Нищо не може да спре любовта

Беше ранната пролет на 2006 година. Поредният слънчев и топъл, но скучен пролетен следобед... седях в офиса и проверявах пощата си в сайт за запознанства, в него човек може да намери страхотни приятели или просто да си почати с някого в свободното си време. Като цяло сайтът е прекрасен и аз лично го ползвах от няколко години. Не търсех нищо конкретно, отдавна бях загубила надеждата, че мога да намеря както хората казват "истинската любов", онази, от която ти спира дъхът, а сърцето ти затуптява на бързи обороти, онази, от която тялото ти се разтърсва от главата до петите, а душата ти става лека и безгрижна. Странно чувство, което осмисля дните ти, дава криле на мечтите ти, кара те да се чувстваш велик. За тази любов четях само в романите, след което обляна в сълзи, заспивах в самотното си легло.
Бях на 31 години с неуспешен брак и също толкова неуспешна кариера. Животът ми просто се нижеше ден след ден, месец след месец, като годините се търкаляха, а аз не бях направила нищо стойностно. Това постоянно ме измъчваше. Чувствах се празна, непълноценна и адски самотна. Сега, когато седях пред компютъра, единственото, което исках, е просто да початя с някого. След последната си неуспешна връзка се чувствах излъгана и наранена и не желаех да създавам никакви нови по-близки контакти. Бях уморена и напълно отчаяна. Имах чувството, че сякаш съм „урочасана”: живеех с прекрасен човек, който ме боготвореше и обичаше, човек, който вече 16 години беше влюбен в мен, а аз не можех да споделя чувствата му. За сметка на това, търсейки "голямата любов" попадах на емоционално нестабилни хора, които не знаеха какво точно искат и така напразно пропилявах чувствата си.

Отворих поредното писмо. Пишеше ми момче с доста странен профил. Стана ми интересно и без да му отговарям го добавих в папката си с приятели.
На следващия ден отново влезнах в сайта. Видях, че същият господин ме беше добавил и той в своята папка с приятели. След малко получих и съобщение от него. Той беше онлайн и така можеше да чатим без проблем. От проведения разговор с него ми стана ясно, че се казва Д. и скоро се е върнал от Германия, където учел. Това беше, което научих за него. Доста дълго след това не си пишехме, защото избягвах да оставям съобщения, предпочитах да чатя, а не се случваше двамата да сме онлайн. След време, когато се засичахме в сайта, обменяхме по някоя обща приказка и това беше всичко. Д. поиска телефона ми, но аз предпочетох да взема неговия. Казах му, че ако някога дойда в Пловдив и имам възможност, може да му се обадя. Така минаваха дните, аз работех, в свободното си време влизах в сайта, за да початя с някого или излизах с приятели, вечер се прибирах, вечерях сама и си лягах с някоя книга. Със съпруга ми избягвах да се виждам, за мен тази връзка отдавна беше приключила и ние съжителствахме просто като добри комшии. Бях поискала да се разведем, защото виждах, че той страда от това положение. Много говорехме за нашите отношения. Той знаеше, че аз нямам чувства към него, но защо продължаваше да живее в тази агония? Когато му предложих да се разделим, той ми каза, че ние двамата сме обречени да сме заедно, той, защото ме обичал, а аз, защото се чувствам сигурна с него. Беше много прав. Аз страдах от „натрапчива невроза”, която много ми пречеше да работя и да живея нормално. Беше ме страх да започна работа, защото не знаех колко ще издържа. Така направих кантора и започнах съвсем сама на свободна практика, което от своя страна не ми позволяваше постоянни и достатъчни доходи. Често имах кризи, плачех с дни, затварях се в себе си, дразнех се от всеки шум. Родителите ми не се интересуваха от проблема, за тях аз просто капризничех. Опитвах се да се лекувам, но явно и лекарите не успяваха да открият проблема или аз не можех да открия правилния доктор. Неврозата е страшно нещо. При нея човек страда изключително много, а страданието е ужасно мъчително. В резултат от това се чувстваш непълноценен, безпомощен и много, ама много самотен. Така ние двамата постигнахме консенсус, че сме си взаимно полезни и докато аз имам нужда, ще живеем заедно. Не мога да отрека, че до края на живота си ще остана много благодарна на този човек.

Един ден съпругът ми каза, че ще пътува до Пловдив по работа и ако искам, може да го придружа. Зарадвах се, защото Пловдив винаги ми е бил любим град. На другата сутрин двамата заминахме. Когато пристигнахме, се разделихме, тъй като той имаше среща за около 2 часа, а аз исках да обиколя магазините. Не знам защо, но в този момент се сетих за Д. С него не бяхме си писали от доста време и много чудно защо точно в този момент мислех за него. Нещо в мен ми казваше да му се обадя. Извадих телефона си и набрах номера му. Вдигна ми млад мъж, с доста приятен, но сякаш сънен глас. Извиних, че съм го притеснила и се представих. Той веднага се сети коя съм и се зарадва, че съм в Пловдив. Покани ме на кафе, но тъй като ставал в момента, ме помоли да се срещнем в неговия квартал, за да не се налага да го чакам. След секунди вече пътувах за квартала. Този квартал ми беше напълно непознат, бях чувала само за него. Казах на шофьора името на заведението и след около 10 минути вече бяхме пред него. Едва сега разбрах, че леко съм притеснена. Започнаха да ми се въртят различни мисли в главата – дали ще го позная, а дали той ще ме хареса, а как изглеждам в момента и т.н. и т.н. В крайна сметка си казах, че това е просто едно кафе и нищо повече. Влезнах в прекрасната градина на заведението където имаше страхотен водопад и много палми. Изведнъж един мъж от една крайна маса стана и започна да ми маха. Той ме беше познал. Когато се приближих, ми подаде ръка, за да се поздравим и да се запознаем. Аз също подадох своята и в този момент погледите ни се засякоха. Някакво странно чувство премина през тялото ми, стоях така права пред този човек и не можех да помръдна. За първи път ми се случваше подобно нещо. За да не изпадна в неудобна ситуация се извиних сконфузено и двамата седнахме. На външен вид Д. изглеждаше внушително. Висок млад мъж, с невероятно телосложение. Цялата му същност излъчваше сексапил и галантност. Това обаче не беше най-важното. Аз се чувствах много странно в неговото присъствие. Никога не бях срещала този човек, а имах усещането, че се познаваме от векове. В неговата компания усещах спокойствие и радост, която никога досега не съм изпитвала. Говорехме си общи неща, но времето беше явно отлетяло неусетно, защото телефонът ми иззвъня. Съпругът ми се обаждаше да тръгваме обратно за София. Благодарих за приятната компания, пожелахме си хубав ден и се разделихме. Така мина един прекрасен за мен ден.

На следващата сутрин учудващо за мен ми се обади Д. Каза ми, че откакто се е върнал от Германия, не се е виждал със свои близки приятели в Несебър и искал за уикенда да отиде при тях. Щял да се радва, ако съм можела да го придружа. Не знаех какво да му отговоря, поканата за мен дойде напълно неочаквано. Та ние изобщо не се познавахме. Просто вчера изпихме по чаша кафе. Какви бяха намеренията му? Действително ли ме харесваше или просто искаше да има компания за почивните дни. Не знаех как да приема поканата му, като комплимент или като обида. Той беше страхотно изглеждащ мъж, който можеше да има всяка пожелана жена. За мен беше удоволствие, че съм успяла да го впечатля, но от друга страна ми беше обидно, при мисълта, че може би желае просто едно развлечение. Не знаех какво да мисля. Д. ми харесваше, но ме беше страх да не се окаже поредната глупава история. След няколко часови размишления накрая реших, че не желая повече да наранявам душата си, ако и този път нещата не се получат. Да, само че съдбата беше решила друго! Същата вечер ми се обади приятелка, с която не бяхме се чували повече от година. Каза ми, че искала да пътува до Слънчев бряг, при своя бивш приятел, за да му каже, че окончателно връзката между тях е приключила. Чувстваше се доста несигурна и искаше да замина с нея. В главата ми „светна червена лампичка” – как е възможно по едно и също време, на едно и също място, двама напълно непознати хора да поискат да ги придружа. Това не беше просто съвпадение. След минути вече звънях на Д. Ръката ми държеше телефона, но цялата трепереше, беше изпотена и слушалката се плъзгаше. Не знам защо, но се чувствах много притеснена. Казах на Д. за разговора ми с приятелката ми. Той много се зарадва, че ще прекараме почивните дни заедно. Така в петък ние с Роси се качихме на последния влак през Пловдив за Бургас. През целия път до града на тепетата не спрях да разказвам за Д. Какво толкова говорих за него, като аз изобщо не го познавах, не знам. Когато влакът спря в полунощ на пловдивската гара и се качи Д. аз отново усетих онази топлина, която мина през тялото ми. Много странно ме караше да се чувствам този човек. Роси видя смута в лицето ми и се усмихна. Кимна одобрително на направения от мен избор. Д. седна до мен и така пътувахме дълги часове в общи разговори по между си. Влакът беше препълнен, така, че не липсваха забавления. С напредване на нощта и глъчката започна да утихва. Аз също бях много изморена, но не исках да показвам слабост. Д. сякаш разбра желанието ми да полегна. Сгуши ме в себе си, като сложи главата ми в коленете си. Чувствах се много притеснена. Не смеех да мръдна, а исках да спя. Така и не успях да затворя очи дори и за секунда. Когато започна да се развиделява, аз се надигнах като казах, че съм си починала вече. Скоро пристигнахме в Бургас и хванахме такси за Несебър. Единственото, което исках е да спя, бях адски уморена. Наехме две съседни стаи в една луксозна къща. Взех душ и заспах веднага. Събудих се някъде в късния следобед. Д. дойде в стаята ни и ни покани на вечеря. Имахме около половин час да се приготвим. Отидохме в един ресторант, където вече ни чакаха група млади хора. Д. ни представи на приятелите си. Вечерта се превърна в страхотен купон. Говорихме, смяхме се, забавлявахме се до полунощ. Когато се качвахме по стълбите за стаите ни, Д. хвана ръката ми. Отново онова чувство заля тялото ми. Не можех да помръдна. Какво ставаше с мен. Приятелката ми Р. се извини, пожела лека нощ и се прибра в стаята. Аз стоях пред Д. напълно безжизнена и онемяла. Не знаех нито какво да направя, нито какво да кажа. В този момент единственото, което знаех е, че много силно желаех този мъж. Явно той чувстваше същото, защото отключи вратата на стаята си, леко ме прехвана през кръста и след секунди двамата вече лежахме един до друг на леглото. Против възпитанието ми, против всякакви общоприети човешки принципи за морално поведение, аз се отдадох напълно и истински на един непознат за мен мъж, който обаче чувствах много близък. Никога до тогава, не бях изпитвала това, което се случи онази нощ. Тази страст, топлина, ласки и внимание усещах за първи път в живота си. Всичко беше една прекрасна приказка, на която не можех да попреча да се случи. Любихме се цялата нощ, а когато се събудихме, аз лежах в прегръдките му. Той ме гледаше кротко и спокойно. Усмихна се и ме целуна. Не знаех как точно трябваше да постъпя. Чувствах се за първи път в живота си толкова жива и щастлива, а душата ми сякаш изпитваше някаква вина. Никога не ми се беше случвало в живота подобно нещо. Никога не бях си лягала с мъж от първата вечер, но и никога не бях почувствала това желание. Притесняваше ме и това, какво мисли той за мен. Как изглеждах в очите на Д. Дали не ме възприемаше като “лека” жена. Каквото и да кажех, фактите сочеха друго, така че реших да мълча. Вече не си спомням какво ме попита, но със сигурност разговорът го беше започнал той. Когато каза, че ще се радва да се видим пак, аз му отговорих, че едва ли това ще стане. Д. ме погледна учудено в очите сякаш искаше да прочете мислите ми. След секунди мълчание, каза: ти си женена, нали? Знаех, че ако му кажа да, това ще е краят, но и в никакъв случай не можех да го лъжа. Гледах въпросителния му поглед и очите ми се напълниха със сълзи, сърцето ми се късаше, но казах – “Да, женена съм.” Какво повече можех да обяснявам, представям си как изглеждах в този момент в очите му. Отново замълчахме. Той пак ме притисна силно към себе си, целуна ме и каза, че ще трябва да замине с приятеля си спешно за Пловдив, защото имал работа. Знаех какво означаваше това. Знаех, че всичко беше приключило с една романтична и страстна нощ. Беше ми адски гузно, но в никакъв случай не съжалявах. Ако можех да върна времето, бих постъпила по същия начин. Това, което се случи между нас не беше просто един страхотен секс. Имаше нещо друго, което в този момент не знаех какво е. След известно време, Д. стана, облече се, целуна ме и ми каза довиждане. Стоях напълно сама, в едно празно легло, в което до преди минути се чувствах най-щастливия човек на света, а сега изпитвах огромна болка. Плаках дълго от съжаление, съжалявах себе си. А когато сълзите пресъхнаха станах и се облякох. Отидох при приятелката ми Р. и заминахме за Слънчев бряг. Не желах да говорим за случилото се, дори не исках никога повече да си спомням за това. На следващия ден се прибрахме в София и ежедневието ми отново ме погълна. Мислите ми за Д. се опитваха да върнат като на лента спомена за онази нощ, но аз с огромни усилия успявах да го спра. Не исках да си спомням. Бях убедена, че това е било просто авантюра и че той никога повече няма да ме потърси. Усещах се как несъзнателно държах телефона постоянно до себе си, от притискането между дланите ми той се изпотяваше, а когато си лягах прегръщайки го, сълзите ми капеха върху телефонната слушалка. Диагнозата беше ясна. Бях влюбена. Любовта беше дошла без да пита и иска съгласието ми. Съзнателно си казвах, че не искам нова връзка. Толкова пъти вече бях наранявана. Когато признаех на някого за проблема си, усещах как, той започва да се отдръпва и скоро прекратяваше връзката ни. Мъжете се плашат от този факт, не желаят да приемат проблема, защото е много по-лесно да избягаш, отколкото да се бориш. Знаех, че е невъзможно да срещна човек, който щеше да ме приеме такава, каквато бях и да се обрече на вечна борба с ужаса. Но сърцето ми казваше друго. Какво обаче мислеше Д.? Телефонът ми мълчеше, а на мен часовете ми се струваха дни, дните ми изглеждаха като години. През деня работех като луда, намирах си всевъзможна работа, само да не мисля, но вечерите бяха страшни. Когато лягах в празното легло изплуваше спомена за онази нощ.

Мина една цяла дълга седмица, казах си, че когато мине още една, нещата ще се оправят. С времето щях да забравя. Вече не държах телефона си постоянно до мен, а когато ме връхлиташе спомена за Д. не го гонех повече, просто се усмихвах приятно, но тъжно, знаейки, че с времето той ще избледнее, макар и никога да не изчезне.
Един следобед бяхме седнали с приятели на кафе. Телефонът ми иззвъня. Когато чух гласа на Д. в слушалката, студена пот изби по тялото ми. Онова чувство отново връхлетя върху мен. Не знаех какво става, просто стоях и мълчах. Той ме попита как съм и когато не получи отговор ми каза, че много се радвал да ме чуе и се извинява, защото не е могъл да се обади по-рано. Нямах право да търся каквото и да е обяснение от него. Измрънках, че съм добре и че аз също се радвам да го чуя. Д. ми каза, че утре ще идва в София и ще се радва да ме види. За мен нещата бяха приключили, защо отново да изпитам кошмара на изминалите дни. Имаше ли смисъл?

На следващия ден в късния следобед телефона отново иззвъня. Д. ме питаше къде да се срещнем. Нещо много по-силно от мен каза „На Попа”. Така след 20 минути аз вече отивах към уговорено място. Краката ми ме дърпаха на зад, но сърцето ме водеше право напред. Д. стоеше там пред паметника с един друг млад мъж. Когато ме видя, той се доближи до мен, прегърна ме и ме целуна. Цялото ми тяло трепереше. Поводът за тяхното идване беше концерт на Рамацоти, до който имало няколко часа. Седнахме в едно заведение. По късно дойде и моя приятелка. Разговаряхме за най-различни неща. Аз не смеех да погледна Д. в очите. Когато стана време да тръгват, той ме покани да отида с тях. Аз категорично отказах. Д. се доближи до мен, наведе се да ме целуне за довиждане и прошепна в ухото ми „това, че си женена не ме притеснява, защото ти не си щастлива с този човек”. Усмихна си и се разделихме.
Цяла нощ не можех да заспя. Мислех за това, което ми прошепна. От къде можеше да знае, че не съм щастлива в брака си, а и какво го интересуваше това?

Мина още една дълга седмица. Д. ми се обади два пъти. Канеше ме отново да пътуваме за морето. Сърцето ми гореше от желание, но разумът ми ме спираше. Следващите няколко дни пак ме потърси с предложение да се видим. Аз си намирах различни причини да откажа. С времето започна да се обажда по-рядко. Аз бях решила, че всичко е приключило, но нещо в мен ми казваше, че греша. Станах много тъжна, отпусната и сънлива. Нямах желание за нищо. Исках често да оставам сама и да витая в мислите си. Безсмислено беше да им се съпротивлявам. Те ме връхлитаха все по-често и все-по ясно. През нощта не можех да заспя, често се будех и плачех. Нещо се случваше, но аз не знаех какво.

Една сутрин се събудих със невероятно гадене и световъртеж. Изтичах в тоалетната и повърнах. Когато се посвестих с ужас се усетих, че цикълът ми закъснява. Бях напълно изключила за това. Облякох се и отидох до аптеката, за да купя тест за бременност. Ръцете ми трепереха, докато държах лентичката с резултата, а когато се появиха двете червени чертички всичко в мен се обърна. Отново повърнах. Не знаех какво се случва. Не можех да повярвам на това, което виждах. Седях и просто гледах лентичката. Цялото ми тяло трепереше. Студена пот изби по лицето и ръцете ми. Очите ми се напълниха със сълзи. Плачех, но не знаех защо. Едно странно смесено чувство се появи в мен. Чувство на ужас, страх, тъга, но и радост. Бях много объркана, но и в същото време нещо ме караше да съм щастлива. Никога до този момент не бях мислила за дете. Та аз самата не можех да се грижа за себе си, а едно такова мъничко същество има нужда от грижа, много обич, но и голяма отговорност. Сетих се за съпруга си, какво щях да кажа на него? Исках да се обадя на Д., но какво щях да обясня? Беше ме много страх от реакцията му. С него не се бяхме чували от доста време. В сайта също не се бяхме засичали. Аз бях омъжена, а с него имахме само една единствена нощ заедно. Как щях да се почувствам, ако той просто ми каже, че нищо не може да направи и не го интересува. Дали изобщо да кажа на някого или да направя аборт без никой да разбере. Седях и плачех, сама, затворена в банята, с малката лентичка с две червени чертички. Не знам колко време е минало. Имах нужда да изляза и да събера мислите си. Облякох се и тръгнах към кантората. Бях като пияна. Имах страхотно главоболие. Мислите ми ставаха все по-объркани. Знаех, че най-добрият вариант е аборт, но нещо много по-силно от мен ми казваше, че това не е решение. Сякаш това, малко парченце живот се бореше да живее. Осъзнах съвсем ясно, че обичам Д.. Това беше нещото, което ме спираше да взема трудното решение да махна детето. Но то беше и единственото, всичко останало накланяше везните към аборт. Какво щях да правя, ако Д. откаже да признае бебето, а той имаше пълното право да направи това. Тогава трябваше да се разведа и да гледам детето сама. Това беше абсурден вариант. Аз имах своя проблем с неврозата, а и нямах никаква финансова възможност за това. На фона на всичко и съпругът ми, който, ако разбереше, не знам как щеше да реагира. При всички случаи, щеше да се почувства смачкан. В този ред на мисли минаха още два дни. Какво да правя, не смеех да кажа на никого, а имах нужда да поговоря с някой. Нямаше и много време за мислене. Трябваше да взема решение по-най бързия начин. Реших да се обадя на Д. Исках просто да го чуя. Взех телефона и започнах да набирам номера му. Усещах как пръстите ми треперят. Мислех си какво да му кажа. Не след дълго в слушалката се чуваше как телефона отсреща звъни. Вдигна Д.  Поздравих го и го попитах как е. Той вяло ми каза, че всичко при него е наред, но в момента гледали с приятели мач и ще ми се обади той по-късно. Чаках цял следобед, после дойде и вечерта.  Телефонът ми оставаше безмълвен. Беше ясно, че Д. няма да се обади.

Почувствах се напълно изоставена и ненужна за никого, сякаш бях единственият човек на света. Не виждах никакъв смисъл в живота си. Бях отчаяна и психически сломена. Не знаех как да продължа живота си, а и нямаше никаква перспектива пред мен. Не можех да допусна да отглеждам дете, на което не можех да подсигуря нормален живот. Но коя бях аз, за да отнема чужд живот. В този момент, бях обзета от паника, искаше ми се да заспя завинаги, да сложа край на мъките си, да намеря за винаги спокойствие на душата си. Отидох до банята и взех едно от ножчетата за бръснене на съпруга ми. Сълзите капеха върху ръцете ми. Опънах дланта си и допрях ножчето до нея. Цялата треперех. Докоснах вената и леко натиснах. Нещо в мен крещеше „СПРИ”, някой отчаяно искаше да живее. От първия път нищо не се получи. Допрях острието до вената си отново. Натиснах и пак този глас крещеше в главата ми. Направих трети неуспешен прорез върху дланта си и припаднах. Не си спомням какво се е случило после. На сутринта се събудих в леглото си, а до мен съпругът ми плачеше. Погледнах дланта си, върху която личаха следите, от ножчето, което обаче не беше успяло да пререже вената.
Когато видях сълзите в очите му, аз също се разплаках. Плачех не за себе си, плачех за всички хора, които бях наранила, плачех и за нероденото си дете. Не можех да крия, нямах право на това. Прегърнах съпругът си, погалих го нежно и му казах: "Спомняш ли си, когато говорихме за нашите отношения, ти ми каза, че ще си до мен до когато имам нужда. Този момент дойде, аз не те заслужавам, не заслужавам любовта и уважението ти. Ние повече не можем да бъдем заедно, трябва да се разделим веднага."
Той ме погледна, хвана ръката ми и прошепна: "Аз знам, че си бременна, също така знам, че детето не е от мен. Ако той не желае детето, аз ще го приема и ще дам името си."

Камък падна от сърцето ми. Каквото и да се случеше в този момент, аз реших окончателно да запазя бебето. То щеше да е най-прекрасното нещо в живота ми, което да осмисля дните ми. Ако Д. не признаеше детето, аз щях да го отгледам сама, защото знаех, че ще имам подкрепа. То носеше клеймото на "Любовта". Онова чувство, което преди да срещна Д. не бях усещала, нещо много силно, разтърсващо и велико, но и също толкова кратко. Нито за миг не съжалявах, че срещнах Д., независимо какво щеше да се случи оттук нататък. Трябваше да се обадя и да му кажа. След няколко часа събрах кураж и набрах номера му. Почти бях сигурна, че ще откаже да приеме детето, но той беше негов баща и трябваше да знае за съществуването му. Нищо не исках от него, нямах никакво намерение да го притискам, просто исках да знае, че съм бременна. Затова когато Д. вдигна слушалката отсреща, без дори да го попитам как е, му го съобщих. Последваха няколко секунди мълчание, които на мен ми се сториха цяла вечност. След което той каза: „това е чудесно.” Очаквах да ме попита от кого е детето или поне да ми пожелае щастлив семеен живот, но той не го направи. За сметка на това поиска да се видим. Аз също копнеех да го срещна. Гласът ми явно звучеше много изтощено, аз самата се чувствах изцедена, защото той каза, че тръгва възможно най-бързо за София. Не желаех той да идва. Това щеше допълнително да нарани и без това вече съсипания ми съпруг. Реших, че е най-добре да замина аз. Когато след няколко часа пристигнах на гарата в Пловдив, Д. вече ме чакаше. Прегърна ме, целуна ме страстно и се усмихна. Нищо не каза, нямаше въпроси, нямаше обяснения, нямаше укори. Аз стоях и го гледах объркана. Когато отидохме у тях, той свали палтото ми и видя наранената ми ръка. Отново ме прегърна, погали и целуна косата ми. Единственото нещо, което каза беше: „не трябваше да го правиш. Заповядай това е твоя дом, аз много се радвам, че ще имаме дете.“ Сякаш на него всичко му беше ясно, сякаш знаеше всичко, което се беше случило през тези седмици и дори за миг не се беше усъмнил, че аз нося неговото дете. Това беше най-щастливият момент в живота ми. Дълго седяхме на дивана, аз сгушена в прегръдките му и тихо плачейки.

П.С. От този момент до днес ние с Д. не сме се разделяли за повече от няколко часа. Всеки един момент с него ми носи радост и спокойствие. Днес почти три години след тази случка вече имаме една прекрасна дъщеричка и чакаме второ дете. Продължавам да се боря с неврозата, но вече знам, че не съм сама. Сигурна съм, че намерих любовта в живота си. Онази непокорната, кротката, радостната и тъжната, мъдрата и авантюристичната любов, за която четем в романите. Тя съществува, но много хора бъркат в преценката си за нея, като я свързват само със страстта, затова не я откриват или са нещастни в нея. Любовта е тайнство. Тя е и страст и секс, но и грижа и отговорност, обич и уважение. Едва когато човек успее да разбере това, ще може да открие и любовта. На мен ми трябваха години, а на някои не им стига и цял живот.
На тези, които са я срещнали искам да кажа, че те имат най-голямото богатство в ръцете си и да го пазят, защото ние хората имаме лошият навик да оценяваме нещата, които притежаваме, едва когато ги загубим. На другите, които все още не са я срещнали, им пожелавам успех, но да знаят, че нищо в живота не се дава даром. Всяко щастие трябва да се извоюва и изстрада.

*Историите са публикувани със съкращения