Казвам се М. Д., от П. съм. Гледала съм периодично твоето предаване и, честно казано, понякога съм си задавала въпроса дали наистина са толкова отчаяни хората, че да решат да дадат публичност на чувствата си чрез "Море от любов"?! Ето че и аз седнах да ти пиша. И както може би всеки смята историята си за неповторима, така и аз възприемам своята. Лошото е, че се намирам на ръба на отчаянието и може би пред развод, без да зная кое най-правилно решение да взема. И не само това - любов няма и не вярвам в нея, макар че винаги съм я търсила и мисля, че дори я срещнах и изживях...
Със съпруга ми се познаваме от студентските години, когато колегите ни наричаха "куче и котка", защото непрекъснато се заяждахме и конкурирахме. През последната година от нашето следване между нас пламна искрата на любовта, признавам, дошла като знак най-напред от негова страна. Така, от 1998 г., ние сме заедно и досега. Имаме син на 9 години, който носи името на баща си по мое желание, като свидетелство за голямата любов между нас. Имали сме моменти на разногласия и спорове, но винаги успявахме да ги преодоляваме. Дребни камъчета има във всяко семейство. Били сме винаги верни и отдадени един на друг през годините.

Големият проблем в нашите взаимоотношения се роди като че ли от нищото - миналото лято си поръчах кученце по интернет, без да го съгласувам със съпруга си, който се оказа, че "уж" бил против, разсърди се, аз в замяна се разсърдих, че той се сърди и така се сърдихме един на друг в продължение на 9 месеца... Не бях подозирала, че има друга причина за промяната в неговото поведение, до ден днешен смятам, че подобни разногласия се изчистват за ден-два. Ние стигнахме дотам, че започнахме да спим в отделни стаи и в един момент заприличахме на съквартиранти. Той пропуши, държеше се странно и някак с неприязън и раздразнителност с нас, когато си беше вкъщи. Аз започнах да търся причините за тази промяна, още повече, че получих сигнал от приятелка, че той определено крие нещо от мен, което е свързано с друга жена. На 29 март тази година открих в портфейла му любовно послание от неговата нова 20-годишна колежка, дошла на работа през септември 2008. Мъжът ми се занимава с книгоразпространение и издателска дейност вече повече от 7 години, решиха, че им трябва момиче за работа с компютър и взеха нея... Впоследствие, когато се вързаха всички факти, стигнах до извода, че нещо е започнало между тях още с идването й. Кучето си го взех през август'08, месец преди нейното постъпване (а то, между другото, е страхотен приятел и добродушен мързеланко - голдън ретривър).
Писмото прочетох два пъти, но то се запечата завинаги в съзнанието ми и оттогава не излиза оттам, колкото и опити да правих да го отхвърля. От него се виждаше, че те са имали време да споделят възгледи и впечатления, нежни думи като "зайче байче" (обръщението, с което започваше посланието, бе: "Здравей, Байче!"), да си разменят подаръци и т.н. Не искам да разказвам повече, защото се връщам към тази рана отново и отново... Писмото беше с дата 02 февруари 2009 - рожденият ден на съпруга ми...

В този момент тялото ми се разтрепери, а светът рухна. Той беше човекът, който по някакъв начин успя да ме накара да повярвам, че има различни мъже - такива, които могат да обичат единствената дама на сърцето си с всичките й недостатъци цял живот... При мен наистина беше така - убедена съм, че досега той не ме беше предавал... Може би затова толкова тежко изживявам това сега и си задавам въпроси, на които не намирам отговорите.
В онзи момент го намразих завинаги и ми се искаше да не бях го срещала... Направих огромен за мен компромис, като казах, че искам да ги разместят на работните им места така, че да не са заедно. Първоначално смятах, че тя ще се почувства неудобно и ще напусне, но той - благородникът - реши да застане и зад двете, заявявайки, че напуска той! Никой от тях така и не напусна, и до днес не знам по колко часа на ден са заедно след разместването им и съжалявам, че си пропилях времето и нервите с тях. За всички тези месеци от март досега между нас имаше скандали и примирия, страстни любовни нощи и омразни погледи. Тези полюси на агония вече ме изтощиха, ставам агресивна срещу всяка негова необмислена дума или арогантно поведение и от любяща съпруга се превръщам в кряскаща досадница, която удря шамари и залива с бира. Мисля, че и на него вече започна да му омръзва моето натякване за кирливата му риза.
Има ли смисъл да се боря за този закърпен вече брак и кое решение е правилно, за да не съжалявам за живота си пред прага на старостта. Аз съм на 34 год., искам да живея в хармония със себе си и света, а в момента не знам накъде да поема. Мъжът ми е сериозен и отговорен човек, но за съжаление, допусна огромна грешка да се заплете неволно в любовна закачка, която не мога да преодолея. Да позволиш на някого да прекрачи личното ти пространство, да влезе в него, връчвайки ти посланието на своя живот, и да пазиш това послание до сърцето си - за мен това се нарича предателство, духовна изневяра. И аз срещам симпатични мъже всеки ден, общувам с такива, но това не ми дава правото да пълня джобовете им с любовни писма! Наранена съм и не знам кой е лекът, който да ме изтегли обратно на повърхността.
И аз не съм идеалната жена, имам неравности за издялване, но има ли безгрешни хора? Работата ми също може би оказва влияние върху мирогледа ми - занимавам се с преводи и чуждоезиково обучение. Общувам с клиентите си основно чрез интернет и по телефона, светът на практика е в ръцете ми, но не мога да го пипна - само го виждам от екрана на компютъра. Основно общувам с деца, на които преподавам английски. А мъжът ми е сред хората - общува с тях лице в лице...

Мога още много да разказвам за себе си, за нас и нашия живот, но ще спра дотук. Истината е, че се нуждаем от нещо, което не само да разнообрази приятно нашето ежедневие, но да стане достояние на целия свят, за да ме чуе Вселената и да генерира енергията си към положителното изпълнение на съкровените ми желания. Защото аз знам какво означава да обичаш, знам какво е и да мразиш - това е кръг, от който излизане няма. Мразиш, защото си обичал и колкото по-силно си обичал, толкова по-силно намразваш човека, който те е наранил.
Наталия, надявам се, че ще ме разбереш!

С най-добри пожелания,
М. Д.

*Историите са публикувани със съкращения