Здравейте. Аз съм на 13 години, казвам се В., ето я и историята ми. Възрастните казват, че когато си малък, не можеш да обичаш истински, повярвайте ми - НЕ Е ТАКА... Този разказ е за мен, за момчето, което обичам и за един прекрасен спомен. На 1 юни 2008 година, бях на научна викторина /състезание по науки/. Спечелихме първо място и наградата беше 10 дни на море. Спечелиха и още два отбора, от които в единия се записаха отделно хора от училищата. Та така, до тук историята ми ще ви се стори скучна, но на петия ден имахме посещение на река Ропотамо. Една величествена река, която се влива в Черно море чрез делта... Заобиколена от дива растителност, реката е прекрасна. Атракцията беше обиколка на реката с кораб. Още докато се нагласях, до мен седна непознато момче с думите: „Може ли да се запознаем?” Съгласих се, запознахме се. По време на разходката с кораба ние си говорихме, опознавахме се... Реката си каза вълшебното - и да, влюбихме се... Останалите пет дни са едни от най-незабравимите в живота ми. Всичко беше някак си като на магия. Бях влюбена, исках да го изкрещя, бях щастлива, че го има. Но всичко хубаво има край, нали? Тогава времето не усетих как мина. Стана време и всеки си замина. Единствената ни връзка беше по скайпа - разделяха ни големи разстояния.

Животът нищо без труд и болка на готов не ни дава. Успяхме да се видим само два пъти през цялата година. След което на него му спряха интернета и загубихме всякаква връзка. И така очаквах той да ми пише. Почти беше минала една година от случката при Ропотамо, когато ние отново спечелихме състезанието и отново бяхме в Лозенец. Нямах връзка с него, за да разбера дали ще ходи и той, но силно се надявах. Когато рейсът дойде да ни вземе, видях, че го няма. Бях там сама, без него, отново в Ропотамо. Гледах местата, на които сме били заедно, и очите ми се пълнеха със сълзи. 10 дни в спомени и мъка. Когато се прибрах, той беше в своя скайп. Обясни ми всичко и ми каза, че ме обича повече от всичко на света и не иска никога повече да нямаме връзка.Отвърнах му със същото. От тогава правим всичко възможно да се виждаме, дори и да е трудно, поне един път в месеца. Знам, че любовта ни е истинска, просто го чувствам. И нека сега възрастните кажат, че децата не могат да обичат истински...
Това беше моята история, не знам дали ще прати родителите ми в Истанбул, но дадох всичко от себе си, излях душата си. Надявам се да ви хареса. И така, бяхме разделени, но любовта ни издържа... Дали река Ропотамо наистина не е вълшебна?!

*Историите са публикувани със съкращения