Огънят на любовта ми гори вече 7 години

Осемнадесета история

20 Юли 2009

Случи се съвсем случайно, както много други любови. Случи се на морето... "ах, морето...", както хиляди, безбройни такива... Но се случи на жена, която мислеше, че вече не може да й се случи... претръпнала, прегоряла, изживяла Голямата си любов, дала й най-хубавото нещо – дъщеря й. Разочаровала се дотолкова, че сърцето станало камък. И всичко около нея било за сметка на чувствата на другите мъже. Те се влюбвали, обичали я, изкушавали я... поддавала се, но не се влюбвала, не се отдавала изцяло. Не ги използвала, но бягала, точно когато ставало най-хубаво... за тях... за мъжете, които я искали... много... Но никой не я правел щастлива, не се чувствала Жена... Така живяла... години... гледала си детето, грижела се, работела... била дъщеря на родителите си и майка на дъщеря си... животът й бил спокоен, но празен.... Била обичана, но обичала само като майка и дъщеря... Така докато не срещнала Него... Нищо особено не бил, но много по-различен от всички други... Започнало се със силно привличане, неустоимо, изпепеляващо... Мислела, че всичко си остава там, където е започнало – на морето, където всичко предразполага за любов. Знаела, че той е женен, че има малко дете и се възползвала от случая максимално. Ден след ден огънят се разпалвал и тъкмо да стане пожар, тя си тръгнала... Свършила лятната отпуска и тя се прибрала, а него оставила, заедно с емоциите си... без надежда за нищо повече. Но Съдбата била решила друго... Минал месец и те се видели пак... Въглените започнали да се разпалват и скоро тлеещият огън се разгорял... Много пъти "доброжелатели" го гасели със силни струи ледена вода, но „не се гаси, туй що не гасне”. Тя, като жена, като майка, като човек, преживял разочарованията на изневярата много пъти правила опити, плахи и по-категорични да го напусне, но... „любовта е по-силна от всичко”.

Огънят на любовта ми гори вече 7 години... изпепеляващ, унищожаващ бавно сърцето ми, но като птичката, която пее само веднъж в живота си, докато умира, така и аз продължавам своята песен... Пея от радост, когато сме заедно... пея със сълзи, когато не се виждаме с месеци, но пея... и не Го забравям, не мога.... а искам, понякога, заради себе си...
Животът, казват, е борба... а любовта? Тя е най-голямата ми война, със себе си.... единственото оръжие, което притежавам, е търпението... най-голямата ми сила е, че го обичам, най-голямата ми надежда, че той също ме обича... но обича и детето си, което има нужда от него и не желае да му причинява напрежението, което би предизвикало признанието за нашата любов. Тя е анонимна и такава ще бъде докато Той реши... и аз го разбирам.... но какво ми коства това... Но на война и в любовта всичко е позволено... а аз си позволявам да съм търпелива и да имам надежда!

*Историите са публикувани със съкращения