Любов като в роман - трета част

„Знаеш ли, разказът ти съвсем не е лош.”
„Да не би да си го взела? Мислех, че съм забравил листите на масата.”
„Прочетох го още сутринта, преди да се събудиш, но исках да го прегледам още веднъж на спокойствие. Имаше някои и други грешки, но аз ги оправих.”
„Оправила си ги? Кой ти разреши да ми драскаш по произведението?”
„Гледай го! Не стига, че му го коригирам безплатно, ами...”
„Какво всъщност си направила, дай да видя!”
Нямаше кой знае какви поправки, само дето се перчеше.
„Ти защо си я направил да прилича на мен? – попита по едно време. – Знаеш ли, че за това е нужно съгласието ми?”
„Всяка прилика с действителни лица е случайна.”
„Случайна, ама не е! Тази така прилича на мен, че чак ме хваща яд.”
„Как може да мислиш така? Та ти си много по-съвършена!” – уверих я.
Тя ме погледна строго и отсече:
„И все пак прилича на мен.
„Тя и кокошката е птица, но не е орлица!” – изтърсих тази току-що хрумнала ми „мъдрост”.
Z. замълча, после предпазливо запита:
„Аз кокошката ли съм, или орлицата?”
„Орлицата, разбира се!” – отвърнах щедро.
Да не би да имаш предвид орлицата на Хайтов от „Диви разкази”, дето се ловяла само с живо месо?”
„Тъкмо нея имах предвид.”
„В такъв случай, прощавам ти.”
Въздъхнах с облекчение. Дали от онзи миг, там на склона, когато й казах, че я обичам, или от удара по главата, не зная, но бях станал по-кротък. Не ми се спореше с нея. Нямаше смисъл. Тя винаги се оказваше права.
„Къде ще го пратиш за печат?” – попита по едно време и мен ме обхвана ужас, защото знаех, че науми ли си нещо, то ще стане.
„Моля ти се, този разказ не струва – имам къде-къде по-добри...”
„Струва, струва. Слушай какво ти казва един бъдещ критик!”
Преглътнах на сухо и ударих на молба:
„Z., хайде да не ставаме смешни! Как си представяш тази работа? Ще остави някой собственото си писание, за да отпечата разказчето на някакъв си студент от филологическия, и то първокурсник при това. Вярваш ли?”
„Ти да не би да мислиш, че някой ще дойде да те моли да ти печата разказите? Ще трябва да ги мъкнеш по разни редакции, докато им омръзне да гледат и тебе, и тях! Докато името ти така им се набие в главите, че да ги втриса, като го чуят! Какво си мислиш? Нали си чел Джек Лондон?”
„Там е друго.”
„И тук не е много по-различно. Трябва упоритост преди всичко.”
„Както и да има кой да те лансира.”
„Талантливите пробиват и без лансьор.”
„Мен към кои причисляваш?”
Z. ме погледна преценяващо, сякаш се канеше да ме купува и отсече:
„Към талантливичките.”
И като хвърли листите под носа ми, добави:
„Препиши го на машина в четири екземпляра, стандартни машинописни страници и не забравяй да поправиш това тук! – посочи тя с пръст.
Взрях се в написаното. На едно място бях написал нейното име, вместо това на героинята.
„Защото съм мислел за тебе, затова – заоправдавах се, но тя се отдалечи, без да каже нищо. По едно време се върна и попита:
„Искаш ли довечера да идем на купон?”
„Къде?”
„У Генерала. Един мой съученик. Днес ми се обади...”
„Добре, но ще бъде ли удобно да се появя с тази подута муцуна?”
„Щом ти казвам, значи съм обмислила въпроса.”
„Както кажеш. А защо му викат „Генерала”?”
„Баща му е генерал.”
„Че откога чиновете на родителите взеха да се носят и от децата им?”
„Не от много отдавна... – жлъчно отвърна тя. – Но той е свястно момче, ще се увериш. Баща му от години е във Варшава, а майка му е на турне в чужбина. Оперна певица. А той, за да не скучае, организира от време на време събирания. Ще ти хареса. Той е по-малко сноб от другите или по-точно – мъчи се да не бъде сноб.”
„Прави му чест” – отбелязах благосклонно.
„Това е причината да го понасям. И така, ще идем ли?”
„Щом искаш...”

Едва бях натиснал звънеца под маститата медна табелка и вратата отвори едро, русо момче. Лицето му видимо засия, щом видя Z., но бе малко смутен от моето присъствие. Влязохме. Запознахме се.
„Да не сме първи? – вкисна се Z. – Адски мразя да съм първа!”
„Всеки момент ще дойдат и другите” – опита се да я успокои домакинът.
„Да, но не е твърде приятно – отбеляза Z., докато прелистваше нещо от огромната библиотека. – Следващите все си мислят, че не си могъл да спиш от мерак да дойдеш. Всъщност, кои си поканил?”
Генерала взе да изброява.
„Да не дойде и онази фръцла С.?”
„Не зная, може би и тя ще намине – смънка той. – Какво ще пиете? Тук има малко скоч, но го разредих с водка, защото нямам мангизи за друг...” – Той извади шише уиски и сипа по един пръст в дебели, бледозелени чаши. После пусна музика.
Взеха да идват и другите. Шумът и димът нарастваха прогресивно. Всички ме заглеждаха с интерес, щом узнаеха, че съм със Z. – едни с удивление, други – със съболезнование, но никой с безразличие. Z. сновеше насам-натам и говореше едновременно с всички.
Когато се уморихме от танците, изпонасядахме кой където завари. Генерала, дали нарочно, или случайно, се озова до мен.
„Откога се познавате със З.?” – попита.
„С коя? – удивих се, но бързо съобразих – А, да. Няма и година. Заедно учим.”
„Не намирате ли, че е донякъде... странна?” – забеляза той, сякаш се опитваше да я оправдае.
„Има такова нещо” – съгласих се.
„Никой от тези тук – той описа полукръг с чаша в ръка наоколо – не може да се похвали, че е бил... близък с нея. Аз също, макар че... с мен благоволеше от време на време да разговаря сериозно. Веднъж дори ме заведе на кино!” – засмя се той.
„Тя ли?”
„Ами да! Аз нямах кураж да й предложа.” – Генерала отпи едва-едва от чашата си и попита предпазливо: – „А вие... как успяхте?”
„А, дълга история – отвърнах и на свой ред отпих от питието. – Освен това съвсем не съм сигурен, че...”
„И все пак! Да иде на купон с тебе и да те представи за свой кавалер е голяма работа!” – уверяваше ме той.
„Какво пък толкова, да не е... Ей там, онази мадама да не е по-лоша?” – кимнах към високо момиче с дълга, пусната коса, големи очи и едри, чувствени устни, да не говорим за по-надолу.
Генерала ме изгледа с удивление:
„Сериозно ли говориш? Та тя не може да се намаже и на малкото пръстче на З.! Бих заменил дузина като С., за да имам чудо като нея.”
„Тази ли е С.? Защо Z. не я обича? Извинявай, аз я наричам Z.” – поясних.
„Защо ли? Ами може би, защото е дъщеря на драматурга М. и не престава да се фука с това. А пък не блести с особени дарби... меко казано, но иначе е добра, дори много добра, ако разбираш какво искам да кажа.”
„Разбирам – кимнах. – Ти да не ходиш с нея?”
„В момента не, макар че... понякога се срещаме. Идва главно заради уискито. Луда е по него. А ти защо на З. й викаш Z.?”
Докато се чудех какво да отговоря, С. се насочи към нас и Генерала се поотмести, за да й направи място между двама ни. Почувствах дълго, топло бедро и аромата на зашеметяващ парфюм.
„Мон женераль, ти на това уиски ли му викаш?” – попита нацупено тя.
„Обърках, че сипах водка в шишето... Ти бъди доволна, че и това има, защото напоследък знаеш ли в каква финансова криза съм?”
С. се облегна назад, при което се наложи да се запозная и с останалите й телесни прелести, макар и отчасти. Запали дълга цигара и като ме погледна косо, каза на домакина:
„Няма ли да ме запознаеш?”
„О, извинявай! Запознайте се, С. М., а това е...”
„Да нямате нещо общо с драматурга М.? – прекъснах го.
„Нищо общо – отвърна с досада тя и аз погледнах с недоумение домакина. – Само дето ми се пада малко баща – допълни тя след ефектна пауза, през която смукна дълбоко от цигарата, вкара дима до петите си и сетне го издуха в космоса. – Защо, познавате ли го?”
„Аз ли? Не, просто... имената...”
„Да, имената... – многозначително проточи С. – Ако не бяха тези имена... Искате ли да ви запозная?” – предложи внезапно тя и аз не разбрах, шегува ли се, или говори сериозно.
„Нека отложим това за по-късно” – отвърнах предпазливо.
„Защо? Всички се натискат да ги запозная със стария, особено начинаещи литератори като вас. Следвате литература, нали? Или греша?”
„Българска филология – уточних, – но въпреки това считам, че е твърде рано да се запозная със светило като баща ви.”
„Защо? Тази З. съвсем ви е смахнала – погледна ме със съчувствие тя. – Нали не греша, като смятам, че сте й приятел, меко казано? Това на устната тя ли ви го направи?”
„Не, грешите” – отвърнах раздразнен и станах.
Насочих се към Z., но едно момче я покани на танц. Тя обаче му отказа, отиде при друг и затанцува с него. Върнах се обратно. С. бе станала, прегърнала бе магнетофона и люлееше пищния си ханш в такт с музиката. Седнах отново до домакина и като кимнах загрижено към Z., отбелязах:
„Не ти ли се струва, че с тази своя дързост може да отнесе някой плесник?”
Генерала ме загледа смаян:
„Ти си луд! Ами нали после ще го направи на пюре?”
„За кого говориш?” – попитах недоумяващ.
„За З., естествено. Или Z., както предпочиташ да я наричаш.”
Трябва да съм изглеждал твърде изумен, защото Генерала запита:
„Ти не знаеш ли, че е каратистка?”
Едва не паднах от канапето от изненада. В миг си спомних летящата във въздуха Z. и онези тримата, дето си ближеха раните на Плана. Така съм стоял кой знае колко време, вероятно пребледнял, но като в просъница чух думите на домакина:
„По едно време ходеше редовно на тренировки, но сега не знам дали все още...”
Обзе ме ужасен срам. Значи тя ме бе защитила от онези типове, а за да не накърни мъжкото ми самочувствие, бе премълчала! А аз, глупакът, си въобразих, че съм... супермен! Почувствах, че ме обзема странно чувство: едновременно възхищение и страх от това невероятно момиче. Дали наистина не е някоя перфектно изработена роботка?
Главата ми шумеше, дали от алкохола, или от смайването, но усещах, че нямам сили да стана от мястото си. Погледнах към Z. с нови очи. Стори ми се далечна и недостижима като комета. А тя идваше към мене, зачервена и сияеща, и ме издърпа да танцуваме. Тъй като коленете ми бяха поомекнали след скорошния побой, скоро седнахме на канапето и се заслушахме в един мургав момък, който обясняваше:
„Къде съм хванал този тен? На морето бе, братче!”
„Какво море през април бе, кажи по-добре, че си бил на планина!”
„Ти да не мислиш, че на света има само едно море? Бях надолу из Арабските емирства. Старият нали сега е там, та му погостувах.”
Погледнах Z.. Тя слушаше с половин ухо и се усмихваше на нещо си.
„Да си ходим” – предложих.
„Добре” – съгласи се тя.

Вървим по мокрия, блестящ на уличните лампи паваж, Z. ме е хванала под ръка, потропва до мен с токчетата си и пита:
„Е, какво ще кажеш за компанията?”
„Нормално” – отвърнах неопределено.
„Тази С. какво се беше лепнала за тебе по една време?”
„Пищна мадама!” – изпусна се от устата ми.
„Влиза ли в твоя минимум за сексуален контакт?”
„Влиза. Не е съвсем тъпа.”
„Защо я заряза тогава?”
„Откъде знаеш, че съм я зарязал? Значи си ме наблюдавала?”
„А ти какво си мислеше? Че ще те оставя без надзор?”
„Кога пък сварваше! Да приказваш, да се заяждаш, да танцуваш, че и да ме наблюдаваш отгоре на това?”
„Сварвах аз...”
„Аз пък знаеш ли какво констатирах? Че Генерала си пада по тебе.”
„Знам.”
„Знаеш ли? А защо не ти харесва? Стори ми се свестен тип.”
„Не съм казала, че не ми харесва.”
„А защо тогава ме водиш там, щом знаеш, че не е безразличен към тебе?”
„А защо не?”
„Не е много почтено...”
„Ти само почтени неща ли вършиш?”
„Опитвам се.”
Тя помълча.
„Прав си, трябва да щадим чувствата на другите. Е, аз не съм чак толкова благородна.”
„Знаеш ли, С. предложи да ме запознае с баща си.”
„И ти?”
„Отказах, естествено.”
„Защо-о-о-о?” – проточи тя изненадано.
„Наистина ли смяташ, че това запознанство ще бъде полезно за мен? Сега?”
„Защо не? Не се знае какво може да се случи.”
„И така да е. Смяташ ли, че светило като М. ще обърне внимание на един начинаещ студент и любител-писател?”
„Самостоятелно не, но в комплект със С...”
„Нима смяташ, че съм способен да се жертвам в името на кариерата си?”
„Понякога и това се налага” – с въздишка рече Z.
„Ти би ли постъпила така?”
„На мен няма да ми трябва – заяви тя. – Аз съм талантлива.”
„Талантлива си ти... А не съм чел нищо от тебе...”
„Чел си, но не си се досетил, защото пиша под псевдоним.”
„И какъв е той?”
„Дора Габе.”
Ще ме спука от смях туй момиче! Прегърнах я през рамо и наврях пукнатата си устна във врата й – след боя не можех да целувам. Добре поне, че окото ми спадна, иначе как щях да се появя тази вечер подут? Те и без това се заглеждаха в мен, а като са гледали спуканата ми устна, сигурно са си мислели, че Z. ме ползва за спаринг-партньор при тренировките си.
Поколебах се преди да попитам:
„Ти защо не си ми казала, че тренираш карате?”
„И това ли ти казаха? – погледна ме вяло тя. – Няма такова нещо. Измислих си го, за да ми имат страха.”
„Генерала каза, че си ходила на тренировки.”
„Блъф!” – увери ме тя.
„Как да си обясня тогава онези размазани мутри вчера?”
„Нали ти казах, че без малко щеше да ги убиеш. Направо беше превъртял!”
„Не ме карай да проверявам в спортната федерация.”
„Такъв спорт няма.”
„А като си ги лъгала, къде си казвала, че тренираш?”
„В школата на МВР” – отвърна Z. без да й мигне окото.
„Как ти идват такива работи на ума! Аз не мога така хладнокръвно да лъжа!”
„Защо? Много е лесно: представяш си, че е истина и край!”
„И сама си вярваш?”
„Налага се – отвърна Z. съвсем естествено. – И ако искаш да знаеш, защото те и без това ще ти го кажат, разправях им, че ме готвят за шпионка – нещо като Мата Хари.”
„И те ти вярваха?”
„Е, аз им го намеквах със заобикалки.”
„Защо си правила всичко това?”
„Нали ти казах – за да ми имат страха.”
„Но не разбираш ли, че така ги отблъскваш от себе си, че се самоизолираш?”
„А може би точно това съм целяла.”
„Странно същество си ти! – изпъшках. – Ужасно странно!”
„Остава сега да вземеш да ме убеждаваш, че съм роботка, а аз да отричам.” – закикоти се тя.
Стиснах я за вратлето, но ръката ми така ловко бе отхвърлена, че едва не се откачи от ставата. Z. смутено се загледа встрани.
Все ще има нещо вярно в тази работа, помислих си и отново видях летящата като торпила Z. с някакъв див екстаз в очите.
„Z. – започнах кротко, – хайде да престанем да се лъжем!”
„Значи си ме лъгал досега?”
„Искам да кажа – да престанеш да ме лъжеш. Или, ако ти е по-лесно да го възприемеш – да престанеш да фантазираш. Поне пред мен.”
Тя чак спря.
„Но тогава.... бих умряла! – отвърна Z. с уплаха.
„Започни да пишеш фантастични разкази – предложих. – Щом не можеш без това, поне пиши, та да чешеш крастата си. Все пак, когато предупредиш някого, че ще го излъжеш, ще бъде по-предпазлив.”
„Там е работата, че който иска да бъде излъган, се оставя да го излъжат.”
Брей, ще ме умори това момиче! Откъде ми дойде на главата! Да бях знаел, щях да я заобикалям като атомна бомба!
И в същото време знаех, че никому, в никакъв случай, на никаква цена не бих дал моята Z., моето славно момиче, каквото няма нийде по света!

Мой ред беше да я запозная с приятелите си.
„Имай предвид, че се различават много от онази, твоята тайфа” – предупредих я.
„Знам – каза Z. спокойно. – Не се притеснявай, такива по ми допадат.”
За да не бъде Z. сама сред пет момчета, бяхме поканили и трите студентки по медицина от долния етаж. Тя бе особено доволна от това, тъй като щеше да види нивото на конкуренцията.  
Случи се обаче така, че закъсняхме доста след определения за купона час. Докато накупим туй-онуй за пийване, и времето минало. Когато спряхме пред вратата на апартамента, установихме по какъв гаден начин трите фурии от долния етаж си бяха отмъстили за напразното чакане. На картонената табелката на вратата моите съквартиранти, все студенти от инженерни специалности, си бяха написали с петгодишен аванс по едно „инж.” пред имената. Сега пред всяко „инж.” се мъдреше по едно „м”, а имената ни бяха окарикатурени с разни оскърбителни добавки, надраскани злобно с химикалка. Така например на хубавото ми презиме „С.” бяха добавили по средата едно „ху”.
В апартамента заварихме само Б., който току що бе дошъл и скърбеше за внезапно починалото си коте. Напръскал го против бълхи с мухозол, а то да вземе да предаде Богу дух.
След малко пристигнаха и останалите. Всички бяхме безкрайно ядосани, задето онези пикли ни бяха окепазили хубавата табелка.
„Трябва да си отмъстим!” – предложи войнствено Z.
Да отмъстим, но как? Напрегнахме студентските си мозъци и се замислихме дълбоко. След няколко секунди забелязах как физиономията на Z. се проясни, после на лицето й цъфна щастлива усмивка. Беше измислила нещо.
„Имате ли кутия от обувки и някаква по-луксозна хартия?” – попита тя.
„Ще се намери – отвърна Д. и домъкна кутията от колета, дето бе получил тези дни от чужбина (той си кореспондираше с една мадама от Дания) – Само че има чуждестранни марки” – каза той.
„Още по-добре!” – заяви Z. и развърза пакета. Хартията бе от луксозна по-луксозна – гланцово-синя с разни цветчета и тъй нататък. Всички гледахме Z. с недоумение.
„Дайте сега котето!” – заповяда тя.
„Възторжен рев се разнесе в стаята, сякаш „Левски” бе вкарал гол. Умрялото коте тутакси бе донесено и положено в кутията, а след това грижливо опаковано с луксозната хартия. Върху нея залепихме внимателно извадените вносни пощенски марки и Боби написа с изискания си почерк на латиница адреса и името на една от „докториците”. Накрая завързахме пакета с бяла панделка и пратихме Д. да го занесе долу. Уверени бяхме, че ще излезе хазяйката им, тъй като „докториците” вероятно се спотайваха в стаята си след стореното злодеяние.
Така и станало. Д. обяснил на хазяйката, че пощальонът погрешно е донесъл колетчето при нас. Излязохме тихичко на терасата и се заслушахме. След броени секунди се зачуха неистови писъци и нещастното коте бе изхвърлено барабар с кутията през един по спешност отворен прозорец.
Бяхме отмъстили! И основната заслуга за това имаше Z.
Тази според мен доста брутална историйка вдигна неимоверно реномето й пред моите съквартиранти. Приеха я като своя, макар да бях уверен, че това бе добре обмислен от нея ход. Тя се превърна в център на вселената и до края на вечерта се фръцкаше и раздаваше остроумия наляво-надясно като дребни стотинки. Имах впечатлението, че се чувства много по-добре сред тази малко недодялана провинциална компания, отколкото сред онези изискани софийски ефета. Като взе да разправя вицове, чак ни смая. По едно време подозрях, че половината от вицовете си е измислила сама, защото ги чувахме за първи път.
Настроението достигна върха си, когато се сетихме, че не бяхме написали името на подателя на колета.
„Нищо – рекох. – Утре ще им изпратя автопортрета си в цял ръст по организъм с всичките сто атрибута, дето добавиха към името ми!”
„Ще приличаш на таралеж” – примираше от смях Z..
Всичко щеше да завърши добре, ако не ми бяха погодили следващия номер. По едно време забелязах, че съквартирантите ми един по един взеха да се изнизват. Само Ж.отиде да си легне в другата стая. Погледнах омърлушен Z.
„Плосък номер” – усмихна се тя.
„Уверявам те, нямам нищо общо с това!” – рекох.
„Вярвам. Ти би постъпил много по-фино.”
„Е, след като така и така са ни предоставили условия, нека се възползваме” – казах и я прегърнах през раменете. Тя обърна глава към мене и ме целуна.
Поборичкахме се малко на моето легло и по едно време усещам, че и двамата сме в доста напреднал стадий на играта. Какво да правя? Време имахме достатъчно. Все някога трябва да стане, рекох си, защо да не е сега?
Бях я поразопаковал доста, когато отвън се звънна. Кой ли се намери да се домъкне баш сега? Все пак бях спокоен, защото вратата ни бе заключена, а и Ж. си знаеше работата. Чух познат мъжки глас и нещо ме пресече под лъжичката. Спрях магнетофона и наострих слух. Напрегнах паметта си и установих, че гласът принадлежи на баща ми.
„Няма го – обясняваше Жо. Излезе. Но ще се върне скоро. Влезте да го почакате при мен.”
„Но защо е излязъл без шлифер? Този шлифер не е ли негов?”
„Не, на Б. е. И той има такъв. Елате при мен да го почакате...”
„Баща ми!” – пошепнах ужасен и Z. скочи да се облича.
„Какво ще правим сега?” – попита ме с разширени от ужас очи.
„Излизаш отвън на терасата и си траеш! Аз ще го изведа по някое време. Ж. ще те изпрати, ако не успея да се върна навреме.”
През това време баща ми и Ж. продължаваха да разговарят:
„Аз все пак ще почукам  – рече баща ми – може пък да спи.” И почука яко.
Станах и отворих.
„А-а-а, татко, ти ли си!” – изблеях с треперещ глас.
Баща ми озадачен оглеждаше обстановката в стаята.
„Ти така ли спиш, без нощна пижама?”
„Не... – заекнах аз. – Четях и съм заспал без да усетя. По каква работа си тук?” – опитах се да го разсея.
„В служебна командировка съм. – И като усети смущението ми добави: – Не се притеснявай, на хотел съм.”
По едно време се загледа в краката ми.
„Защо си бос? Нали ти донесох чехли?” – Той не можеше да понася боси крака.
„Тук са някъде” – затършувах под леглото и тутакси се сблъсках с обувките на Z.. Опитах се да ги пъхна по-назад, но куфарът ми пречеше. Чехлите ги нямаше. Сигурно Z. ги бе обула в суматохата. Надигнах се, измъчен от напрежение и се молех дано баща ми тази вечер да е гаврътнал повечко от обичайното, та да не е толкова наблюдателен, но имах впечатлението, че е абсолютно трезвен.
„Ще пийнеш ли?” – подадох му шише с два пръста бренди на дъното.
„Не, ще тръгвам, че колегите ми ме чакат долу в колата, но утре по обяд искам да се видим и да поприказваме.”
Той ме гледа още няколко секунди строго и заслиза надолу.
Въздъхнах с облекчение и си рекох: „Има Господ! Ами ако бе решил да остане да спи тук?”
Сетих се за Z. и изтичах на терасата. Измъкнах я оттам полуизмръзнала. Мина ми през ум да я поразтрия, та да се стопли, но меракът ми сякаш се бе изпарил. Все пак я понацелувах малко, колкото да й мине уплахата, и като я облякох, я поведох към тях.
За моя изненада тя бързо се окопити и вече не изглеждаше много уплашена. Бях й дал да си пийне малко бренди, за да се стопли, и сега, поразвеселена, взе да ме убеждава, че всичко било много вълнуващо.
Щеше да видиш ти едно „вълнуващо”, ако трябваше да спиш на терасата, помислих си, но не й го казах, за да й разваля настроението.

Вървим с баща ми по „Графа” и си приказваме. По едно време, не щеш ли, право срещу нас, по този тесен като сокак тротоар върви Z. и отдалече се хили. Нито да я отмина, нито да я спра! Нямаше как, спрях я. Заедно с нея, но две крачки по-нататък, спря невисока, но стройна и миловидна жена.
„Да те запозная с майка ми” – рече вдъхновено Z..
Запознах се вдървено. Баща ми стоеше на метър встрани и мрачно наблюдаваше сцената. Нямаше начин и изрекох задавено:
„Запознайте се с баща ми.”
Подадоха си ръце, но ми се стори, че не останаха взаимно очаровани от запознанството. Е, какво да се прави, малко ненадейно, но все някога трябваше да се запознаем. Внезапно се сетих, че преди малко в ресторанта му бяхме ударили по една водка, а баща ми май че две или три. Не зная дали на мен ми личеше, но на баща ми – малко да. Тъкмо сега ли намериха да ни срещнат! Ама и това, малкото, вместо да си затрае, се захилило от километър, сякаш държи Господ за шлифера!
Както и да е, скоро се разделихме и тръгнахме кой накъдето се бе запътил.
„Кои бяха тези?” – подозрително попита баща ми.
„Една моя колежка с майка си.”
„Познаваш ли я?”
„Как няма да я познавам, като сме в една група.”
„Майката имам предвид.”
„Не, за пръв път я виждам.”
„Защото гледаше, сякаш сме й плюли в бирата” – рече баща ми.
„Хайде сега, намери какво да кажеш! На мене ми се стори приятна жена.”
„Ти да нямаш нещо с малката?”
„Не, само колеги сме.”
„Не ми изглежда да сте само колеги.”
„Е, излизаме понякога заедно, но тя е много свястно момиче!”
„Снощи с нея ли беше?”
„Как с нея? Да не искаш да кажеш, че съм я държал на терасата?”
„Имам предвид, докато сте били с приятелите си.”
„Да... май че се завъртя по едно време, но си отида рано. Но тя е много добро момиче, татко, уверявам те! Пълна отличничка, златен медал!... Не можеш да й затвориш устата, като вземе да приказва.”
Последните ми слова изглежда не вдъхновиха особено баща ми, защото каза:
„Чуй какво, синко! Докато не завършиш, никакви жени! Разбера ли, че си губиш времето с разни момичета, спирам ти „пенсията”. А, както ми се стори, и майка й не бе много очарована. Имай предвид, че този тип жени не са особена стока.
„Кой тип?” – попитах недоумяващ.
„Тия, дребничките, миловидничките – миньончета, дето им казват.”
„Но тя ще порасне, татко! Още расте!”
„Коя, майката ли?”
„Не, дъщерята. С един сантиметър месечно расте!”
„Ти да не си я мерил?” – загледа ме подозрително той.
„Не, но...” – смотолевих и реших, че е по-добре да мълча.
„И ако търсиш компания, намери си нещо друго. Тези двете определено не ми харесват.”
Бях твърде огорчен от мнението на баща ми, но от друга страна нямах ни най-малко намерение да го послушам. С каква компания да ходя, ще решавам сам. Като ми спре „пенсията”, много важно. Ще работя и ще уча! Той как го е правил?
Все пак се надявах, че няма да се стигне чак дотам. По принцип съм оптимист.

На другия ден, още щом ме видя, Z. започна атаката, убедена в истинността на максимата „Нападението е най-добрата отбрана”.
„Къде успяхте вчера още по обяд да се „накълвете” така?”
„Как ще сме се накълвали! По една малка водка изпихме само. Ами ти, като видя, не можа ли да се направиш, че не ме познаваш, ами се хилеше като малоумна?”
„Ти ме спря, а не аз!”
„То оставаше и да не те спра – ти само дето не се хвърли на врата ми!”
„Както и да е, но трябва със съжаление да ти кажа, че майка ми не остана особено очарована от вас. По-специално от тебе. Тя по принцип не обича пияниците.”
„И какво да сторя сега? Да си вържа черна фльонга ли? Изпихме по една водка в ресторанта за аперитив и толкоз! Да не би да сме се напили?”
„Лошото е там, че нашите вече не ми позволяват да закъснявам” – със съжаление каза Z.
„Това ще рече, че не ти разрешават да излизаш с мен?”
„Така излиза” – сведе глава тя.
„Добре тогава! Предай много здраве на майчето си и й кажи, че онези, двамата алкохолици, също не са останали очаровани от нея.”
„Защо? Какво ви е направила майка ми? Да не би да се е държала зле с вас?”
Замислих се. Какво всъщност не бе харесал баща ми в тази жена? Само това, че бе миньонче ли? Едва ли това бе достатъчно основание да изпитваш неприязън към някого. Нищо не отвърнах, защото нямаше какво да кажа. Чувствах се отвратително, но стореното – сторено. Какво да направя?
„Хайде, не се кахъри толкова! – взе да ме утешава Z.. – Ще се срещаме през деня и няма да закъсняваме.”
Погледнах я с благодарност. Това все пак бе някакво разрешение на проблема, докато съумея да се реабилитирам по някакъв начин.
„Няма ли да идем довечера у Д.? Нали помниш, че ни покани?” – попитах тъжно.
„Може да дойда, но за малко. Не, не заради забраната. Ще имаме гости – един колега на баща ми със семейството си, включително и синчето.”
„Никога не съм харесвал гости, които мъкнат със себе си и децата” – добавих.
„Особено когато детето току що се е уволнило от казармата.”
„Охо, такава ли била работата?”
„Представи си, харесвал ме, а не може две изречения на кръст да скалъпи.
„Хайде, чак пък толкоз!”
„Сериозно ти говоря! – вдъхновено започна Z. – Обикновено закъсва към средата на изречението, та се налага да му помогна да го завърши. После пък не може да започне следващото и аз му подсказвам началото.”
„Че вие страхотно си подхождате тогава!” – възкликнах.
„Защо мислиш така?”
„Защото ти говориш за двама.”
Z. ме погледна с неописуема мъка:
„Не мога да го понасям, знаеш ли. Не ми се прибира довечера вкъщи.”
„Прати го тогава по дяволите! – кипнах аз. – И с дебили ли ще се занимаваме сега!
„Добре” – кротко рече Z. и ме хвана подръка.


Д. от нашата група имаше рожден ден и ни беше поканил на купон в квартирата си – доста широка стая, която заемаше почти целия таван. Събра се кажи речи цялата ни група, близо двадесетина души, вследствие на което се вдигна неописуема врява. Все си мислех, че събирания с еднородна тълпа филолози ще са ужасно скучни, но се излъгах. Макар отначало наистина да започнаха разговори на висок стил за литература и четене на стихове, скоро червеното вино и суджучетата, изпратени от родителите на рожденика, насочиха приказките в много по-приятна насока. Музиката гърмеше, бе задимено като в ковашки цех и по едно време установих, че виното ме хвана. Z. усети това и взе да настоява да си ходим. Часът наближаваше десет и онзи, дебилният й ухажор, сигурно вече гризеше нокти от нерви.
Станах да вървим. Бяхме първите, дето напускат компанията и някой подхвърли:
„Гледайте да не направите бебето!”
Бях много весел и замаян от виното и отвърнах без да се замисля:
„Какво бебе бе, тя е още девствена.”
Първо чух звука от плесницата, а значително по-късно я почувствах. Мигновено изтрезнях.
Бях получавал и други плесници през живота си, но като тази, да си призная, не бях. Главата ми отхвръкна като развинтена и за малко да се завърти на триста и шейсет градуса. Бе настъпила внезапна тишина, тъй като музиката беше спряла, и се чуваше само чаткането на токчетата й надолу по стълбите. Усмихнах се нелепо и хукнах да я догоня. Ухото ми пищеше. Дали не ми бе спукала тъпанчето? Нека! Ще ми е за урок – да не си отварям устата повече, отколкото е необходимо.
Настигнах я долу на улицата. Понечих да я хвана през раменете, но тя ме отблъсна. Вървях редом и й се извинявах, но Z. не искаше и да чуе. Лицето й бе мокро, макар да не плачеше. Така стигнахме дома й. Без дори да се обърне, тя затича нагоре по стълбите. Стоях пред входа на жилищната кооперация кой знае колко дълго и разни мисли ми минавах през главата, както и тази, да се кача горе и да я измъкна.
Тръгнах полека обратно, като не преставах да се уверявам, колко отвратителен тип съм. Защо ми трябваше да казвам такава глупост? Да не би тя да бе такава заради някакви свои, момичешки скрупули? Не! Z. ме обичаше и бе готова да ми се отдаде, уверен бях! И ако не бе дошъл тогава баща ми, това със сигурност щеше да се случи. Защо тогава трябваше да го казвам пред всички, сякаш я упреквам, сякаш ме е възпирала – първо да се оженим, че тогава! Нямаше нищо такова и ако я обичах толкова много, то бе тъкмо защото не робуваше на предразсъдъци, защото се водеше от собствените си чувства и най-малко от чуждото мнение. А аз да постъпя така тъпо!
Не усетих как се озовах отново в мансардата на Д. Напих се с вино като камила и зачаках резултата.
Събудих се чак на следващия ден следобед. Добре, че беше неделя. До главата ми седеше едно от нашите момичета и слагаше мокри кърпи на челото ми. Все още замаян, не можех да си спомня как се казва, но я погалих по бузата и я помолих да се омъжи за мен. Тя ми се усмихна мило, но отказа. Поисках още вино, но се оказа, че съм изпил всичкото. Тогава, отчаян и нещастен се прибрах в гарсониерата ни. Трябва да съм изглеждал твърде зле, защото съквартирантите ми се загрижиха сериозно.
Едва на другия ден им разказах какво се бе случило. Всеки от тях реагира различно, но каквото и да казваха, аз знаех, че съм най-презреният и гаден тип на света и че не заслужавам такова момиче като Z. Казвах си го, а сърцето ми се късаше при мисълта, че можех да я загубя завинаги. Все пак тайно се надявах, че все още има надежда да ми прости. Нали по природа съм оптимист.

Вероятно, за да не предизвика приказки в групата, Z. се държеше така, сякаш нищо не се бе случило, но само аз знаех, че нeщата вече не бяха същите. Няколко пъти се опитах да поговоря човешки с нея, но тя бе надянала своята отвратителна маска и не я сваляше – фръцкаше се наляво-надясно и се правеше на весела и само аз знаех какво й е. Не помогнаха оправданията, че съм бил пиян, че не съм преценил какво говоря, последвани от безкрайни извинения... Z. бе непреклонна.
Какво пък чак толкова бях сторил? Да се сърди ден, два, десет, но ето, вече ставаше месец! Наближаваше изпитната сесия, а ние още не бяхме се разбрали. Струваше ми се, че за такова провинение това бе прекалено тежко наказание, като прибавим в сметката и плесницата. Дали нямаше и друга причина?
Обзе ме неясна тревога. Не бях поглеждал на нещата от такъв аспект. Ами ако този скандал е бил само удобен повод за скъсване на отношенията ни, а причината е друга? Тази мисъл се загнезди у мене, загриза ме и не ми даваше покой.
Вървя един ден по „Раковски” и изведнъж виждам от касата за билети на „Сълза и смях” да излизат... Генерала и Z.. Спрях без да ща и ги загледах по най-тъпия начин. Те се изненадаха не по-малко. Z. се загледа в афишите, внезапно заинтригувана от програмите на театъра, а Генерала се приближи и ми пошепна: „Намини към един часа в „Кристал”, трябва да поговорим.” После Z. го хвана демонстративно подръка и се отдалечиха.
Трябва да съм стоял дълго на тротоара пред театъра, защото, като погледнах, часът наближаваше един. Затътрих се бавно към кафе „Кристал” и тъкмо се чудех къде да седна, видях Генерала да влиза. Той пошепна нещо на един брадат момък и онзи направи две места на своята маса. Поръчахме си кафе и по един сандвич и докато обядвахме (за мене поне това беше обяд), се гледахме с къси, проучвателни погледи. След като свърши със сандвича и отпи първата глътка от кафето си, Генерала ме запита внимателно:
„Какво се е случило между тебе и З.?”
„Не ти ли е казала?” – отвърнах с въпрос.
„Не. Бих искал да ми вярваш – рече с приятно модулиран глас Генерала. – Ако не ми вярваш, безсмислено е да започваме разговора.”
„Добре, вярвам ти.”
„Със З. се видяхме вчера. Имахме малък купон у нас и тя дойде с едно от нашите момичета, без да съм я канил. Не очаквах това и веднага подозрях, че нещо между вас се е случило. Попитах я, а тя ми отговори, че нищо не е имало между двама ви, така че нямало какво да се случи. Не зная какви са били отношенията ви, но като знам характера й, не ми се стори твърде странно. После пожела да идем на театър.
„Ще ходите ли?” – попитах с едва прикрита завист, защото аз не бях успял досега да я заведа.
„Както видя, купихме билети – почти виновно започна Генерала, – но ако искаш ще ти ги дам...”
„Глупости! – отвърнах, защото знаех, че Z. няма да дойде на театър с мене. – Нищо друго ли не ти каза?”
Той поклати със съжаление глава и после рече:
„Слушай, не знам защо, но изпитвам симпатия към тебе. Всъщност... малко ти завиждам за Z., както я наричаш, но зная също, че никога не ще я имам. Всъщност... не съм уверен дали я обичам. Това обаче не ми пречи да се възхищавам от нея и дори малко да се страхувам. Тя е нещо като... кумир за мен – далечна и недостижима...”
„Това не й го казвай!” – посъветвах го.
„Човек би трябвало да бъде близък с някого известно време – продължи той, – за да разбере чувствата си, а аз как да се доближа, като тя непрекъснато бяга?”
„Прав си” – отвърнах.
„Всъщност... ако смяташ, че ще си оправите отношенията, аз ще се оттегля. Ще се оттегля, докато не съм хлътнал. А тя е момиче, по което човек може ужасно да хлътне!”
„Прав си – казах отново, – но не знам дали ще можем да се оправим...”
Генерала помълча малко и сетне внимателно попита:
„Смяташ ли за възможно да ми кажеш в най-общи линии какво всъщност се е случило помежду ви?”
„Отвратителна работа!” – рекох и му разказах накратко.
„Е, приятелю, гадничко си постъпил! – „успокои” ме той. – Ти не знаеш ли, че днес се счита за обида да наречеш някоя мадама девствена?”
„Но тя наистина е! – отвърнах отчаяно. – Пък и не е от тези, дето ще вземат да се сърдят чак толкова за една дума. Затова си мисля, дали няма някаква друга причина, за да се държи с мене така вече... повече от месец!”
„Ще се опитам да разбера – обеща той. – Тия дни ще се събираме с приятели на бридж и като разбере, сигурно ще дойде – тя е стара бриджорка... Ако науча нещо, ще ти се обадя. Имаш ми доверие, нали?”
„Ти си голям приятел, Генерале. И истински мъж!” – тупнах го по китката.
Пролича, че тези ми думи му доставиха удоволствие. После внезапно предложи:
„Всъщност, защо не дойдеш и ти? Играеш ли бридж?”
„Само белот – отвърнах засрамен – и то слабо.”
„Нищо. Знаеш ли, С. няколко пъти пита за тебе. Уверена била, че няма да се задържиш дълго при Z.. Чакай, чакай! Хрумна ми страхотна идея!”
И той разпалено зашепна.

По съвета на Генерала пристигнах у тях по-рано. Съгласно неговия план, С. вече бе там. Седеше в дълбок фотьойл и се наливаше с индустриални количества „Балантайнс” от едно голямо като бъчонка шише. Направи ми място да седна до нея, но след като прецених широчината на фотьойла, установих, че това едва ли щеше да бъде възможно. Затова седнах срещу нея и се заех да я забавлявам.
Избрах за тема уискито. Като толкова го обича, сигурно знае доста за него, а аз тъкмо тези дни бях чел една статия. С. ме слушаше внимателно, но въпреки това в погледа й прозираше недоумение защо й приказвам всичките тези глупости, а не вземем да се понатиснем в другата стая.
Според плана трябваше да я сваля преди да дойдат другите, затова я поканих на един танц, след което седнахме един до друг на канапето. Тя седна на нулева дистанция от мене, дори бих казал на отрицателна, ако във физиката изобщо има такова понятие. Отново почувствах онова дълго, топло бедро и сам се изненадах колко ме развълнува това. Загледах я отблизо и почувствах как дишането ми се учести.
Как могат да се раждат такива жени! С. бе едно от онези живи предизвикателства за мъжете, които излъчваха такъв неотразим сексапил, сякаш само за това са били създадени. Еротиката се носеше като невидимо излъчване около нея, като, съгласно физичните закони, силата му нарастваше обратно пропорционално на квадрата на разстоянието. А при тази нулева дистанция между нас бях попаднал изцяло под въздействието му. Не можах да се сдържа да не я прегърна. Целуваше се страхотно! Плъзнах ръка под полата и усетих трепетната гънка между бедрата й. С. ме гледаше задъхана с големите си като на икона очи и усетих, че нещата излизат от контрол.
И така, докато другите дойдат, двамата бяхме станали твърде близки. Вече бях започнал да мисля, че Z. няма да дойде, когато я видях да влиза с обичайния си маниер. Със задоволство констатирах, че се изненада от присъствието ми и от близостта ни със С., но бързо се овладя, запъти се право към мен, подаде ми ръка и дори ме целуна по бузата, под изумения поглед на С.
Музиката заблъска в стомасите ни с мощните си баси и се вдигна обичайната глъчка. Бриджорите побързаха да се оттеглят в най-тихата стая на огромния апартамент, а останалите затанцуваха, като преди това побързаха да се заредят с порядъчна доза уиски, преди още да е свършило.
С., щастлива, че може да ядоса Z., се скъса да се натиска в мен, но и аз не се дърпах. По едно време така се бяхме задъхали, че се чудех дали да не я послушам да хлътнем в спалнята. Планът на Генерала обаче не предвиждаше напускане на терена, така че останах, въпреки волята си.
През цялото това време нито за миг не престанах да наблюдавам Z., която, вместо да отиде да играе бридж, остана в хола  и продължи да играе ролята си изключително добре, толкова добре, че взех да се съмнявам дали изобщо е имала някакви чувства към мене. По едно време стана така, че колективният танц (ако можеше да се нарече така всеобщото клатушкане) свърши и Z. се озова срещу мене сама, без партньор. Приближи, сложи ръце на раменете ми и се заклатихме в ленив блус.
„Искаш да демонстрираш, че не сме скарани ли?” – попитах заядливо.
„Ние не сме скарани” – с равен тон отвърна тя.
„А защо не си същата с мене?”
„Все някога трябваше да се разделим, защо не сега? Означава ли това, че когато се срещнем, ще трябва да се държим като диваци?”
„Но защо трябва да се разделяме? Смяташ ли, че има причини за това? Онази моя глупост заслужава наказание, но чак раздяла... А това е наказание не само за мен, не е ли така?” – загледах я в очакване на отговор.
„Явно връзката ни не е била достатъчно здрава” – каза след кратка пауза Z..
„Какво говориш! – спрях да танцувам, възмутен до дъното на душата си и я загледах в упор. – Каква по-здрава връзка от това искаш? Обичам те, както не съм обичал никого досега!”
„Аз си мислех, че си искал да трупаш впечатления – дразнеше ме тя. – Впрочем, какво стана с онзи твой разказ?”
„По дяволите разказа! – изръмжах гневно. – Как можеш изобщо да говориш подобни дивотии – да трупам впечатления за творчеството си и да се правя на влюбен! Това е чудовищно!”
„Тогава аз съм чудовище” – спокойно отвърна Z.
„Какво искаш да кажеш? – запитах с възможно най-кроткия тон, защото усещах, че едва се сдържам да не й ударя плесница.
„Защото аз го правех тъкмо с тази цел.”
Почувствах, че се задушавам, и като я притиснах в един тъмен ъгъл, изръмжах в ухото й:
„Ако не престанеш да ми играеш гадните си номерца, ще те напердаша пред всички!”
„Забравяш, че съм каратистка.”
„А ако наистина съм бил за тебе само опитна мишка, ще те убия! Повярвай ми, ще го направя!”
„Спокойно, пошегувах се” – освободи се от ръцете ми тя.
„Тогава? Какво ни пречи да бъдем отново същите?” – попитах с надежда.
„Това е невъзможно” – поклати глава Z.
„Защо?” – попитах с боязън, тъй като усетих в гласа й безнадеждна увереност.
„Защото ще се омъжвам.”
„За онзи, малоумния ли?”
„Не, за Генерала.”
Не се сдържах и се разсмях.
„Не вярваш ли? Иди и го питай! Ей го къде е.”
Не се поколебах ни секунда, отидох до домакина, който тъкмо сменяше музиката, и го попитах. Уверен бях, че това е поредният номер на Z., но когато Генерала позабави отговора си, ме обзе паника. Той постави диска мястото му, натисна клавиша, изчака да започне мелодията, сякаш това бе най-важното нещо на света и едва тогава продума, като избягваше да ме гледа:
„Не е точно така. Всъщност тя само ме попита, дали смятам, че една наша евентуална връзка би могла да завърши с брак.”
„И ти какво й отговори?”
„Казах „може би”.
„Може би?”
„Да – едва сега се осмели да ме погледне Генерала, – но това съвсем не значи, че въпросът е решен. Всичко е в сферата на вероятностите – какво би станало, ако... Между впрочем, попитах я за причината за вашето скъсване. Каза ми, че имало сериозна причина. Не била онази история с плесницата. Тази вечер възнамерявала да се изясните.”
„Но тя ме замайва с изявления, че ще се омъжва за тебе!”
„Тази вечер, след като си отидат всички. Обещах й да ви оставя сами в малкия салон.”
Тръгнах бавно към Z.. Чувствах как някаква топка се сви в стомаха ми и тръгна нагоре към гърлото, как някаква непредотвратима заплаха се прокрадва помежду ни, но не можех да разбера откъде идва и какво представлява. Така вероятно се чувства човек на чужда планета. Z. стоеше там, където я бях оставил, в същия онзи тъмен ъгъл и през цялото време ни наблюдаваше.
„Какво ще кажеш?” – попита ме щом спрях до нея.
„Не е точно така. Това не е било истинско предложение.”
„Може и да не е било, но ще да стане!” – заяви тя категорично.
„Но, З., какво те прихвана, че реши да се омъжваш ни в клин, ни в ръкав и то за човек, когото, струва ми се... не обичаш достатъчно?”
„Той ме обича. И е много свястно момче.”
„Съгласен съм, но защо тъкмо сега и защо тъкмо за него?”
„Може да си имам причина!” – сопна се тя. – Откъде знаеш, че не съм да речем бременна? А Генерала е подходяща партия.”
„Да бе, бременна! – изсумтях презрително. – Така става то – със целувки. Ако си бременна, защо не се омъжиш за мене? И без това се мъкнахме заедно последните месеци. Логично е детето да е от мен.”
„На тебе най би ти подхождала С. Не ме прекъсвай! Първо, физически тя ме превъзхожда... няколкократно. Е, интелектуално не може, но не е тъпа в никакъв случай. Второ, има добра душа. Всеотдайна е. И трето, най-важното, без як дирек като баща й, трудно ще блеснеш на литературния небосклон, колкото и да си талантлив. А за какво съм ти аз? Е, ако някога закопнееш да се заядеш с някого, можеш да идваш тук да си поприказваме.”
„Ти си ужасно жестока и безчувствена, Z.! – изрекох ядно и я оставих в тъмния й ъгъл, откъдето тя дълго надничаше към огромния хол като голяма, злобна кукумявка.
С. явно бе започнала да нервничи.
„Мислех, че сте скъсали със З.” – провлече с подчертано безразличие тя.
„И да сме скъсали, какво? Няма да се държим като диваци един с друг, я!” – отвърнах троснато, дръпнах я да танцуваме и така силно я притиснах, че чак се изненада.
„Не е ли по-добре да идем оттатък?” – попита по едно време тя.
„Къде „оттатък”? По другите стаи вече има двойки.”
„Така ли? Знам едно кътче на тавана.”
„Добре, тръгвай първа, след малко идвам!”
Без да чака втора покана С. излезе, а аз, преди да я последвам, наминах към Z. Тя бе напуснала тъмното си ъгълче и сега се бе облегнала до касетофона, гледайки мигащите му светлинки.
„Разбрах, че си искала после да поговорим. Но знай, че ни най-малко не ти вярвам за женитбата, така че измисли нещо друго, ако още не си го сторила. Иначе няма смисъл да приказваме.”
„Добре” – съгласи се тя кротко и на мене ми стана страшно от обречеността на тона й. Усетих, че докато излизах навън, ме проследи с поглед.
С. стоеше на първата площадка на стълбището и се поклащаше в ритъм с музиката, която пробиваше и през затворената входна врата. Разкошният й ханш се люлееше така предизвикателно, че не се стърпях и още тук я прегърнах и я целунах така стръвно, сякаш исках да й причиня болка. Тя не се възпротиви, напротив, като че ли й достави удоволствие. После се изскубна задъхана и забърза нагоре по стълбището.
Вървях две-три стъпала след нея и съзерцавах съвършените й глезени, съблазнителната закръгленост на прасците и неволно ги сравних с по детски кльощавите крачета на Z. Тази тук бе яка кобила, създадена да бъде обладавана – грубо и силно, а Z. бе мило зайче, което може само да бъде галено и целувано. И въпреки това...
Вървях подире й като пес след кучка, без да имам конкретна представа какво ще последва, оставяйки се да ме вмъкне в едно малко стайче на тавана, твърде уютно обзаведено с напълно подходящо канапе.
Позапознах се по-отблизо с прелестите й. Страхотна мадама! А е само на двайсет години! Като давал Бог, давал, та чак се забравил. Или пък е искал да се изфука с творението си. Доста я понамачках и разроших, та се чудех как после ще се оправи.
Бях я опипал кажи речи навсякъде, когато тя задъхано прошепна:
„Ей там има един колан. Завържи ме за канапето!”
„Защо –  попитах дрезгаво. – Да не би да възнамеряваш да избягаш?”
„Не. Но това страхотно ме възбужда!”
Тази ще е някоя откачалка, помислих си и докато се чудех дали да изпълня желанието й, чух, че долу музиката спря. Нямаше го онзи разтърсващ сградата тътен, сякаш бие селски тъпан. Купонът бе свършил. За да не ме помисли за простак, завързах ръцете й с коланчето, после тихо се измъкнах навън. Заслизах припряно по стълбите. До вратата Генерала изпращаше последните гости.
„С. е горе – пошепнах му. – Завързана. Иди я отвържи, моля те. Номерът ти с ревността май не сполучи.”
„Не се знае – мъдро отвърна той. – Ти да не би да очакваш Z. да ти прави сцени? Хайде, отивай, чака те.”