъдеще щеше да ви очаква като адвокатка...” – злобеех аз, мъчейки се същевременно да блесна с оригинална словесност, но оригиналността  ми мигом се изпаряваше, колчем я заговорех.
„Нищо чудно – артистично отвръщаше тя. – Ами аз бях приета и в юридическия, но прецених, че бъда по-нужна на българската литература...”
„Навярно критик мечтаете да станете?”
„Интересно как познахте!”
„Никак не е трудно. Много по-лесно е да се критикува литература, отколкото да се създава...”
„Надявам се няма да кажете, че това е ваша мисъл” – прекъсна ме тя.
„Що не си гледаш работата!” – не издържах.
„И сте грубиян отгоре на всичко...”
Така завършваха най-често дебатите ни, но постепенно започнах да усещам, че от ден на ден те взеха да ми стават толкова нужни, че ми ставаше чоглаво, ако някой ден не се заядеше с мен.
„Не сте в настроение днес, колежке – питам я уж състрадателно, – да не сте болна случайно?”
„Не, просто ви оставих да си починете малко. И аз имам съвест в края на краищата...”
„Трогнат съм!” – отвръщам тъпо и чувствам, че резултатът е пак един на нула за нея. Страхотно мадамче! Такова едно да си имаш вкъщи, може да те подлуди.
Казваше се З.
„Всъщност, как точно ти е името – на коя буква е ударението?” – питам заядливо.
„Не знам – отвръща със съкрушен вид тя. – Майка ми искала да ме кръсти З., но акушерката пропуснала „к”-то. Тогава взела да убеждава майка ми, че и З. съвсем не е лошо. И понеже им били дефицитни бланките за записване на новородените, майка ми се съгласила.”
„И все пак, къде е ударението?” – не мирясвам аз.
„Всеки го слага където си иска...”
„Аз пък не мога така, и понеже много нахално си измисляш, ще те наричам Z.”
„Откъде накъде Z.!” – чак подскочи тя.
„Имахме в нашия клас една Z., дето страхотно лъжеше. На всички разправяше, че е пълна отличничка. А всъщност бе адски тъпа...”
„Аз на нея ли ти напомням? Да не си бил влюбен в тази Z.?”
„Бях, но откакто срещнах тебе, нейният образ някак избледня.”
Обикновено несломима, видях как лек смут пробяга за миг по лицето й, но бързо се окопити и отвърна:
„Навярно страдаш от мозъчна недостатъчност, щом си падаш по такива...”
„Не аз, а ти страдаш от мозъчна недостатъчност!” – викнах разгневен, чувствайки, че отново съм загубил битката.
Тя ме погледна с безкрайно съжаление и рече закопаващо:
„Като ти слушам репликите, не се учудвам, че си бил влюбен в някаква дебилка. При това и лъжкиня...” 
Оттогава напук я наричах Z., но тя се правеше, че не забелязва. Стигна се обаче дотам, че всички в групата взеха да я наричат така, включително и преподавателите. И тя май свикна с новото си име. Или, ако не беше свикнала, се правеше на разсеяна, само и само да не ми достави удоволствие да злорадствам.
Така или иначе, скоро установих, че от постоянна готовност за словесни дуели така си бях развил ума, че взех и с продавачките да разговарям по същия начин. Z.  стана за мене нещо като допинг: достатъчно бе само да се появи отнякъде, за да се наежа за спор. Тя влизаше царствено, уверена, че владее положението и започваше битката когато й бе приятно. Обикновено избягвах да започвам пръв, защото тогава поражението ми биваше особено безмилостно.
Не бива да се смята, че споровете ни бяха все подобни заяждания. В литературните обсъждания по време на упражнения тя така ловко боравеше с авторите, цитираше цели пасажи, дати и какви ли не подробности, че аз съвсем сериозно си мислех, че ако бе станала адвокатка, сто съдии не ще можеха да й затворят устата. Да се чудиш и маеш откъде у туй малко момиче толкова много познания и такъв цветист език! Взех да вярвам, че съм се родил в неподходяща епоха – ако тя станеше литературен критик, не можех да припаря дори в задния двор на литературата. Колко ли таланти са загинали по подобни причини?
По едно време дори ми хрумна да капитулирам. Добре, но как? В друга група ли да се преместя, или да й предложа мир? Мир? В никакъв случай! Такова унижение – не!
И докато се измъчвах с подобни мисли, онова девойче пет пари не даваше, хилеше се наляво-надясно, непрекъснато гризеше солети и се бъркаше във всички разговори, тъй като по всички въпроси бе компетентна. Така скоро се превърна, дето казват, в неформален лидер на групата и всички я гледаха в очите, готови да изпълнят всяка нейна прищявка. Особено момчетата. Единственият й жалък противник бях аз, но тя нехаеше, защото явно ме считаше за обсадена крепост, която щеше да рухне всеки момент.
На ти тебе интелектуални мадами! То бива, бива интелект, но нейният прелива и през ушите!

Един ден в почивката между занятията дойде и седна на банката до мен. Мигновено застанах нащрек в очакване на поредната провокация. Тя гризеше звучно своите солети (имах чувството, че се храни изключително със солети) и не предприемаше нищо. По едно време ме загледа в очите и необичайно кротко рече:
„Ти разбра ли най-сетне, че е безсмислено да спориш с мен?”
Това предложение за капитулация ли е, мислех напрегнато. Мълчах, чудейки се какво да отвърна. Честно казано, бях се поуморил от битките, но исках да се предам с чест.
„А на тебе не ти ли омръзна да се заяждаш?” – попитах колкото да спечеля време.
„Омръзна ми – отвърна тя просто. – Ще ми се да си поприказваме някой ден човешки...”
Не вярвах на ушите си. Да се предаде сама тъкмо пред победата! Сигурно пак крои нещо.
„И какво предлагаш?” – попитах предпазливо.
„Да изпием по едно кафе някъде...”
Пак тя пое инициативата, помислих си с яд.
„Днес съм зает” – изтърсих заинатен.
„Глупак си ти!” – погледна ме тя разочаровано и стана.
„Чакай! – хванах я за китката. Изненадах се колко тясна длан имаше. И какви дълги, тънки пръсти. – За какво всъщност искаш да разговаряме? За да мога да се подготвя съответно...”
„За нищо определено – просто искам да си поприказвам кротко и спокойно с някого, който не ми е твърде неприятен”
„Голям комплимент, няма що – отвърнах. – Добре, да идем някъде...”
Изпаднах в дълбок размисъл къде да я заведа. Заведенията, които познавах за краткото си пребиваване в столицата се брояха на пръсти и бяха или твърде долнопробни, или твърде снобски. Де да я знам какво предпочита. Накрая реших да оставя на нея избора на кафенето – нали е софиянка, познава ги по-добре, а и в края на краищата идеята бе нейна.
Защо ли се съгласих, попитах се по едно време. Ще ме види някой познат и ще рече, че ходя с ученички. А Z. изглеждаше тъкмо така. Не, в никакъв случай не бе невзрачна, дори напротив, всичко си имаше, но бе някак си... миниатюрна. Като фарфорова китайска кукла. Сега растяла, уверяваше ме един ден. С по един сантиметър на месец растяла. „Закъснял пубертет” – присмивах й се. „По добре закъснял, отколкото неизживян” – отвръщаше многознайницата. Все пак реших да приема предложението й за по едно кафе, но ако започнеше отново да се заяжда, щях да стана и да си тръгна и нямаше да й проговоря до края на дните си.
Z. избра едно невзрачно кафе недалече от университета, което обаче се оказа приятно и тихо. Посещаваше се предимно от пенсионери и извънбрачни двойки, поради което тук рядко идваха студенти.
„Ти бил ли си понякога тъжен?” – бе първият въпрос, който ми зададе, щом седнахме. Той дотолкова ме смая, че отново подозрях клопка.
„Бил съм, защо да не съм бил? Щастливи са само идиотите.”
Тя ме погледна сияйно:
„Това ти ли го измисли?”
„Пак ли започваш!”
„Съвсем не! Много ми хареса, честно!...”
„Отде да знам, може и да съм го прочел някъде – отвърнах скромно. – Защо, ти да не си тъжна?”
„Ъхъ” – рече тя и ме погледна предпазливо.
„А защо, ако мога да попитам.”
„Ами защото всички очакват от мене да бъда такава, каквато всъщност не съм и не искам да бъда. Ти какво мислиш за мене? Каква мислиш че съм?”
„Опърничава маниачка” – отвърнах импулсивно, забравил, че не биваше да се заяждам.
„Прав си – отчаяно рече Z.. – Ето, виждаш ли как изглеждам в очите на хората, а аз всъщност... съвсем не съм такава.”
„Ами като не си такава, защо се държиш така идиотски?”
„Защото тъй съм програмирана”.
„Какво искаш да кажеш?” – погледнах я под вежди.
Тя подпря брадичка на юмручето си и ме загледа елегично, сякаш се канеше да ме рисува. След като помълча достатъчно дълго, каза строго:
„Ще ти доверя нещо много важно, но обещаваш ли, че няма никому да кажеш?”
„Обещавам – отвърнах с досада. – Стига само да не застрашава сигурността на държавата...”
„Не съм шпионка, успокой се!”
„А каква си тогава?”
„Роботка.”
„Стар номер. Измисли нещо друго!”
„Боже мой, ти си третият, който не иска да ми повярва!”
„Че кой е луд да ти повярва!”
„Добре, но представи си, че наистина съм роботка, изпратена от извънземна цивилизация и щом споделя с някого мъката си, той не ми вярва!”
„Роботите нямат чувства.”
„Нямат примитивните роботи.”
Пресегнах се без да мисля и бръкнах в деколтето й. Усетих приятно твърда гръд.
„Хей, какво правиш!”
„Стърчеше ти една жичка, та я пъхнах. Нали си роботка?...”
„Аз като ти тресна един!”
В туй време мърляв келнер донесе кафето, поради което си спестих един плесник. Посръбнах няколко глътки и я загледах с подчертана веселост.
„Ти не ми ли вярваш?” – попита Z., след като отпи предпазлива глътка.
„За кое, че си роботка ли? Вярвам ти, как да не ти вярвам. А имаш ли си родители или...”
„Официално тук ми се водят едни за такива – рече тя замислено, – но всъщност разбира се истински родители нямам.”
„А какви са тези... мнимите ти родители?”
„Най-обикновени хора. За да не будят подозрение, нали разбираш. Баща ми е строителен техник, а майка ми – електронен инженер” – отвърна Z., зареяла поглед покрай мен. Страхотно хлапе! Трябвало е да стане актриса...
„Аха, електронен инженер, за да те поправя, ако нещо се повредиш. Ами кажи й в такъв случай да ти хвърли едно око. Струва ми се, че нещо не си... А каква е ролята на баща ти? Строителен техник – нещо не се връзва...”
„Не говори непочтително за родителите ми! Аз много ги обичам. Както навярно и ти своите...”
„Аз имам само баща. Майка ми почина преди десетина години...”
„Извинявай, не знаех!” – хвана ме за ръката Z. и ме погледна със съвсем човешко съчувствие.
„Няма защо. И все пак съм по-добре от тебе – ти нямаш нито един родител.”
„Прав си” – тъжно се съгласи тя.
„Слушай, докога ще водим този идиотски разговор? Нали уж искаше да си поговорим човешки?”
„За какво да говорим, за литература ли? Не ми се говори за литература. Да не би да искаш да си говорим за любов?”
„Не съм много компетентен в тази област” – отвърнах скромно.
„И аз. Жалко.”
Тя доизпи кафето си и се загледа в чашата.
„Да не речеш сега да ми гледаш на кафе?” – ужасих се.
„Не, защо? Аз не мога. А ти?”
„Мога. Но най-добре гледам на очи.”
„На очи ли? Как става това?” – ококори се Z..
„Гледаш ме в очите и аз ти казвам всичко.”
„Всичко ли? Гледай ми тогава!”
Тя подпря брадичка на юмручетата си и ме загледа без да мигне. Гледах я близо минута, а тя не мигна. По едно време се усъмних, че може наистина да е роботка.
„Имаш красиви очи – кестеняви, бадемовидни...”
„Карай нататък, това го знам!”
„Само няма да ме прекъсваш!... Така-а-а-а-а... Ти си едно разглезено момиченце, едничко на мама и на татко, и затова много те обичат. Приличаш на майка си, но тя е по-висока...”
„И аз ще порасна!” – не се сдържа Z..
„Да, ти растеш с един сантиметър месечно и след една година ще си метър и шейсет, а след три – метър и деветдесет и девет и ще те вземат в националния баскетболен отбор...”
„Стига си плямпал глупости, ами говори по същество!...”
„В училище си била голяма многознайница и затова, за да се отърват даскалите от тебе, ти дали два класа за една година и един златен медал отгоре, само и само да им се махнеш от очите. (Z. ме загледа с изненада.) След това дълго си се чудила коя област на човешкото познание да ощастливиш с вниманието си, тъй като би била еднакво способна и като юристка, и като артистка, и като литераторка. Избрала си последното, тъй като си решила да станеш критичка, а рядко ще се намери човек, който би се навил да затвори устата на един критик. В къщи си твърде особена. Често подлудяваш родителите си с измислици, че си роботка например  или щуротии от този сорт, та дори се наложило веднъж да те закарат на лекар да види дали не си малко откачена.... Пред хората играеш роля. Правиш се на весела и безгрижна, защото това не ти струва никакви усилия. Всички те обичат, но истински приятели нямаш, защото всички малко се страхуват от тебе. За тях ти си нещо като атракция, като малко генийче, което ги забавлява... (Сълзи сякаш заблестяха в очите й, но не заплака.) Всъщност ти си добра, чувствителна и искаш да бъдеш като всички други, но е късно. Хората вече са свикнали да те възприемат такава. Романтична си, дори сантиментална, но се срамуваш да го покажеш, защото би било в противоречие с изградения в чуждите очи твой образ. (Виждах как ставаше все по-тъжна и по-тъжна.) Ти си отчаяна от перспективата цял живот да играеш роля, защото не вярваш, че ще се намери човек, който да те разбере, а така ти се иска да има някой до тебе, който да те обича, да те закриля, да те прегръща и целува...”
„Да тръгваме!” – каза внезапно Z. и стана.
„Защо така изведнъж? Тъкмо се бях настроил. Ама ти да не се разсърди? Нали искаше да ти кажа истината?”
„Това всъщност бяха само подробности. Ти не ми каза най-важното...”
„Какво е то?”
„Познай! Нали си ясновидец? Слушай, кой ти е казал онова за двата класа в една година и за психиатъра?”
„Никой. Нали ти казах, че съм ясновидец. Ти да не мислиш, че съм разпитвал някого за тебе?”
Тя ме погледна укоризнено и нищо не отвърна.
„Само това ли всъщност познах?”
„Само това.”
„А от другото нищо ли?”
„Нищо.”
„Съвсем нищо?”
„Съвсем нищо” – отвърна с равен глас Z., гледайки право пред себе си.
Имаше твърде разстроен вид. Защо ли й наговорих всичките тези глупости?
„Какво ще кажеш да идем на едно кино?” – предложих по едно време. Тя сякаш се събуди от вглъбението си и каза, стори ми се искрено:
„Добра идея.”
Филмът се случи тъп, а и аз бях твърде разсеян. Гледах ту екрана, ту профила й на фона на светлинния лъч и си мислех. Странна личност! Смятах, че такива има само в романите. Като характери не са чак толкова трудни за разгадаване. Уверен бях, че всичко онова, което й наговорих, бе самата истина или близко до истината, а колкото до училището и психиатъра, това разбира се бяха изстрели в тъмното, но изглежда, че бях улучил. Работата бе там, че самият аз често изпадах в подобни настроения и всичко ми бе толкова познато...
А всъщност тя е очарователно момиче. Все още е мъничка (току-що бе завършила училище), но с перспектива да стане хубава мадама. Има страхотно правилни черти и стройна фигурка. Ако бе истина, че расте с един сантиметър на месец, след година...
Погледнах към екрана. Даваха любовна сцена. Z. недоверчиво гледаше. Бавно се пресегнах и улових ръката й. Отново се удивих колко тясна бе дланта й. Сигурно такива дълги пръсти имат пианистките. Дали не свиреше на пиано? Никак нямаше да се учудя, ако и там бе виртуозка...
Z. не отдръпна ръката си, а продължи да гледа в екрана. Повдигнах китката й към устните си и целунах върховете на пръстите й (бях чел някъде, че това е твърде възбуждащо). Z. не помръдна. На екрана още даваха онази любовна сцена. Опрях дланта й в бузата си, необръсната от вчера. Пръстите й едва-едва трепнаха. Продължих да целувам върховете им един след друг, тихо, нежно, така, че само тя да усети... По едно време почувствах, че нещо става с нея. Погледнах внимателно. Дишането й сякаш бе станало по-дълбоко, погледът й за миг се стрелваше встрани от екрана, но не обърна глава към мене. Любовната сцена на екрана бе свършила и сега нямаше нищо интересно. Защо ли само дразня момичето? Знаех, че нямам сериозни намерения, а тя навярно за пръв път усещаше мъжки ласки. Пуснах бавно ръката й. Едва тогава тя ме погледна, но аз се престорих, че не забелязвам.
По пътя за дома й мълчахме. Попитах я за филма.
„Нищо особено, но един критик трябва да гледа не само добри филми...” – рече.
На другия ден се чувствах едва ли не престъпник. Сякаш я бях прелъстил. Защо ли го бях сторил, та кой знае какво си бе помислило бедното дете? Очаквах със страх пристигането й.
И ето, тя влиза, надянала на лице най-лъчезарната си маска и пръска обаяние с шепи. В миг ме зърва и сякаш се вкаменява, но това е само за хилядна част от секундата. Идва и сяда до мене, а обикновено седи на първия ред.
„Знаеш ли, разбрах защо позна онова за мен.” – рече. – Защото и ти като мен не си съвсем в ред.”
„Аз не съм ходил по психиатри... – отвърнах. – И за да ми го съобщиш ли седна на това място?”
„Не, аз вече тук ще седя.”
„Защо така реши?”
„Не зная. Обикновено не се опитвам да търся мотивите на желанията си. Желая нещо и толкоз. Ти да не би да обмисляш всичко?”
„Хм. Обикновено прекарвам желанията първо през ума си...”
„И излизат оттам постни като макарони. Човек, ако иска да се радва на живота, изпълнява желанията си спонтанно, без да мисли.”
„Малко е рисковано” – вметнах уклончиво, все още не разбирайки накъде бие. А  явно нещо си бе наумила – тя никога не приказваше напразно.
„Най-често рискът си струва” – каза Z. и се облегна назад с доволния вид на печеливш комарджия.
„Говориш тъй, сякаш си рискувала...”
„От време на време се случва...”
„Слушай, хайде да идем следобед пак в онова кафе!” – предложих неуверено.
„Добре” – кротко отвърна Z..
Помислих си, че ако в този миг й бях предложил да тръгнем за Мадагаскар, пак щеше да се съгласи.

„Знаеш ли, аз всъщност не възнамерявам да ставам критичка.” – каза тя същия следобед в кафето.
„Така ли? А каква?”
„Поетеса.”
„Глупости! Да не си откачила?”
„Защо, ти не обичаш ли поезия?”
„Мразя я, ако искаш да знаеш.”
„Защо?” – повдигна вежди Z..
„Не мога да понасям онези префърцунени типове, дето се правят на чувствителни, а най-често са пълни дръвници. Словоблудстват, злоупотребявайки с красотата на думите.”
„Не всички са такива!” – обидено реагира тя.
„Поне тези, които познавам, са ...”
„Попаднал си на лоши поети...”
„Възможно е, но не мога да разбера защо трябва да се говори и пише в рими, когато нормалните хора говорят в проза...”
„Грешиш! Има племена в Индия, които говорят в рими.”
„Е, това, ако е вярно, потвърждава, че поезията не е кой знае какво, щом като някакви диви племена я използват за всекидневната си реч.”
„Ти сериозно ли говориш? Да не би да искаш да кажеш, че да се пише поезия е лесно?”
„Не мисля, че е чак толкова трудно”.
„Така говорят тези, които копнеят да пишат, но не могат” – гневно изрече Z..
„Аз мога, но не искам.”
„Ти пък, ако можеш два стиха накръст да съчиниш!...”
„Какво ще направиш?”
„Ще си сменя името.”
„И как ще се казваш?”
„Z..”
„Добре, вземи един лист и пиши!”
„Защо? Ти да не би да си неграмотен?”
„Нали ти казах, че мразя да пиша стихове...”
Тя бръкна в студентската си чанта, извади тетрадка и химикалка и рече:
„Готова съм.” – И ме загледа убийствено.
Напрегнах целия си талант (ако го имам) и започнах в бели стихове:

Какво да правим с всичката си обич – не можем да я споделим!
Млади милионери, които не умеят да харчат парите си;
две деца, избягали от къщи, които няма къде да отидат;
две цветя, поникнали на сипея, които няма какво да пият;
два разговора по телефона, случайно преплетени;
две птици изгубени, които търсят гнездото си...
Дали да хвърлим това бреме от плещите си –
криле на ангели върху раменете на несретници?
Ще можем ли?
Не вярвам...

Спрях и я загледах въпросително.
„Хм. Имаш известно въображение – рече тя снизходително, – но това не е истинска поезия. Такива като тебе винаги се захващат с бели стихове, защото смятат че е по лесно. Пиши там, каквото ти мине през ума, и все ще излезе нещо. Колкото е по-объркано и шантаво, толкова по-добре. Може пък да го сметнат за оригинално...”
„Ами да, така е” – съгласих се.
„Но я опитай с рими! Ще видиш, че не е толкоз лесно.”
„Нали знаеш, че за тази цел има римен речник. Отваряш и намираш римата. А онзи глупак, читателят въздиша: „Ах каква рима, как ли му е хрумнала?” Апропо, каква рима намираш на думата „въздишка”?”
„С твоето цинично подсъзнание!... Римен речник не съществува, това е мит.”
„Съществува, съществува, чувал съм сред младите поети в родния ми град, че съществува. Може да не е съвсем легален, но съществува...”
„Приказваш с ушите си! Я се опитай да съчиниш нещо с рими! – прекъсна ме Z..
Канех се да откажа, но се сетих за едно стихче, което бях измислил, когато по едно време бях малко влюбен. Напънах се да си го спомня, но не успях съвсем. Все пак добих съкрушен вид и изрекох:
„Пиши!”

Жаден те търся в пустинята да те открия
от твоите устни нега да пия.
Нощем те виждам да ме прегръщаш,
с косите си диви да ме загръщаш...

Колко те чакам в постелята да ме докоснеш
от моя огън жар да откъснеш...
Не те дочаквам, не те откривам
и все тъй самотен съня си заспивам.

Тъй литват си дните ни – гларуси грачещи,
а ний все се търсим във нищото крачещи...
Не се намираме, не се прегръщаме
и все по-тъжни в дома се завръщаме...


Млъкнах. Тя се бе втренчила в тетрадката пред себе си и усърдно зачеркваше едни думи и пишеше други, като си мърмореше:
„С косите си диви да ме загръщаш е добре, но това „прегръщаш” горе проваля всичко... А и тук : „А ний все се търсим във нищото крачещи... Какво е това „в нищото крачещи”?”
„Като не ти харесва, поправи го на „молещи, плачещи” – отвърнах.
„Това по-бива, но пък става много...”
Изчаках да свърши със свирепото задраскване из нещастното ми творенийце и попитах сияйно усмихнат:
„Е, какво?”
„Сълзливо. На едно място нямаш рима, а за ритъма да не говорим. И как си нарекъл това си произведение?”
„Никак.”
„Аз бих го нарекла „Очакване”, но е много слабо.”
„Да, слабо е за заглавие” – съгласих се веднага.
„Слабо е не заглавието, а стихотворенийцето ти!” – разгневи се тя.
„Е, за току що измислено не е чак толкова слабо. Чел съм и по-калпави.”
„Слушай, ти мен за малоумна ли ме имаш? Запасил се, хитрецът, с някое и друго стихче, та да шашва мадамите и готово! Ама аз не съм от тях!...”
„Да не би да искаш да кажеш, че искам да блесна пред тебе и то тъкмо с поезия?”
„А защо не? По-ефектно е! Няма да ми четеш новели, я! Но хайде, съчини ми още нещо. Темата обаче ще ти я дам аз.”
Почувствах, че в кафенето взе да става задушно.
„Добре – изпъшках. – Но в бели стихове. Там съм по-добър...”
„Съгласна. Пиши... пиши... на тема „работа”!” – рече победоносно Z..
„Защо пък тъкмо „работа”? – попитах отчаян. – Не можа ли да измислиш нещо по-романтично? За любов например... или за третата световна война?”
„За любов всички пишат. А трета световна война няма да има... Искам да ми напишеш стихотворение на тема „работа”. Започвай!”
Напънах докрай оскъдните си способности. И ето какво се пръкна:

Умирам по два пъти на ден:
сутрин като ставам и вечер като лягам.
И хиляди пъти между двете.
Умирам всеки ден:
сутрин, като тръгвам и вечер, щом се връщам.

Не чувствам вече да боли...
Аз, Човекът, който звучи гордо,
без никой да ме кара, без никой да го иска,
умирам доброволно всеки ден...

По триста пъти годишно,
по хиляда пъти дневно аз работя и умирам...
Всеки ден, без никой да ме кара...
Без никой да го иска...

Погледнах към нея. Z. ме гледаше подигравателно:
„Това се отнася за човека в капиталистическата действителност, нали?”
„Естествено! – отвърнах пламенно. – У нас трудът е песен!...”
„Да, но стихчето не ми хареса – напомня ми на някакъв виц.”
„Хайде сега! Да не те накарам ти да пишеш стихове!”
„Никога не бих го направила!...”
„Защо? Значи само аз съм глупак?”
„Не. На мен ми е нужно вдъхновение...”
„Вдъхновение ли? Празна работа е това вдъхновението. Прикритие на леността, да не кажа на некадърността. Джек Лондон е пишел всеки ден най-малко по хиляда думи, независимо от настроението си, а като го четеш, не можеш да разбереш кога е бил в добро и кога в лошо настроение. Да не говорим за вдъхновение!...”
„Това е Лондон! Да не би и ти да пишеш по хиляда думи дневно?”
„По едно време го правех – признах след известно колебание. – Сега обаче не ми остава много време.”
„Ще ми дадеш ли да прочета нещо?”
„Няма да ти дам!”
„Защо?” – погледна ме докачена тя.
„Ей така, не желая. А човек не винаги се пита защо желае или не желае нещо.”
„Лош си!” – определи диагнозата ми Z..
Внезапно се сетих.
„А как ще оформим промяната на името ти – чрез съда или...”
„Какво име? Моето ли? Ама ти наистина ли мислиш, че издържа теста? Стихчетата ти бяха направо слаби.”
„Но нали ти каза, само няколко стиха накръст?”
„Твоите и за това не стават.”
„Ужасен критик ще си!” – заявих съвсем искрено.
„Нали ти казах, че ще ставам поетеса?” – с артистичен жест изрече Z..
„Ще станеш ти, как ли пък не! Поетесата трябва да има нежна, ефирна душа...”
„Че моята каква е?”
„Фурия! Тайфун! Дето руши всичко.”
„Наистина ли мислиш така?” – прехапа тя устни.
Внезапно ми дожаля и като я погалих по бузката, та чак до ушенцето, отвърнах:
„Знаеш, че се шегувам...”
Тя кой знае защо се трогна от тази моя нескопосна ласка, хвана ръката ми и я притисна до лицето си. Не се сдържах, наведох се и я целунах едва-едва по устните. Тя бе спряла да диша.
От околните маси ни гледаха: пенсионерите – с упрек, извънбрачните двойки – със завист.

Не ще и дума, че това хлапе ми грабна ума. Улавях се, че все за нея мисля, и каквото и да се заемех да правя, все през нейния поглед го оценявах – ще го одобри ли, или не? Трябва да съм хлътнал! Макар че се хлътва обикновено в яма или в нещо подобно, а любовта е извисяване, както е казал поетът (не помня кой). Всъщност и в любовта човек си мисли, че се извисява, а понякога, като се погледне – той в ямата. Сигурно това е имал предвид народът, като е казал „хлътнал до уши”.
Както и да е, престанаха да ме вълнуват всички други персони от женски пол. Съквартирантите ми ме гледаха със съжаление, както се гледа болен човек, макар упорито да отричах, че съм влюбен. Веднъж обаче ме засякоха със Z. и за моя голяма изненада много я харесаха. Поне външно, защото за краткия миг на срещата ни не бяха успели да обхванат целия й необятен душевен мир, казано в неин стил. Знаех обаче, че каквото и да кажат за Z., аз пак щях да я харесвам. Тя бе нещо толкова рядко и ценно, като черната перла да речем – външно прилича на камъче, но могат да я оценят само познавачите. Нямам претенции да съм голям познавач на женската душа, но че Z. бе нещо изключително, нито за миг не се съмнявах.
Всеки ден ми сервираше по нещо ново и неочаквано и го изиграваше с такова майсторство, че се чудех защо между талантите си не споменаваше и артистичния.
Седим пак в онуй кафе, а тя е безкрайно намусена. Пита ме:
„Ако умра, ще ти бъде ли мъчно?”
„Има си хас!”
„Не, не, кажи, питам те сериозно...”
„Какво пак си намислила?”
„Ще ти кажа нещо, но няма да кажеш на никого!”
„Добре, казвай!”
„Сигурно скоро ще умра...”
Огледах се внимателно, за да видя има ли много хора наоколо, защото възнамерявах да и плесна едно шамарче. За жалост имаше.
„И от какво ще умреш?” – простенах.
„От тумор в мозъка.”
„Искаш да кажеш от луксация на мозъка... Отдавна го подозирах...”
„Това какво е?”
„Изкълчване на мозъка.”
„Опасно ли е?”
„Много.”
„По-опасно от тумора?”
„Много по-опасно. Умира се бавно и мъчително...”
„Колко бавно?”
„Цял живот.”
„Не си сериозен. Аз наистина имам тумор в мозъка” – рече тихо тя.
„Мухи имаш в мозъка си, ако изобщо имаш мозък!” – кипнах, и от съседните маси извънбрачните двойки вдигнаха глави.
„Ти не ме съжаляваш!” – проплака Z. тъничко.
„Защо, ти обичаш ли да те съжаляват? Аз страхотно мразя.”
„И аз, но все пак... ако не бъда съжалявана сега, то след като умра...”
„Слушай, ако кажеш още една дума за тоя идиотски тумор, ще стана от масата и няма да ти продумам до... края на годината!”
„Но аз дотогава ще съм умряла!” – възкликна тя.
„Много по-вероятно е аз да предам Богу дух, отколкото да умреш от твоя келяв тумор! – беснеех шепнешком. – И какъв е туморът ти, доброкачествени или злокачествен?”
„Злокачествен, естествено!”
„Защо естествено?”
„Ами защото от доброкачествен не се умира...”
„Много се лъжеш. Майка ми умря от доброкачествен тумор на мозъка, ако искаш да знаеш. И то в страшни мъки...”
„Извинявай, не исках по никакъв начин да ти напомням за това” – промълви Z. неочаквано топло и сложи длан върху моята.
„Няма нищо. И защо смяташ, че имаш тумор?”
„Попадна ми една неврология за студенти по медицина и там прочетох за някои симптоми, които без съмнение имам...”
„Например?”
„Ами тази странност на характера...”
„Че какво му е на характера ти? Такива като тебе с лопата да ги ринеш...”
Z. ме погледна тайнствено и пошепна:
„А обонятелните халюцинации?”
„Това пък какво е?”
„Ами например, седя си аз най-спокойно и изведнъж ми замирисва на изгорял вълнен плат...”
„Ако си забравила ютията включена, нищо чудно да получиш и зрителна халюцинация за пожар...”
„Започвам да обикалям из къщи и навсякъде ми мирише на изгоряло. Събуждам майка ми, тъй като това се случва най-често посред нощ, а тя, дали защото е сънена, или защото и тя е малко нещо невротична, с съгласява с мен и решаваме да събудим баща ми. Той ни уверява, че на нищо не мирише, но ние, и особено аз, твърдим че мирише. Тогава баща ми събужда съседите – четиричленно семейство с улегнали нерви, които единодушно твърдят, че на нищо не мирише, поради което се въздържаме да звъннем в пожарната...”
„И все още се намират хора да ти вярват?”
„Но аз съм абсолютно уверена, че мирише на изгоряло! Толкова сигурна, колкото съм сега, че седиш срещу мен!...”
„Още малко и ще се лъжеш в последното...”
„После – гроздето...”
„Какво грозде? Нали бяха само обонятелни халюцинации?”
„Има един сорт страхотно ароматно грозде – хамбургски мискет – знаеш ли го? Много го обичам. И понякога, дори посред зима, изведнъж усещам аромата му, сякаш току що съм схрупала едро черно зърно.”
„А сладостта чувстваш ли?”
„За съжаление не...”
„Язък! Защото в противен случай щеше целогодишно да ядеш грозде без пари. Само дето няма да можеш да го продаваш – подметнах жлъчно. – Слушай! – рекох решително. – Ти като малка да си ритана от кон? Да си падала по стълби? Да си удряна с ютия по главата?...”
„Не, но съм кълвана от петел. Защо питаш?”
„Ами тогава щеше да имаш поне една мозъчна гънка, с която да мислиш нормално. И откога започна да имаш тези халюцинации?”
„От няколко месеца.”
„А кога чете онази книга, неврологията?”
„Преди няколко месеца.”
„Да си правиш някакви изводи?”
„Че съм болна от тумор.”
„Що не идеш тогава на лекар?”
„Майка ми ме заведе. При онзи, психиатъра – той е и невролог...”
„Така ли? И какво ти каза той?”
„Че ми няма нищо. И че... трябвало да се влюбя...Но той нищо не разбира!....”
„Ами, влюби се тогава! Щом трябва!...”
„Да, но в кого?”
„Е, щом е за лекарство, ще се жертвам. Аз ставам ли?”
„Ти сериозно ли мислиш, че мога де се влюбя в тебе?”
„А защо не? Лекарствата най-често не са много приятни...”
„Бих предпочела все пак да умра” – намуси се тя.
„Прави каквото щеш!” – викнах ядосан, глътнах остатъка от кафето си и станах.
Вървя и си мисля. Ще ме подлуди това момиче! Тумор в мозъка! Обонятелни халюцинации...
Изведнъж студена пот ме смрази. Спомних си как майка ми постоянно искаше да махнем от стаята й шишето с газ, а такова шише там нямаше...
Глупости! Тази тук си измисля всичко! Само за да се прави на интересна.
Обърнах се и видях, че върви десетина крачки зад мене и ме поглежда виновно изпод вежди. Спрях се, изчаках я, после я прегърнах през рамо. Тя доверчиво се притисна към мен и опря глава на рамото ми, сякаш бе малко диво зверче, подирило в беда човешка ласка.
Обзе ме неочаквана нежност. Спрях, прегърнах я насред улицата и дълго и силно я целунах. Когато я пуснах, почти се бе задушила – явно през това време не бе дишала.
„Ти никога ли не си се целувала?” – попитах изумен.
„Никога” – призна тя.
„Ами трябва да дишаш от време на време, инак можеш да пукнеш!”
„И аз това си помислих, но беше... толкова хубаво, че си рекох, по-добре да пукна, но да издържа докрай!”
„Защо ли Бог създава такива чудеса като тебе?” – запитах с всичката си искреност и тъй като не очаквах отговор, тръгнахме накъдето ни видят очите.
Само да сме заедно...

Един ден реших да разнообразя програмата. Стига с туй кафе! Пенсионерите взеха да ни поздравяват, а извънбрачните двойки – да ни гледат с боязън, че можем да станем опасни свидетели.
Поканих Z. на вечеря в един от сравнително добрите ресторанти. Трябва да призная, че три дни предварително бях направил резервация, но й казах едва в последния момент. Та просто сияеше от задоволство. Да не очаква човек, че толкоз ще се зарадва!
Изтупах се в единствения си по-свестен костюм, взех от съквартиранта си вносната му вратовръзка и зачаках на уреченото място. Z. пристигна така ентусиазирана, сякаш щях да я водя в „Мулен руж”. В гардероба й помогнах да свали няколкото хиляди лева от гърба си (мантото й бе от прекрасна кожа) и се смаях от семплия й, но изключително подходящ тоалет. Стройната й фигурка бе така добре подчертана, че приличаше на оформена вече госпожица. Бе си направила такава страхотна прическа, че я гледах в захлас повече от час. С вечерен грим, с дълги мигли, тя изглеждаше толкова добре, че изпитах неочаквана гордост, задето съм с такава мадама на ресторант. Отивайки към масата ни, забелязах поне половин дузина любопитни погледи.
За мое щастие сервитьорът схвана веднага ситуацията и се показа на ниво, което щеше да ми струва някой лев в повече, но нищо.
„Не се ли страхуваш, че в гардероба може да изчезне скъпоценното ти манто? – попитах, след като се настанихме. – Аз не бих поверил такова бижу на гардероб. От норка ли е?”
„Ами, норка! Имитация, но отлична. Струва стотина долара. Купих го това лято от Италия.”
„Хм. А аз тъкмо бях започнал да получавам комплекс за малоценност.”
Тя ме погледна критично:
„Защо? Ти също изглеждаш добре...”
„Но не колкото тебе. Блестяща си!” – пошепнах и тя засия.
Поръчахме вечерята. Z. седеше на масата с такова доволно изражение на лицето, сякаш ресторантът е бил построен специално за нея. Изпитах радост, че й доставям това удоволствие. Имах чувството, че за пръв път е с мъж на ресторант.
„Какво си правила в Италия?” – попитах уж небрежно по едно време, макар този въпрос да ме вълнуваше от близо половин час. В Италия не пускаха току така...
„Майка ми бе поканена от една фирма, че й погостувах малко...”
„Сигурно си видяла доста интересни неща.”
„Като не смятаме историческите забележителности, запознах се с куп интересни хора, някои от които дори знаменитости...”
„Като например?”
„Ако имаш предвид писатели – Селинджър. Дори си побъбрихме малко...”
„Стягаш ме! Пак си измисляш.”
„Сериозно говоря!”
„И какво, той в същия стил ли говори, в който пише? Имам предвид „Спасителят в ръжта” и „Очите ми зелени...”
„Не. Много изискан тип е. А ако искаш да знаеш, ти говориш в неговия стил. Не знам как ишеш, но говориш досущ като неговия Холдън Колфийлд.”
„Може – съгласих се донякъде поласкан. – Но затова пък пиша изтежко, както той говори... И за какво си говорихте със Селинджър?”
„Нищо особено, като изключим това, че ме покани да му ида на гости в Щатите.”
„И ти прие ли?”
„А защо не? Може пък да ида някога, знае ли човек?”
„С кои още знаменитости се запозна?” – попитах с нескрито раздразнение.
Z. заизрежда имена, повечето на прочути люде, но като знам колко може да й се вярва...
„А папата? – попитах. – Папата видя ли?”
„Не, не се чувстваше добре по това време. Да ти кажа ли един виц?”
И без да дочака отговор, започна.
„Не е лош – засмях се щом свърши.”
„Аз го измислих!” – гордо се изпъчи Z..
„Измислила си го, как ли пък не. Аз съм го чувал вече...”
„Може и да си го чувал, но аз го измислих, докато бях в Италия. Ти не знаеш ли, че вицовете най-често ги измислят журналистите и писателите?”
„Ами. Това е международен фолклор. Повечето са преведени от чужди езици.”
„И все пак, някой трябва да ги измисля. Да не мислиш, че това правят чиновниците от погребалните бюра или пък застрахователните агенти?”
„Не знам, не съм мислил за това. Лично аз вицове още не съм измислил.” – отвърнах поотегчен.
„Когато измислиш виц, който да стане шлагер, ще те зауважавам повече” – обеща Z..
„Че ти сега уважаваш ли ме? – запитах недоверчиво.
„Че как иначе бих тръгнала с тебе в заведение посред нощ?”
„А защо ме уважаваш?” – попитах тъпо.
„Сложно е за обяснение – изсумтя тя. – А и водката ми размъти мозъка. Хайде да танцуваме!”
Танцуваше като фея. Дявол да го вземе, имаше ли нещо, което това момиче да не умее? Всичко вършеше по най-добрия начин! Тази мисъл ме изпълни с тайни надежди, че и в други някои дейности ще се окаже също така добра. Копнеех за този миг. 
Следващият танц бе бавен и ние се притиснахме един о друг, лениво поклащайки се. Беше си сложила висок ток и почти ми подхождаше по ръст – извивките на телата ни съвпадаха великолепно. Z. танцуваше с чувство. Срещал съм момичета, които играят добре солови танци, но притиснеш ли ги в блус, стоят като цепеници в ръцете ти. Тези същите после обикновено се оказват хладни и в любовта. Бях чел някъде,  че съвпаднете ли с някоя жена в танца, ще съвпаднете и в любовта (имам предвид секса). Ако това бе вярно, с това малко чудо тук щяхме страхотно да си паснем. Всяко нейно движение бе резонанс на моето, доловено за част от секундата и преобразувано многократно по-пластично и красиво.
„Чудесна си!” – пошепнах на ухото й и тя вдигна възторжен поглед. Не се сдържах и я целунах едва-едва по зачервената бузка, там, откъдето започваше капризната извивка на устния ъгъл. Благодари ми с поглед.
„Наистина ли? – попита тихо.
„Страхотна си! – потвърдих с подрезгавял от възбуда глас.
Тя опре глава на гърдите ми, а ръката й бавно се изкачи нагоре и достигна до тила ми. Беше чудесно!
Когато седнахме на масата, между нас се възцари такова сантиментално мълчание, че почувствах неотложна необходимост да го разпръсна.
„Кажи ми честно, наистина ли си се срещнала със Селинджър?”
„Разбира се! И знаеш ли, за да му доставя удоволствие, а и за да се изфукам, взех да му говоря на оня жаргон, който използва Колфийлд от „Спасителят”.
„Ти в оригинал ли си я чела?”
„Да. И праскам му аз едни лафове нали се сещаш: „хелъвабой”, „уудаяколит”, и други от този сорт, а той ме гледа шашнат и пита: „Извинете млада госпожице, вие да не би да сте живели в Ню Йорк през петдесетте години?” Невъзможно, отвръщам, тогава още не съм била родена... „О, така ли? Стори ми се, че говорите на тогавашния жаргон”, смее се той. Всичко му е ясно, но нали е джентълмен...”
„Аз пък го смятах за хулиган” – изтърсих ревниво, но като видях възмутения й поглед, добавих:  „Всъщност той е един от любимите ми автори...”
Изобщо прекарахме си много приятно до края на вечерта, а после, когато я изпращах, попитах:
„Вашите не се или интересуват с кого ходиш до това време?”
„Защо, аз им казах.”
„Какво си им казала?”
„Че излизам с тебе.”
„Че те какво знаят за мене?”
„Съвсем общи неща. Уверих ги, че си свестен тип.”
„Не проявиха ли интерес да се запознаят с мен?
„Не особен” – отвърна колебливо Z..
„Че как така те пускат да ходиш до среднощ с някакъв тип, когото не познават?
„Аз нали те познавам?
„Такова голямо доверие ли ти имат?”
„Защо не? Да не би да съм малка? Всъщност, ако искаш да знаеш, те дори се зарадваха, че излизам с някого.”
„Ами!”
„Да, майка ми бе започнала да се притеснява, че с този мой гаден характер няма да мога да си намеря приятел.”
„Защо, характерът ти не е съвсем лош...”
„Хайде, моля ти се, какво разправяш!...”
„Ти всъщност имаш ли приятели, компания някаква?”
„Имахме в училище една тайфа, събирахме се от време на време да слушаме магнет и изпрасквахме по някой рок... Само че скоро ми омръзнаха и ги зарязах. Макар че те не престанаха да ме търсят...”
„Значи те те обичат, а ти не можеш да ги понасяш. Защо?”
„Не се ли сещаш? Те обичат не мен, а моята маска. Обичат ролята, която играя пред тях. Щом стана такава, каквато всъщност съм, не могат да ме възприемат и аз си тръгвам. Не мога постоянно да ходя с маска!...”
„Значи излязох прав тогава, когато ти гледах на очи. А защо не носиш тази маска и пред мен?”
Тя ме погледна с такава преданост, че чак се уплаших.
„Тъкмо затова ми е толкова хубаво с тебе! Мога спокойно да си я сваля, когато ми се прииска. Не можеш да си представиш каква нужда имам от това!...”
Прегърнах я по силно и прошепнах на ухото й:
„Аз те харесвам, каквато и да си – с маска и без маска.”
„Ти да не си влюбен?” – подозрително ме погледна тя.
„Защо, не бива ли?” – попитах смутен.
„Не мога да понасям влюбени мъже...”
Закашлях се, без да има нужда.
„Добре, но ако все пак се случи така, че се влюбя?”
„Няма да мога да те понасям...”
„Ти... как си представяш любовта?”
„Лигавщина някаква... Маценце, писенце... А какво е според тебе любовта?” – попита насмешливо Z..
„Бях чел някъде, че това е желанието да дадеш нещо, а не да получиш. Любовта е изкуството да създадеш нещо със способностите на другия...”
„Бертолд Брехт. „Разкази за господин Койнер” – „Любов към кого?”
„Моля?”
„Това го е писал Брехт...”
Замълчах. Жива енциклопедия!
„Може и Брехт да е – съгласих се. – Бих допълнил обаче, че любовта е изкуството да изявиш себе си чрез другия, а другия – чрез себе си.”
„Осмеляваш се да допълваш Брехт! Много смело, да не кажа нахално!”
„Може и да е смело, но не е ли вярно? Помисли!”
Тя помисли.
„Добре, как например би се изявил ти с моите способности?”
„Най-напред бих те убедил, че със своите енциклопедични знания е най-добре да станеш литературовед, в краен случай критик. Поезията може да ти бъде само хоби ...”
„Че аз това и без тебе си го бях намислила!”
„Добре де, аз го дадох само за пример, но нали схващаш мисълта ми?”
„Схващам. А как би се изявил ти чрез мен? Надявам се не смяташ, че като критик ще бъда по-благосклонна към тебе, или пък като литературовед ще впиша името ти със златни букви в страниците на българската литература?”
„Не, разбира се – смотолевих пообъркан. – Всъщност, знаеш ли, на тебе май не е нужно да ти се помага. Ти си изключение от правилото...”
Бяхме спрели пред входа на жилищната им кооперация. Тя се обърна внезапно. Порази ме изражението на лицето й.
„Не искам да бъда никакво изключение! Ясно ли ти е? Искам да бъда нормален човек като всички останали! Ако ме смяташ за изключение, като онези идиотчета, дето ги показват по панаирите, по-добре не ми се мяркай пред очите! Чао!”
И зачатка с токчетата по стълбите нагоре.
Вървях към спирката умърлушен и не преставах да се ругая. Как можах да проваля хубавата вечер по такъв бунашки начин! Не успях дори да си открадна плануваната прощална целувка! Така е – когато някой не умее да преценя думите си, така става. Забелязал съм, че колкото повече човек приказва, толкова повече глупости казва.

Вървим по билото на малко хълмче някъде из Плана планина и търсим място, където да си запалим огънче, за да си пекнем кашкавала и наденичките.
„Ние докога ще се мъкнем все сами? – питам по едно време Z..
„Защо, не ти ли е приятно?” – отвръща тя с въпрос.
„Напротив, но си помислих, че може би искаш да идем някъде в компания...”
„Каква компания имаш предвид? – поглежда ме тя изпитателно.
„Все едно каква – не можем все сами да ходим...”
„Ако имаш предвид моята компания, уверявам те, че ще бъдеш адски разочарован. Или имаш предвид своите приятели?”
„Ами! Ако знаеш с какви профански неща се занимават, ще се смаеш.”
„С какви?”
„Не ми се разправя. А и не се сещам.”
„Хайде, хайде, разкажи ми, не се притеснявай! Снощи да речем какво правихте?”
Поколебах се, но Z. продължаваше да настоява.
„Снощи например, връщам се по едно време, а те се събрали и тримата в голямата стая и мълчат. Какво правите, питам ги, да не сте в траур, а те се хилят. Оттатък, казват, е Б. с онази, русата докторица. Долу под нас са на квартира три студентки по медицина. Като свърши Б., казват ми, си ти наред – нали каза, че най ти харесва другата – тази с очилата, а накрая ще влезе Ж., нали знаеш, че си пада по онази с плитката... Ж. е най-малкия от нас и още не е ходил войник и взел, че им признал, че е още девствен. И те уредили с докториците нещо като секс-сеанс. Нищо не казах, седнах и зачаках. По едно време вратата на кухнята скръцва, чува се приглушен говор, после „чао” и гласа на Б.: „Лека нощ. Чудесно беше! Кажи на колежката си да идва.”
Малко странна ми се видя тази работа и ги питам, добре, но ако не бях дошъл, кой щеше да иде с онази, очилатата, а те ми викат, щеше да се намери кой, хайде сега отивай, че всеки момент мадамата може да дойде. Подвоумих се, но излязох, а в антрето Б. ми шепне: „Всичко е номер, ще метнем Ж.!” Малко гадничка ми се видя тази идея, но влязох. В стаята разбира се нямаше никого. Б. тихо отваря входната врата, натиска звънеца, после шумно отваря и вика: „О, заповядай, заповядай!” Сетне отваря вратата на кухнята и мадамата уж влиза. Тогава аз си развихрям фантазията, пускам магнетофона и на леглото такава бъркотия направих, не ти е работа! Онези копелета знаят, че ще изиграя всичко много добре и затова идват до вратата да подслушват. А аз, знаейки, че вече играя пред публика, се вживявам напълно: пускам интимен мъжки говор, и доколкото успявам – гугукащ женски смях, после удари с лакът по стената, боричкане и тъй нататък. След като вилнях в продължение на десетина минути, взех един дезодорант и напръсках за по-убедително.
Z. бе спряла да върви и ме гледаше невярваща. Не можех да преценя как гледа на всичко, дето се хванах да й разправям. Затова изчаках да видя какво ще каже.
„И после?” – попита с интерес.
„После-е-е-е, какво. Излизам по едно време от стаята, отварям външната врата, казвам „довиждане, чудесна беше” и в отговор имитирам чуруликащо гласче. Сетне се напънах, та да изглеждам по-зачервен, поразчорлих си косата и с измъкната навън риза влизам при другите. Как беше, питат ме, нормално, отвръщам.
Сега е наред Ж. Д. (той всъщност се казва Ж.), излиза уж до тоалетната, но всъщност целта е да звънне и да „въведе” третата мадама – онази с плитката. След малко наистина се звъни и тя е вече в стаята. Всички сме вперили поглед в Ж. и чакаме да видим дали ще се хване. А той изведнъж се заинати – не ще. Взехме да го убеждаваме. Не и не! Какво щял да каже на момичето, неудобно му било. Ще се разберете, кандърдисват го, докториците са открехнати... С голям зор успяваме да го изблъскаме в антрето. Чакаме, чакаме – нищо. По едно време влиза ядосан и казва: „Не мога така, това е животинска работа! Облече се и излезе.
„Че той направо ви е закопал! – възкликна Z.. – А вие не помислихте ли, че можете да му създадете комплекс по този начин?”
„Защо, той я харесва тази с плитката...”
„Ами като гледа вас? Ти например защо се съгласиш да идеш? Тази с очилата наистина ли ти харесва?”
„Ами! Всичко беше на шега.”
„Узнал си едва след като Б. ти е казал в антрето. А дотогава си бил уверен, че отиваш при жена!”
„Но нали трябваше да изиграем номера?”
„Ами ако в стаята наистина бе онази с очилата?”
„Щяхме да си поговорим малко и толкоз. Ти да не мислиш, че когато мъж и жена останат сами в една стая само секс правят?”
Z. ме погледна с убийствена смесица от 75% недоверие и 25% презрение и нищо не каза. Мълчах и аз. Какво ми трябваше да й разправям всичките тези глупости!
„И после? – попита Z., като пусна в краката си чантата с храната. – Какво стана после?”
„После... нищо.”
„Кака така нищо? Не му ли казахте, че всичко е било шега?”
„Казахме му.”
„А той?”
„Той какво... посмяхме се малко и толкоз. Ти да не мислиш, че всички са чувствителни като тебе?”
Как можех да й кажа, че работата не спря дотам. Когато Ж. отказа да влезе, Д. заяви, че ще иде той. Сдърпаха се с Ж. Тогава Б. се обади: „Ж., ако тя държи на тебе, ще си тръгне...” Той помисли малко и се съгласи, но когато Д. се забави близо четвърт час, скочи, нахлузи шлифера си и изхвръкна навън. Вечерта не спа в квартирата. Чака тогава осъзнахме каква идиотщина бяхме сътворили, но вече беше късно. На другия ден Ж. се върна омърлушен и тогава решихме да му кажем истината. Бедата бе там, че той не повярва.
Това не можех да кажа на Z.. Знаех, че ще ме презре. Всъщност аз се презирах не по-малко за стореното, но каква полза?
„Какво се намуси? Нали ти казах, че историите им са тъпи, но ти настоя” – заоправдавах се.
„Добре поне, че сте му казали истината – продума замислена Z.. – И добре, че ви е повярвал. Защото е имало вероятност и да не ви повярва...”
„Той е доверчив” – смотолевих.
„Не мога да се начудя как ти си се съгласил на такава гадост, а също и да идеш при жена, която едва-едва познаваш, па макар и да ти е харесвала.”
„Не съм казал, че я харесвам – това бе само за пред Ж. Всъщност, виждал съм я само веднъж-дваж по стълбите... Ти какво, да не би да ревнуваш?”
Z. ми метна такъв поглед, че хремата ми замръзна.
„Да те ревнувам! – с презрение изрече тя. – За да те ревнувам, първо трябва да те заобичам.”
„Бях чел някъде, че жените ревнуват и без да обичат...”
„Ти винаги, когато искаш да пробуташ някоя своя идиотска мисъл, казваш, че си я чел някъде.”
„Не си ли я срещала нейде из литературните дебри?”
„Не!” – категорична бе тя.
„След цялата тази история имаш ли още желание да те запозная със съквартирантите ми?”
„Да. Искам да опозная живота във всичките му лица – дори най-отвратителните.”
„А ти няма ли да ме представиш на своите приятели?”
„Аз нямам приятели.”
„На бившите ти съученици...”
„Ако знаеш какви сноби са...”
„Страхотно ми се ще да се запозная със сноби! Все съм си мислел, че...”
„Чудя се как би изглеждал сред тях...” – замислено ме прекъсна Z..
„Като сноб! – отсякох. – Умрем си да се правим на сноб!”
„Не е нужно да се правиш” – успокои ме тя.
„Ужасна сладурана си!” – изръмжах, и като я сграбчих, съборих я на високата трева, после се затъркаляхме по склона, докато не ни спря голям, зеленясал дънер. Взрях се в лицето й. Z. ме гледаше, зачервена и сияйна, със сухи тревички в косите. Нацелувах я едно хубаво и се убедих, че след моята лекция се бе научила да диша, докато се целува. Така полежахме известно време един до друг, загледани в бледото небе, докато не усетихме, че гърбовете ни изстинаха. Беше още април. Постлах анорака и седнахме върху него.
Усетих, че Z. иска да ме попита нещо, но се колебае. По едно време рече:
„Винаги съм мислела, че любовта, имам предвид по-точно сексът, е нещо твърде интимно. Не съм допускала, че могат да съществуват подобни „секс-сеанси”. А още по-малко – ти да участваш в подобна гадост...”
„Но нали ти казах, че всичко беше на шега!” – проплаках отчаяно, съжалявайки за сетен път, че й бях разказал всичко това.
„Да бе, да. И все пак – замислено промълви тя, – никога не бих предположила, че...”
„Колко още неща има да научиш!” – подхвърлих.
„Ти ме поставяш в голямо недоумение – стрелна ме с поглед Z.. – Аз смятах, че знам всичко за секса, а излиза, че...”
„За да знаеш всичко за едно нещо, първо трябва да го опознаеш” – рекох мъдро.
Z. спря и ме загледа с подчертана изненада:
„Ама ти да не би да смяташ, че съм девствена?”