Здравейте мили хора от предаването “Море от любов”.

Казвам се А. и съм от В. Т. Винаги с интерес съм гледала Вашите предавания и съм се вълнувала от съдбите на гостите Ви. Много ми хареса новата Ви идея. Всеки от нас живее в своя “сапунен сериал” и има своите интересни моменти, някои тъжни, други комични.

Аз съм на 74 години, вдовица и телевизорът е моят другар. Понякога в съдбите на героите от сериалите откривам себе си и семейството ми.
Със съпруга ми живяхме заедно 28 години. Казваше се Д. Почина. Беше прекрасен човек. Неповторим. Запознахме се като студенти. След две години дружба, през 1956-а решихме да се оженим.

По това време той беше изпратен по разпределение като главен агроном в добруджанското село С. Тогава браковете се сключваха в съвета с двама свидетели, а сватбите се правеха по-късно. Сключихме брак с двама приятели за свидетели, почерпихме служителите в съвета с локум, защото не намерихме бонбони. За шоколадови изобщо не можеше да се мисли. Насрочихме сватбата за 1 Май. Аз съм от село К., Севлиевско, а съпругът ми от село Д.

В сватбения ден пристигнах в Д. със сватбарите, чеиза и един бюфет на камион. Цяла нощ не бях спала, като си представях как ще ме посрещне съпругът ми, свекървата, техните сватбари... Е, почти бях познала – свекървата и свекърът ме посрещнаха гузно, усмихвайки се, сватбарите бяха насядали и се веселяха, музиката свиреше. Истинска сватба. Или почти истинска, защото младоженецът го нямаше. В празничен ден телефоните не работеха и никой не знаеше, а и нямаше как да разберем, какво се е случило. Скрих се в къщата, поплаках си, събрах сили и излязох при сватбарите. Дарувах хората, както беше традицията тогава, усмихвах се, слушах успокоителни думи, слушах и иронични забележки, пак се скривах да поплача и отново излизах при хората с усмивка. Само аз си знам какво ми е коствало това.
Надвечер сватбарите се разотидоха. Надали е имало по-нещастна булка от мен. Много сълзи пролях. Не знаех, че ме очакват още много. Към 20 часа младоженецът се появи – изморен, изпотен, прашен. Прегръщахме се и плакахме като малки деца.

Какво се беше случило. Трябвало нещо да се засее. Дошъл представител на Партията от В. и казал, че не го интересуват никакви сватби, докато не приключи сеитбата. Работници и служители съчувствали на съпруга ми, организирали денонощна работа. Всеки помагал с каквото може. Призори отчели пред партийното величие, че всичко е засято и той пуснал съпругът ми да пътува. Веднага отишъл на гарата, а там го очаквала нова изненада – някаква авария и голямо закъснение на влака. Макар и късничко, пристигнал в П. Но единствения автобус към Севлиево отдавна бил заминал и си тръгнал пеш – 30 км. Тичал, ходил, плакал – това е неговата съдба.
Заживяхме в Д. и бяхме много щастливи – млади и влюбени. Наближи зимата, а аз чаках първото си дете. Там, където живеехме, нямаше родилно отделение, а добруджанските зими са жестоки, затова решихме, че ще се върна в Д., за да родя там. Родих през февруари. Зимата беше люта. Цяла Добруджа е била потънала в снежни преспи. Тогава нямаше машини, които да разчистват пътищата. И младият татко се оказал блокиран в преспите, без възможност да види сина си. Успя да си дойде чак след два месеца.
Свекърът и свекървата ми бяха много добри хора. Когато казали на свекъра, че има внук, отишъл в съвета да го запише. Казал на служителя, че ще е И. и си тръгнал. На село наричаха съпруга ми М. Никой не беше погледнал акта за раждане. След време тръгнахме да записваме детето на детска градина и тогава видяхме, че се води И. М. И. Нищо общо с истинското му бащино и фамилно име. Костваше ни доста време и нерви, за да се оправят нещата.
След 4 години решихме да имаме второ дете. Вече живеехме и работехме в С. Бяхме на квартира, но поне не се налагаше да се делим. Можехме задно да изживеем радостта от появата на детето. Е да, обаче съдбата беше решила друго. Три дни преди да се роди, взеха съпруга ми запас. Беше много дисциплиниран човек. Замина за Враца и не можа да се порадва на появата и на това бебе. Така се случи, че никой от близките ми не можеше да дойде да ми помогне. Когато влязох в болницата, оставих 4-годишния ни син сам в квартирата. Бях му приготвила снопчета разпалки и дръвца, защото беше зима. Оставих му и храна. Имахме възрастна хазяйка, която вечер го наглеждала, да не запали къщата. Една седмица се е справял сам. Сутрин отивал в детската градина, а там учителката му В. М., му е измивала очите, давала му е закуска, а вечер го изпращаше при мен с цвете, направено от гумичките на капачките от лимонада. Дълги години пазех букетчето, което събрах като нещо много красиво и свято. При изписването на бебето сигурно сме били жалка картинка- аз нося малкото живо вързопче и го пазя от студа, а малкият 4-годишен мъж влачи торбата с багажа.
Независимо от всички тези трудности, бяхме много щастливи. Имахме и много радостни и весели преживявания. За 28 години брак аз не съм чула от него груба дума или повишаване на тон. Вече 26 години не е между нас, но все още при споменаване на името му, чувам добри думи от хора, които са го познавали. Много ми липсва.

Загубила съм връзка с много от приятелите ни от младите години.

Оставам голям Ваш почитател!
А. Ц.

*Историите са публикувани със съкращения