Малко е да се каже, че бях шокиран. Чувствах как, въпреки неимоверното напрежение на волята, усмивката изчезва от лицето ми, а погледът ми вероятно е бил като на бито куче. Преглътнах с мъка слюнката си и се опитах с безкрайно безразличие да запаля огъня. Нищо не продумвах, макар да чувствах, че трябва да кажа нещо. За жалост току що бях изгубил тази си способност.

Трябва да съм изглеждал твърде нещастен, защото Z. прихна и като ме събори на тревата, седна на корема ми и ме заудря с юмручета по гърдите:
„Ревнивец! Ревнивец!”
„Чакай! – мъчех се да се освободя аз. – Нали каза, че за да ревнува, човек първо трябва да заобича?”
„Да, но ти ме обичаш!” – сияеше над мене тя.
„Аз? Кой ти каза такова нещо?”
„Знам.”
„Глупости! Въобразяваш си...”
Тя се изправи, сложи обутото си в маратонка и джинси краче на гърдите ми и заяви:
„Знам го и недей да упорстваш!” – Приличаше на онзи светия от иконите, чийто кон бе стъпнал с предния си крак връз змея, а той го пронизва с копие.
Как можах да повярвам на думите й, като знам как си измисля! Никому не пожелавам, да преживее този миг. Ревността била страшно нещо!
„Слушай – рече тя, докато дъвчеше препечената наденичка, – ако наистина не бях девствена, как щеше да реагираш?”
„Не зная – отвърнах. – В такъв случай не би трябвало да се държиш като...”
„Като девственица? Да не би жените, дето са спали с мъже, се държат по особен начин?”
„Не, но...”
„Ами тогава?”
„Знам само, че ревността е ужасно нещо. Майка ми затова напусна баща ми – не можа да понесе мисълта, че е обичал друга жена...”
„Не знаех това” – тихо каза Z..
„Научих го съвсем наскоро от баща ми. Когато съм бил съвсем малък, той се запознал тук с една жена. Тогава разбрал, че любовта е нещо много повече от онова, което изпитвал към майка ми. Не знам какво са се разбрали с тази жена – тя също била семейна, но баща ми решил да признае всичко на майка ми. Нямал обаче сили да се отнася с нея попрежному. Не можел.”
„А... онази жена обичала ли е баща ти?”
„Да. Не зная дали са възнамерявали да се оженят, но тя все пак не се развела. Майка ми обаче не можала да преодолее ревността и огорчението и го напуснала.”
„Тогава ли се разболя от тумор?”
„Доста по-късно, но баща ми е уверен, че се дължи на мъката, която й бил причинил.”
Z. мълчеше, вперила поглед в изгасващия огън.
„А после... не се ли оженил за другата?”
„Не. Тя вероятно не е имала смелостта и желанието да се разведе, макар, доколкото успях да схвана, деца не е имала, а баща ми...”
„Тя е била пълна идиотка!” – избухна Z..
„Упрекваш ли я? А за майка ми какво мислиш?”
„Тя също е постъпила неправилно. Трябвало е да изчака. Влюбеността при мъжете, доколкото ми е известно от литературата, преминава за година-две.”
„Едва ли. Като го слушах как говори за нея, разбрах, че още я обича. „
„Обича не нея, а спомена. А всъщност би трябвало да я ненавижда. Тя е провалила живота му!...”
„Права си – провалила го е. Направо го съсипала... След развода останах при майка ми. След това баща ми, доколкото разбрах, не е имал сериозни връзки с друга жена, но по едно време предложил на мама да се съберат отново. Заради мене. Тя обаче отказала. Всъщност аз помня баща си тъкмо от този период – когато идваше често у дома. После майка ми взе да се оплаква от главоболие, от нерви и след време влезе в болницата. Взе да ме гледа баба ми. Един ден баща ми дойде и каза, че мама е много болна. Година по-късно почина. Оттогава заживях при него. Виждах как се измъчва, но не знаех какво се било случило преди това. Татко бе способен инженер, но съвсем се запусна и постепенно взе да изостава. Започна и да пие.”
Мълчахме. Съжалих, задето бях развалил настроението ни с тази история. Все нещо развалям...
„Ще пийнеш ли?” – подадох й бутилка бира. Тя я надигна и я преполови.
„Жадна съм!” – рече задъхана.
„За любов ли?” – попитах тъпо.
„Не разбирам твърде от тези неща...”
„Ти изобщо... какво мислиш за секса?” – подхванах темата отново.
„В какъв смисъл? Ако искаш да теоретизирам, може, но практически опит за жалост нямам.”
„Във философския смисъл” – поясних.
„Какво да ти кажа – банално казано, това е нещо, без което не може.”
„Не само че не може, ами стои в основата на човешките взаимоотношения, както и на взаимоотношенията между всички същества на планетата, а може би и във Вселената.”
„Е, чак пък толкова...”
„Така е. Помисли! За какво правим всичко това – учение, работа, жилище и още куп неща – не е ли само, за да създадем удобства и възможност за продължение на човешкия род?”
„Това ми намирисва малко на фройдизъм...”
„Може и фройдизъм да е, – рекох донякъде поласкан, – но като теория е логична и вярна!”
„Да не би да е твоя?”
„До известна степен” – отвърнах скромно.
„Добре, а онези семейства, които не искат да създават деца?”
„Погледнато в космически мащаб, това е престъпление. Тези хора на практика са паразити. Отказват да изпълнят най-важната повеля на природата – продължаването на рода. Обират каймака на живота и си отиват. Вземат, а не дават. От тях – полза никаква.”
„Как така никаква? Ами ако тези хора през целия си живот са създавали блага за други, които се размножават, но не са в състояние да творят блага?”
Млъкнах изненадан. Не бях помислил за това.
„Виждаш ли колко ти е слаба теорията?” – рече без злоба Z.
„Добре, но това не променя смисъла й. Допустимо е едни да се размножават повече за сметка на други, но при условие, че последните създават блага и за тях. А не винаги е така – обикновено най-активно се размножават най-малокултурните и най-бедните народи. Така скоро Земята ще се изпълни с плебеи...”
„Това вече е фашизъм!”
„Хайде сега, ще се обиждаме! – възроптах, и решил да се откажа от спора докато е време, се примъкнах до нея и я повалих бавно върху анорака. Тя ме целуна първа. Притиснах я силно към гърдите си и почувствах как възбудата ми преминава в нея. До нас огънят припукваше с последните си съчки. Беше тихо и омайно хубаво, докато не се зачуха звънци, които сякаш приближаваха. Това доста ме разстрои и наистина след десетина минути отгоре се зададе лениво стадо овце с рунтав пес отстрани. Зад стадото се носеше, сякаш Христос по вълните, овчарят, потънал до глезени в тревата.
Пръв приближи песът. Тъй като не бе учтиво да го посрещнем легнали, седнахме с премалели гърди, дишащи на пресекулки и го загледахме. Той седна и също ни загледа, но сетне стана и омете обелките от наденичките. Хвърлих му останалия хляб и станахме, без да дочакаме овчаря. Предложих да свърнем в някоя горичка, за да потърсим тиха полянка, но Z. отказа. Ставало късно, трябвало да бързаме за автобуса. Нямаше как, въздъхнах разочарован и я последвах.
По едно време, както вървеше, подскачайки по надолнището, Z. попита:
„Ти би ли могъл... да имаш интимни връзки с жена, която не обичаш?”
„Но ти нали каза, че те обичам?”
„Това остана непотвърдено от твоя страна. Но говоря по принцип.”
„Какво да ти кажа...” – започнах колебливо.
„Абстрахирай се от всичко!” – поощри ме Z..
„Малко трудно ми е...”
„Толкова ли нямаш фантазия?”
„Все пак си жена и няма да е много...”
„Представи си, че съм мъж!”
„Добре, но няма да се сърдиш, нали?”
„Няма” – обеща тя.
„Бих могъл – отсякох. Зърнах с периферното си зрение как се обърна към мен изненадано, но и с известно любопитство. – Бих могъл да имам интимни връзки, ако жената е много сексапилна и... ако не е много тъпа.”
„Това пък, последното, за какво ти е?” – удиви се Z..
„Не искам да имам усещането, че спя с крава.”
„Прав си. Трябва все пак да може да ахка, да охка, нали?”
„Ето че взе да се заяждаш! Няма да ти кажа нищо повече!”
„Млъквам. И после?”
„После какво – това е всичко.”
„Добре, а как би се чувствал с ужасно умна, но адски грозна жена?”
„За щастие ти не си толкова грозна...”
„Отговаряй, като те питам!”
„Този въпрос не съм си го задавал, но бих направил всичко възможно да намеря някоя не толкова грозна. Все пак смятам, че сексуалният контакт е продължение на интелектуалния. Сега дори си мисля, че те са едно и също нещо – двата края на ножа – дръжката и острието...”
„Кое е дръжката и кое – острието?”
„Зависи от темперамента.”
„Интересна теория!” – замислено промълви Z. и тези й думи ми доставиха необикновено удоволствие.
„Мисля – продължих ентусиазиран, – че след като опознаеш партньора си и той ти допадне, връзката ви съвсем естествено и непринудено трябва да премине в своята следваща фаза – без излишни преструвки. А ако двама души не могат да се понасят, те не биха контактували и физически.”
„Искаш да кажеш, че всеки тип, с когото се налага да имам интелектуален контакт, трябва да мине през леглото ми? Че то било много хубаво!...”
„Не се прави на смахната! Разбираш много добре какво искам да кажа!”
„А къде останаха тогава скрупулите или казано на български – задръжките? Да речем, че ти стана жена – тя ме погледна строго – нали разбираш, само да допуснем – аз кимнах разбиращо – и започна интелектуален контакт с някого по служба или по друг повод, какъвто си ревнив, как би погледнал на продължението на контакта?”
Замислих се. Явно за в бъдеще ще трябва да я вземам за консултант при създаването на теориите си.
„Ами, виж какво – казах с досада, – като разбереш, че контактът ви наближава да стане интимен, а ти не искаш да ме огорчаваш, ще го прекратиш или... ще го съкратиш някак си...”
„До колко минути?”
„По дяволите! С тебе човек не може да разговаря сериозно!”
„Добре, да допуснем тогава, че си женен за мене и ти се наложи да имаш контакт с красива, сексапилна и съвсем не глупава дама и виждаш, че контактът ви преминава вече дръжката и се насочва към острието. Как ще постъпиш?”
„Защо сега ме поставяш в такива абстрактни ситуации? Дай първо да се оженим, пък тогава ще мислим по този въпрос!”
„А, не! Аз обичам да си опичам работите предварително.”
„Но ти нали не си ревнива?”
„Кога съм казвала такова нещо?”
„Нали каза, че за да се ревнува, първо трябва да се обича?”
Z. ме изгледа гневно:
„Предполага се, че щом съм се омъжила за някого, значи съм го обикнала! Е, хайде, отговаряй!”
„Ами, усетя ли, че работата става дебела, ще прекратя контакта...”
„И ще те изгонят от работа, защото този контакт е служебно необходим.”
„Щом като контактът е служебен и продължението му ще бъде служебно.”
„Успя да се измъкнеш донякъде – изгледа ме стръвно Z.. – Но представи си, че аз науча!”
„Ще се постарая да не научиш.”
„Че аз не мога ли да се постарая и ти да не научиш за моите контакти?”
„З., моля ти се! Още не сме се оженили и започнахме скандалите!”
„Няма и да се оженим! – твърдо рече тя. – Ти не си изяснил за себе си някои основни положения, а се опитваш да ми пробутваш някакви съмнителни теории за секса! Откъде имаш толкова опит, между впрочем? Колко жени си имал досега?”
„Какво значи „имал”?” – попитах наивно.
„Много добре знаеш какво значи!”
„Ами, колко... трябва да имат една дузина” – послъгах яко.
„Това много ли е, или малко?”
„Малко.”
„Че как си допуснал да изостанеш?”
„По-доволна ли щеше да бъдеш, ако ти бях казал, че имам скромен или пък никакъв опит?” – попитах ядосан.
Тя се позамисли.
„Да” – отвърна тихо.
Погледнах я изненадано. Внезапно се обърнах и тя връхлетя върху мене, както се спускаше по склона. Прегърнах я силно, дори безжалостно и през шумоленето на анораците я зацелувах по устните, по бузите, по шията... Тя въртеше глава, затворила очи, задъхана и розова, а аз шепнех трескаво:
„З., мила, луд съм по тебе, обичам те, страхотно те обичам!”
Тя нищо не отвръщаше, но не бе и нужно – достатъчно бе да погледна лицето й, тези полуотворени устни, трепкащите мигли, топлия й дъх...
И сега не мога да кажа колко продължи всичко, но съм напълно уверен, че това бяха най-щастливите мигове от досегашния ми живот. Щеше ли да има и други занапред?
До автобуса оставаха петнайсет минути. Приближавахме селото, когато по една странична пътека се зададоха трима дангалака и взеха да ни будалкат, вървейки двайсетина крачки зад нас. Траях ги цяла вечност, но когато взеха да стават твърде вулгарни, подадох сака на Z.. Тя се опита да ме спре, но инстинктът на мъжкаря, останал още от дядо Тарзан, ме накара да забавя крачки.
Онези копелета не преставаха да мелят глупости и ме посрещнаха с гадно ухилени физиономии. Бяха на моите години.
„Не смятате ли, че се излагаме като мъже пред дамата?” – опитах се да ги засегна на достойнство.
„Хайде бе, ти за мъж ли се смяташ?” – подхвърли единият.
„Или пък онази лекотия е дама?” – додаде другият.
Изгледах го свирепо, а третият ме бутна с ръка по корема, като същевременно злобно ме ощипа. Кипнах и като замахнах, го фраснах право в ухилената мутра. Той клекна и взе да брои зъбите си. Тогава другите двама се нахвърлиха върху мен. Размахвах юмруци наляво и надясно и сегиз-тогиз улучвах някого, но и мен ме улучваха. По едно време ми се мерна бягащата към нас Z. и вика й, но в следващия миг почувствах, че главата ми се блъсна в нещо тежко. Последното, което видях, бе летящата във въздуха Z.. Тя сякаш се носеше към нас със скоростта на торпила, преодоляла някак си земното притегляне, но вероятно само така ми се бе сторило в момента на падането.
Когато дойдох на себе си, тя бе застанала над мен, подложила главата ми на коленете си и спираше кръвта от носа ми с една кърпа. Чувствах устната и окото си изтръпнали, а главата – натежала. Надигнах се с мъка. Двадесетина метра встрани онзи още броеше зъбите си, вторият клечеше на земята, сякаш търсеше нещо, а третият, накуцвайки, се опитваше да го вдигне.
„Какво стана?” – попитах Z..
„Без малко да ги убиеш! Откъде такава злоба у тебе!”
Бях твърде изненадан от неподозираните си побойнически способности, но нищо не отвърнах – навярно от удара в главата ми се губеха моменти. Z. ми помогна да стана и като подложи рамото си, ме помъкна към селото. Сигурно изглеждахме като онази стара картина – партизанин мъкне ранения си другар на рамо.
До автобуса оставаха пет минути. Фантастично бе да го хванем. Едва се влачехме. Главата ми бучеше, а устната ми се поду. Започнах да чувствам болки къде ли не, но най-много в главата. Стигнахме крайните къщи и Z. ме вмъкна в един двор с малка варосана къщичка. Помоли стопаните и се измихме на дворната чешма, обяснявайки  им какво се бе случило.
Оказа се, че сме пропуснали последния автобус. Следващият тръгвал утре рано сутринта. Z. бе отчаяна. Аз – не чак толкоз. В селото нямало хотел, а само ресторант-пивница.
„За спането не се притеснявайте, ще се намери къде”– рече стопанката, а мъжът й добави: „И на ресторанта няма защо да ходите – все ще ви нагостим с нещо...”
Z. ме сложи да легна на пейката под беседката и отиде до пощата да се обади на родителите си. Върна се с пакет храна, купена от магазинчето. Вечерята мина горе-долу приятно, като се изключи това, че дъвчех с мъка, а устната ми кървеше. Болката в главата бе започнала да преминава, но пък окото ми се поду и почти се затвори. Чувствах се, сякаш съм преминал през дарак. Утеха ми беше само споменът за онези тримата и как ги бях смлял за нула време. Това, инстинктът, е голяма работа! Особено когато трябва да защитаваш женската до себе си!...
Не зная какво каза Z. на стопаните, но се оказа, че са ни постлали да спим в една стая, на едно легло, и то не особено широко. Стояхме насред стаичката и се споглеждахме нерешително. Да искаме отделни легла беше неудобно – къщичката бе малка и освен тази и стаичката на стопаните, друга, комай, нямаше. Повдигнах рамене и разперих ръце: „Няма как, ще трябва да се примирим”. Обърнах се кръгом и зачаках Z. да легне първа. Тя свали анорака и още нещо и спря. Почаках, почаках, а тя не ляга. Обърнах се внимателно. Z. стоеше по джинси и блузка без ръкави, стиснала пуловера към гърдите си и два реда едри сълзи се търкаляха по бузите й. Обзе ме страхотна нежност, приближих, прегърнах я през раменете, притиснах я към себе си, доколкото ми позволяваха натъртените кости и прошепнах:
„Милата ми! Не се страхувай, аз ще пиша цяла нощ. Решил съм да напиша нещо. Току-що ми хрумна. Легни си! Нали ми вярваш?”
Тя кимна, обърса сълзите и хвърли пуловера на стола. Излязох да поискам от стопаните листи за писане. Жената ми даде една стара тетрадка на внука си, нашарена до безобразие, като ме гледаше с такова недоумение, сякаш щях да пиша завещанието си. Когато се върнах в стаята, Z. бе легнала, покрила се с одеалото до брадичката и виновно ме гледаше. Усмихнах й се бодро с подутата си устна и седнах до масата. Помислих няколко мига и започнах да пиша. Знаех, че вдъхновението идва с писането. Бе хладничко. В стаята нямаше печка и си помислих, че не би било зле, ако имаше още едно одеало да се наметна, но нямаше.
Героинята на разказчето ми бе подобие на Z., също така своенравна, но много по-съвършена. Липсваха й всички онези гениални способности, бе по-висока на ръст и не се правеше нито на роботка, нито на болна от мозъчен тумор. По едно време, трябва да беше след полунощ, Z. се размърда:
„Още ли пишеш?”
Кимнах. Тя открехна ъгълчето на одеалото и каза тихичко:
„Ела.”
Бих отишъл, ако не бяхме на чуждо място, ако не бях разглобен от бой и ако не беше, както казваше, девствена. Това малко ме плашеше, но не чак толкова. Все пак не отидох.
„Имам да пиша още. По-късно...”
„Да не лъжеш?”
„Обещавам.”
Когато свърших с писането и почти зъзнех от студ, оставих листите на масата и погледнах към Z.. Тя спеше като зайче – тихичко и кротко. Приклекнах безшумно до леглото и я загледах. Бе така хубава в съня си, че едва сега можах да осъзная колко е млада. Розово-мургава гладка кожа, малко носле изписани като с четчица устни и вежди, бадемовидни клепачи с дълги, тъмни мигли, които едва-едва потрепваха в съня. Бузите й бяха зачервени, вероятно от априлското слънце днес. Бе толкова хубава, че чак потръпнах от щастие. Тихо се съблякох и се вмъкнах под одеалото. Внезапната му топлина така ме замая, че не усетих кога съм заспал.
Събуди ме болка в рамото. Z. го бе хванала тъкмо където най ме болеше и го раздрусваше. Бе още тъмно.
„Ставай, ще изтървем автобуса! В осем часа имаме лекции.”
„Ти да не би да смяташ да ходиш? – попитах сънен. – Бих дал всичко за още един час сън.”
Така или иначе, известно е, че с нея на глава не се излиза и десетина минути по-късно вече бързахме към площада. Под навеса имаше още пет-шест души. Между тях зърнах вчерашните си нападатели, но те, кой знае защо, се опитаха да станат невидими.