Оцених човека до мен

Сто и деветнадесета история

09 Септември 2009

За хората, които ни познават, това е най-милата и искрена история за победилата любов и победената гордост, за съдбата, чиито граници никога не могат да бъдат прехвърлени. Историята започна отдавна, през далечната 1991 година. Бях в осми клас, в началото на учебната година. Тогава се появи той - новият ученик, към когото всички погледнаха с обичайното подозрение. По-нисичък от мен и някак странен. После всичко се разви стремглаво – първата бележка по време на час с простичкото «Обичам те», кино, разходки, и едно много дълго приятелство. След осми клас и двамата отидохме в различни училища и животът започна да ни разделя. Виждахме се понякога, говорехме си дълго, защото ни свързваше нещо необяснимо. При всяка наша среща той не пропускаше да спомене,че съм голямата му и единствена любов, а аз – да го убедя, че ни е рано за нещо сериозно, че имам планове да следвам и да градя кариера. Така годините започнаха безмилостно да минават през нас, всеки търсеше себе си в живота, той - в един несполучлив брак, аз - в невъзможни връзки с неясно начало и сигурен край. Срещахме се понякога, за да споделяме неудачи и да си спомним за миналото, просто така, на кафе или в кварталното ресторантче, свидетел на дълги среднощни разговори. Не го обичах, просто за мен си беше незаменимия приятел от детските години. Имахме различни съдби, но една мечта – и двамата да отидем някога в Египет. Така дойде и съдбовната 2008 година – той вече разведен отдавна, а аз – уморена от невъзможността да намеря човека. Започнахме да се виждаме по-често, виждах колко много ме обича, но аз не изпитвах нищо. На рождения ми ден на един светофар неочаквано извади пръстен и... Ясно е какво последва. Не знам защо казах «Да». Не го обичах и не исках този брак, но нещо ме накара да отговоря положително. Занизаха се трудни месеци в борба да ме спечели, да ми докаже, че съм единствената жена, да разбере моето поведение. Измъчвах се, защото той заслужаваше любовта ми, а аз не можех да му я дам. Така неочаквано дойде март 2008 година, когато мои колежки организираха екскурзия до Египет и ние решихме да отидем двамата, за да си дадем последен шанс. Бях решила, че след завръщането ни ще му обясня всичко и че по-добре е всеки да поеме пътя си напред без другия, защото връзката ни беше мъчение. На 12 април рано сутринта се качихме в самолета, без изобщо да подозирам, че там ме чака неочакваното. И магията се случи... Това бяха най-вълшебните и най-щастливи 8 дни от живота ми като влюбена и преродена жена. Когато стояхме в захлас пред Хеопсовата пирамида, ми се прииска да му кажа ,че го обичам, но се спрях, защото се страхувах да не би да е само еуфория. На другия ден на връщане в самолета на 9650 метра му признах, че вече съм влюбена в него. Не го изненадах, бил го почувствал вчера пред пирамидата. Върнахме се по-щастливи от всякога. На 10 октомври се оженихме. Сега, когато пиша това откровение, зад мен е нашата 5-месечна дъщеря В. Кръстихме я на нас, на В. и В. С усмивка вече си спомняме за миналото, за многото пропуснати години на споделено щастие, но осъзнавайки, че всеки е трябвало да получи горчивия опит от живота, за да се наслади и оцени човека до себе си.

*Историите са публикувани със съкращения