Здравейте, беше ми трудно да събера смелост да Ви разкажа за нашата любов, но в крайна сметка реших, че имам нужда да го направя. И така... Нямам спомен от първата ни среща, защото тя е била в Родилния дом. Той е по-голям от мен с две седмици, двамата сме родени в град К., той на 01.09.1982 г., аз на 14.09.1982 г. Майките ни са с еднакви имена и има една забавна история от тогава. По принцип сме от съседен на К. град, който е малък и почти всички се познават. Тъй като сме един набор, бяхме съученици от 1-ви до 8-ми клас, тогава не съм и подозирала, че сред съучениците ми е човекът, с когото ще споделя живота и мечтите си. Казва се Б., след 8-ми клас той замина да учи в друг град, аз останах да уча в нашия и в 10-и клас започна всичко, виждахме се по дискотеките, говорехме си, уважавахме се като съученици. Той започна да ме кани на танц, да иска да ме изпраща след дискотека, показа ми, че иска да сме заедно. А на мен доста време ми беше трудно да го погледна с други очи, той беше за мен един от съучениците ми, с които си разменяхме домашните и се биехме в междучасията. Но с времето всичко се промени и така се влюбих, това е единственият мъж, когото съм обичала и обичам. В началото срещите ни бяха случайни, обикновено петък, събота. Аз не излизах през седмицата много, а пък Б. ходеше на тренировки след училище. После започнаха телефонните разговори, уговорените срещи. През този период - ученическите ни години, имаше толкова раздели и сдобрявания, че не ги помня колко са. Аз исках повече време да сме заедно, той пък искаше повече да излиза с приятели, да ходят насам - натам. Знаех, че е прав, че е нормално на тази възраст да разсъждава така, да не се чувства обвързан, да е свободен да прави каквото иска. Аз се стремях да не се натрапвам, но в същото време не можех да стоя така, трябваше да се боря за него. Беше ме яд за доста негови постъпки, не исках да насилвам нещата и все пак не се отказвах. Карахме се, сдобрявахме се и така дойде абитуриентският бал, през есента аз заминах да уча в Благоевград. Още помня как ме прегърна, когато се разделяхме преди да замина. Няма да забравя тази прегръдка, усещането беше толкова различно. Тогава за първи път усетих, че го е страх да не ме загуби. Виждахме се всеки уикенд. След няколко месеца той влезе в казармата. Аз студентка 1-ви курс, той войник, животът ни вървеше в различни посоки. Първите месеци до клетвата единствената ни връзка бяха писмата. Той беше толкова далече, аз си мислех само за деня, когато ще го видя. Клетвата беше през февруари, беше накарал майка му да пита моята да разрешат да отида с тях. Б. служеше в Д. М. Ние вкъщи имахме много проблеми. Баща ми не беше добре и ние не смеехме да му кажем, че ще пътувам далече, по-добре беше да не разбира. С майка ми са измъкнахме през нощта, тя ме изпрати до мястото, където се бяхме разбрали да ме чакат и така заминах за Д.М. Клетвата е един от моментите, в които разбрах наистина колко много го обичам. Беше невероятно преживяване, сред хилядите строени войници и тълпите от хора, които гледаха церемонията, аз го разпознах, а те всички строени бяха толкова еднакви. После, когато започнаха да излизат, времето, което го чакахме да излезе беше няколко минути, а на мен ми се стори цяла вечност. В момента, в който го прегърнах, имах чувството, че всички хора около нас ги няма, че сме само двамата в целия свят. Казармата и тя мина, виждахме се, когато се прибираше в отпуск. Но на последната отпуска преди уволнението, се беше прибрал и не ми се беше обадил, аз разбрах от други хора, че си е дошъл. Тогава ме заболя много. Беше като силен шамар, аз имах други очаквания за след края на казармата. Чувахме се, говорехме си, но нещо не беше същото. Мога да кажа, че най трудният момент за нашата връзка, беше периодът след казармата. Б. беше страшно объркан, не знаеше какво ще прави, кой път да поеме, как да подреди живота си. А мен ме болеше, че всичко това рефлектира върху връзката ни. В крайна сметка реших да го оставя да направи своя избор, беше ми много трудно, но трябваше да го направя. На Нова година 2002 -2003 г. се скарахме жестоко, аз си тръгнах и реших, че това е краят. След около два месеца се срещнахме отново, говорихме доста и решихме да си дадем последен шанс. Виждахме се пак в края на седмицата, аз учех в Благоевград, той работеше в нашия. Но пък лятото беше наше, всичко вървеше добре, разбрахме се. Тук е моментът да каза, че има нещо, за което още не съм му благодарила, благодаря му за това, че беше до мен в най-тежкия момент от живота ми - когато загубих баща си (01.09.2003г.). Точно на неговия рожден ден, това е денят в годината, в който не знам как се чувствам, денят, в който се е родил любим човек и денят, в който загубих любим човек. Това е моментът, в който аз бях тази, която постави връзката ни на второ място. Бях сърдита на целия свят. Беше му трудно и на него, но полагаше усилия, карах го вечер да се разхождаме в тъмното по улиците, не ми стигаше въздух. Б. не знаеше какво да ми каже, но вървеше до мен мълчаливо. Дойде октомври и аз заминах за Благоевград, чувахме се всеки ден, но се виждахме в края на седмицата. През 2005г. завърших, исках да уча и Магистратура, но не ме приеха и аз се върнах в нашия град. Търсех работа, но в малкия град беше доста трудно. Много време стоях без работа, после започнах, но не беше по специалността ми, нямаше шанс за развитие, а и исках да уча Магистратура. През октомври 2006 г.ме приеха Магистратура в Софийския Университет. Пътищата ни отново се разделяха. Всъщност има още нещо, за което не съм му благодарила, за това, че никога не ме е спирал. Не ме е карал да избирам между връзката ни и това, което съм решила да направя. Много ми беше трудно да направя тази крачка, изпитвах ужас от големия град, в същото време исках да направя нещо в живота си, да се реализирам, да си намеря хубава работа, да имам някаква сигурност. И така напуснах работа и дойдох в София, Б.остана там, нямаше как да дойде веднага, а и аз самата не знаех дали ще остана. В началото живеех при мои роднини, беше трудно и с квартирите, трябваше да имаш доста средства, за да наемеш квартира, а и трябваха пари за семестрите. Започнах работа, до обяд на работа, след обяд на лекции. Ходех си всяка седмица, Б. ме чакаше на автобуса, но идваше неделя и аз пак трябваше да тръгвам, всеки път ми се свиваше сърцето, като се качвах на автобуса за София. Мина време, смених работата, остана един семестър от магистратурата, намерих квартира и за разлика от всички, аз вярвах. че Б. ще ме последва. Той също знаеше, че ако иска да сме заедно, трябва точно това да направи. Не исках да го притискам, да му поставям ултиматуми, защото ме беше страх, че може да се разочарова като дойде, да не потръгнат нещата, затова чаках търпеливо. На Коледа ( 2007г.) бяхме в тях на вечеря. Тогава ми подари годежен пръстен и ми предложи брак, аз разбира се приех, казах му само, че знае какво трябва да направи. Върнах се в София, той остана в там. На следващото ми прибиране ми каза: ''Утре идвам с теб.''. Бях толкова щастлива и в същото време ми беше притеснено как ще бъде, дали бързо ще си намери работа, дали ще свикне. Истината е, че ако имах избор, и аз не бих избрала да живея в София, тук съм, защото този град ми даде възможност да работя. И така най-сетне заживяхме заедно, толкова ми беше хубаво, че сутрин се събуждам до него. Още веднага имах чувството, че винаги е било така, въобще не ми беше странно, че като се прибера от работа, той е тук. За мое най-голямо щастие Б. също беше много доволен, беше по-спокоен, беше друг. На 03.май.2009 г. направихме официален годеж и започнахме да си събираме пари за сватба. И ето, че тя вече предстои, след 11 годишна връзка на 20.09.2009 г. ще бъде нашата сватба. Толкова съм щастлива, почти всичко е готово и нямам търпение, а най-хубавото е, че Б. е по-ентусиазиран и от мен. Благодаря на Господ за всичко, не съжалявам за нищо и знам, че всичко, което преживяхме е имало смисъл.

Така и не направих Б. герой в ''Море от любов'', затова реших поне да Ви разкажа, защото любовта ни заслужава да се говори за нея. Аз разбрах, че с постоянство и търпение нещата един ден се нареждат, търпението е великият учител, който извисява духа.

Благодаря на всички, които прочетоха нашата история, пожелавам Ви от сърце много любов и здраве.
И.

*Историите са публикувани със съкращения