Любовта е сляпа
Тридесет и четвърта история
28 Юли 2009
Реклама
Здравейте. Сега ще ви докажа, че любов има. Оо, съществува и още как. Представете си лятото преди две години. Представете си топлото време. Как сте били на почивка. Там някъде започва моята история със съобщение в сайт за запознанства. Да, интернет е голяма работа. Запознах се с момиче - красива на снимките, мила, добра. Тя бе от Пазарджик, аз от Плевен, но работех в София. Все пак България е малка.
Видяхме се за първи път в началото на цариградско шосе към Пловдив – изпращаше неин приятел в Щатите. И се влюбих, както никога до сега. На живо бе повече от прекрасна - а като се усмихна, сякаш излекува и изчисти света за секунди от лошотата. Моментът бе невероятен. Имаше най-чаровното лице. Мога да ви разказвам с часове, дни дори. Всяка една минутка е спомен. Но ще съкратя.
Започнахме да се виждаме – ходех в Пазарджик всеки уикенд, защото през седмицата бях на работа. Обиколихме половин България. Влюбихме се истински. Да, вярвайте ми. Животът от скучен се превърна в истинско щастие. Тя ме накара да се чувствам жив, ценен. Обичах я. Давах й всичко, което искаше. Купувах й това, което нямаше. Борехме се за нас, за нови мигове и приключения. Грижихме се един за друг. Подкрепях я във всяко начинание, дори и да не смятах, че ще има успех. Важно е хората да го правят. Важно е да говорят. Важно е да споделят. А тя бе моят приятел. Изведнъж почувствах сигурност, топлота и истинско удовлетворение от живота. Чувствах в сърцето си любов, в мислите си – желания. Всеки миг бе прекрасен.
Любовта съществува. Аз я усещам. Целуваше ме страстно. Пазех я. Тя е моят ангел.
Ходихме на море заедно. Леле, наистина летях в облаците. А тя ме обичаше! Виждаш как човекът те гледа, докосва, целува, прави любов с теб. Усещаш и даваш. Ооо, това е...
Моят приоритет е тя - винаги на първо място. Само как я боготворя!
В началото на втората година се отвори възможност да отиде на обучение в Гърция. За 4 месеца. Въпреки болката, която усетих, й казах, че трябва да го направи. Шанс е за развитие. Седмици по-късно документите й бяха готови. Ах как я обичах и колко ме човъркаше отвътре.
Тя замина. Връщаше се на няколко седмици. Чувахме се рядко и все по рядко. Но като се виждахме – беше страхотно. Та ние сме влюбени. Дори никога не сме се карали. Никога. Всеки момент - неотразим и вечен.
В края на обучението си там, решихме да отидем всички на почивка. Тогава се случи нещо лошо - блъснаха ни два автомобила. Катастрофа! Приятелката ми караше, майка й до нея, аз отзад. След ударите, като се свестих, първото нещо бе да я погледна - в съзнание е. Майка й имаше порезна рана на главата, но сякаш говореше. За мое моменто удовлетворение разбрах, че са живи! По-късно откараха всички ни в болница. Моят ангел бе добре, доколкото можеше да се каже - с леки охлузвания и натъртвания. Майка й – с нараняването на главата и травми около кръста. Аз... оперираха ме - изрязаха ми далака. Имах фрактура и на крака, която не можеше да оперират.
10 дни лежах в болницата. За мен се грижиха добри доктори. До мен бяха сестрата на приятелката ми и баща й. Не смеех да се обаждам на родителите ми - да не ги разтревожа. Приятелката ми не бе до мен - замина за Гърция. Болеше, но се доверих на любовта си и с всеки изминал ден нямах търпение да я видя отново.
Но сякаш нещо се обърка. Как – не знам. Тя се прибра, видяхме се за 2 дни и пак замина. Две седмици нямах новини от нея. Нямах смс, нямах писмо, нямах нищо. Мислите пълнеха главата ми и, без апетит, без желание.
Обадих и се и разбрах, че вече се е прибрала в България. Почувствах едновременно невероятна болка от това, че аз не знаех и спокойствие, че е наблизо. Но едното спечели битката. Говорихме кратко - тя каза, че не иска да ме вижда, каза че ще ми се обади, каза че е целунала друг. О Боже, нещо наистина се случи. Липсваше ми. Не издържах и прелетях до Пазарджик. Видяхме се за 30 минути. Каза ми, че иска време, каза ми че не знае дали ме обича и не знае дали иска да е с мен. Тръгнах си. Бях в шок. И сега ще кажете – бори се за нея. Това и направих - дори и през тези 30 минути.
Минаха две седмици. Пиех антидепресанти. Бях като малко дете - плачех за всичко. Всичко свързвах с нея... и ето - реших. Обадих й се и се разбрахме да се видим. По телефона звучеше добре.
На следващия ден се чувствах сякаш пред изпит. Бяхме се разбрали да се видим вечерта, а бе още сутрин. Броях всяка минутка. Треперех. Напрежение. Свърши работното ми време и направо се телепортирах до квартирата ми и след това - до Пазарджик.
Ето тя слезе. Изглеждаше страхотно, както винаги. . Отидохме на място наречено Ливадите. И точно в този миг всяко зло изчезна. Почувствах се отново невероятно щастлив, както от месеци не съм бил. Говорихме 4 часа и бях на седмото небе, всичко беше зад мен. Можех да я докосна, прегърна, да погаля златната й коса и прекрасните й къдрици. Можех да усетя аромата й, можех да подържа ръката й. Слънцето залязваше, а аз бях най-щастливия човек на света. Нямаше пречки за мен - всичко се прочисти. Липсваше ми. Обичам я. Ето това е любовта.
Няколко часа по късно пътувах за София. Тя се раздели с мен.
*Историите са публикувани със съкращения
Видяхме се за първи път в началото на цариградско шосе към Пловдив – изпращаше неин приятел в Щатите. И се влюбих, както никога до сега. На живо бе повече от прекрасна - а като се усмихна, сякаш излекува и изчисти света за секунди от лошотата. Моментът бе невероятен. Имаше най-чаровното лице. Мога да ви разказвам с часове, дни дори. Всяка една минутка е спомен. Но ще съкратя.
Започнахме да се виждаме – ходех в Пазарджик всеки уикенд, защото през седмицата бях на работа. Обиколихме половин България. Влюбихме се истински. Да, вярвайте ми. Животът от скучен се превърна в истинско щастие. Тя ме накара да се чувствам жив, ценен. Обичах я. Давах й всичко, което искаше. Купувах й това, което нямаше. Борехме се за нас, за нови мигове и приключения. Грижихме се един за друг. Подкрепях я във всяко начинание, дори и да не смятах, че ще има успех. Важно е хората да го правят. Важно е да говорят. Важно е да споделят. А тя бе моят приятел. Изведнъж почувствах сигурност, топлота и истинско удовлетворение от живота. Чувствах в сърцето си любов, в мислите си – желания. Всеки миг бе прекрасен.
Любовта съществува. Аз я усещам. Целуваше ме страстно. Пазех я. Тя е моят ангел.
Ходихме на море заедно. Леле, наистина летях в облаците. А тя ме обичаше! Виждаш как човекът те гледа, докосва, целува, прави любов с теб. Усещаш и даваш. Ооо, това е...
Моят приоритет е тя - винаги на първо място. Само как я боготворя!
В началото на втората година се отвори възможност да отиде на обучение в Гърция. За 4 месеца. Въпреки болката, която усетих, й казах, че трябва да го направи. Шанс е за развитие. Седмици по-късно документите й бяха готови. Ах как я обичах и колко ме човъркаше отвътре.
Тя замина. Връщаше се на няколко седмици. Чувахме се рядко и все по рядко. Но като се виждахме – беше страхотно. Та ние сме влюбени. Дори никога не сме се карали. Никога. Всеки момент - неотразим и вечен.
В края на обучението си там, решихме да отидем всички на почивка. Тогава се случи нещо лошо - блъснаха ни два автомобила. Катастрофа! Приятелката ми караше, майка й до нея, аз отзад. След ударите, като се свестих, първото нещо бе да я погледна - в съзнание е. Майка й имаше порезна рана на главата, но сякаш говореше. За мое моменто удовлетворение разбрах, че са живи! По-късно откараха всички ни в болница. Моят ангел бе добре, доколкото можеше да се каже - с леки охлузвания и натъртвания. Майка й – с нараняването на главата и травми около кръста. Аз... оперираха ме - изрязаха ми далака. Имах фрактура и на крака, която не можеше да оперират.
10 дни лежах в болницата. За мен се грижиха добри доктори. До мен бяха сестрата на приятелката ми и баща й. Не смеех да се обаждам на родителите ми - да не ги разтревожа. Приятелката ми не бе до мен - замина за Гърция. Болеше, но се доверих на любовта си и с всеки изминал ден нямах търпение да я видя отново.
Но сякаш нещо се обърка. Как – не знам. Тя се прибра, видяхме се за 2 дни и пак замина. Две седмици нямах новини от нея. Нямах смс, нямах писмо, нямах нищо. Мислите пълнеха главата ми и, без апетит, без желание.
Обадих и се и разбрах, че вече се е прибрала в България. Почувствах едновременно невероятна болка от това, че аз не знаех и спокойствие, че е наблизо. Но едното спечели битката. Говорихме кратко - тя каза, че не иска да ме вижда, каза че ще ми се обади, каза че е целунала друг. О Боже, нещо наистина се случи. Липсваше ми. Не издържах и прелетях до Пазарджик. Видяхме се за 30 минути. Каза ми, че иска време, каза ми че не знае дали ме обича и не знае дали иска да е с мен. Тръгнах си. Бях в шок. И сега ще кажете – бори се за нея. Това и направих - дори и през тези 30 минути.
Минаха две седмици. Пиех антидепресанти. Бях като малко дете - плачех за всичко. Всичко свързвах с нея... и ето - реших. Обадих й се и се разбрахме да се видим. По телефона звучеше добре.
На следващия ден се чувствах сякаш пред изпит. Бяхме се разбрали да се видим вечерта, а бе още сутрин. Броях всяка минутка. Треперех. Напрежение. Свърши работното ми време и направо се телепортирах до квартирата ми и след това - до Пазарджик.
Ето тя слезе. Изглеждаше страхотно, както винаги. . Отидохме на място наречено Ливадите. И точно в този миг всяко зло изчезна. Почувствах се отново невероятно щастлив, както от месеци не съм бил. Говорихме 4 часа и бях на седмото небе, всичко беше зад мен. Можех да я докосна, прегърна, да погаля златната й коса и прекрасните й къдрици. Можех да усетя аромата й, можех да подържа ръката й. Слънцето залязваше, а аз бях най-щастливия човек на света. Нямаше пречки за мен - всичко се прочисти. Липсваше ми. Обичам я. Ето това е любовта.
Няколко часа по късно пътувах за София. Тя се раздели с мен.
*Историите са публикувани със съкращения
