Моето море от любов, с дъх на шоколад и ...море!!!

Двадесет и седма история

22 Юли 2009

Беше преди петнадесет години... Пътувах към един къмпинг на нашето море. Чувствах се стара, тъжна, а бях на 33! Но морето винаги ме е спасявало и реших... на море... през септември! Тръгнах с една тениска, къси панталонки, храна в сака, беше трудната 1994. На всяка цена исках да заведа двете си прекрасни деца на море въпреки безпаричието. Те бяха всичко, което имах сега и заедно с майка ми правеха моето семейство. Таткото беше решил да замине отдавна. Мислех, че никога повече няма да мога да обичам.

Пътувахме цяла нощ, от Плевен до Варна. За тях беше страхотно това да не спиш през нощта, а на сутринта капнали започнахме да търсим микробус за нашия къмпинг. Пред един малък пикап чух да си говорят на руски, че ще тръгне след малко за нашия къмпинг. Уморена и притеснена, зададох на руски език най-тъпия въпрос „Извинете, говорите ли руски, закъде пътува този бус?“ Естествено, че ще говорят, след като ги бях чула. Забравих да кажа, че съм преподавател по руски и английски.

Седнахме на седалка за двама тримата, децата заспаха, а аз се зареях в мислите си. И изведнъж един от пътуващите ме сепна, беше тикнал кутия шоколадови бонбони под носа ми, същият този, дето говореше на руски. Попитах: защо черпите, какво празнувате? А той, намерил човек, който говори на неговия език, заразказва, че бяга от една безсмислена война, в която видял най-близкия си приятел, разкъсан на две от мина. За една война, в която не защитавал своята земя и от която избягал, въпреки че не искал да напуска родината си... и си обещал да започва всеки ден с шоколадов бонбон, за да усеща, че е жив, че е радостен. Почерпи всички в буса. Разказа, че пътува за едно градче, където ще се занимава с търговия, а това градче беше досами къмпинга ни. Никога няма да забравя очите му, усмихнати, леко присвити, с дълги изрусели от слънцето или войната мигли, пърхащи!

Слязохме, настанихме се в дървена къщичка на самия плаж, изтичахме да се поздравим с морето и аз започнах да готвя за четирима. Поспахме следобеден сън и тръгнахме пеша до близкото градче. Минахме покрай него, махнах за поздрав, но не ни видя. Обърнах се и забелязах как приятелят му ни показваше и той се затича усмихнат, летеше. Те бяха принудени да продават стоките си на земята. Големи, млади мъже, бивши барети с военен опит и добро образование, зарязали неправилната политика на старната си и пристигнали тук да търсят свобода на избора как да живееш, да не умираш!

Усмихна се, зарадван да ни види, очите му струяха, остави стоката на приятеля си и тръгна към морето с мен и децата ми. Ходехме по плажа и се радвахме на топлината на пясъка, говорехме си на руски за мен, семейството ми, града ми, за страната, за каквото ни дойдеше на ум, само да сме близо един до друг, но в нито един момент не бях докосната, с жест на лек допир, нещо, което ми харесваше и се оказа, че това е съвсем нормално за взаимоотношенията в неговия свят. После пазарувахме храна, аз поех чантите, но той ги взе от мен и тръгна да ни изпрати. Имаше километър до нашия къмпинг. Той каза, че се връща, подаде чантите на 10- годишния ми син и каза, че мъжете трябва да са тези, които носят чантите. Поканих го на вечеря и той прие!

Имахме дървена веранда, бях си взела красива покривчица за масата, имахме месо на масата, а беше трудната 1994!!! После разбрах, че той не си позволяваше да яде месо, въпреки че имаше пари тук, в България, понеже близките му надали можели да си го позволят там в неговата страна. Така говорихме докато се стъмни, децата тръгнаха при приятели, с които се бяха запознали. Стъмни се и ние тръгнахме, не ни се разделяше. Разхождахме се покрай морето и легнахме да гледаме звездите. А те там са толкова близо до теб и са ярки. Падаше звезда и не една, оставяше следа, мълчахме и се радвахме. И човекът, който не ме беше докоснал, леко се надигна и ме целуна по ямичката на ръката, от обратната страна на лакътя, там където надали ще ви дойде на ум. Пясъкът беше халаден и влажен, краката ни докосваха морето, то шумеше нежно, а луната е толкова светеща край морето. Усетихме се толкова красиви и съвършени. Докосвахме се нежно и безкрайно бавно, за да се слеем в най-невероятното единство, с което ни е дарила природата! На фона на най-красивата музика, която свиреше и тъмната водна шир, приютени под тъмнината на звездното небе, на фината пясъчна постеля. А после се примъкнахме под един сламен чадър, свих се в скута му и той запя такава дълбока и нежно-тъжна песен. Но вече не на руски, а на неговия си арменски език, че аз не вярвах, че това се случва на мен!

На мен, която не познавах друг мъж в живота си, освен съпруга си, на мен, за която най-важното в живота бяха децата, работата и семейството. Тогава не разбирах, че животът ме учеше да приемам и да се радвам на случващото се, да не тъгувам безмерно за измяната на съпруга си, да не се смятам за стара, на колкото и години да съм. Тогава не го разбирах.

Година след това съпругът ми се върна при нас, беше усетил колко му липсваме, но след шест пак ни напусна и вече разбрах, че това ще става винаги. Толкова не исках да съм сама, че след като децата порснаха и сега са вече успешни малди хора, работещи за преуспяващи фирми тук и в чужбина, аз опитвам да съм създам семейство с един човек, който не работи в България и е много грижовен към мен, кара ме да се чувствам защитена и харесвана, както там, в онази нощ! Напуснах работата си и страната си, далеко от роднините си, аз искам да не съм сама! Мислех, че почтеността и щедростта си е отишла от нашите мъже, но сега виждам как има надежда това да не е така. Моето море от любов и сега не е спряло да раздава красота и нежност и въпреки, че вече съм на 48, ден преди рождения ми ден, аз продължавам да вярвам в чудеса и те ми се случват. Мечтая да имам отново работа, която да ме кара да се чувствам в действие и полезна, мечтая да спечеля вашата награда и да подаря почивката на човека до мен и знам, че Съдбата ще подреди нещата така добре, както аз дори не бих си ги представила!

*Историите са публикувани със съкращения