Преборихме както Одисей с лоши хора и чудовища
Четиридесет и осма история
12 Август 2009
Реклама
Здравейте. Да ви кажа честно, отдавна бих искала да разкажа моята история за любовта си към мъжа, които е всичко за мен в живота ми, и както в приказките, мога да започна така:
Всичко започна лятото на далечната 1997 г. Тогава аз бях все още дете на 14 г. Запознахме се или по-точно казано - влюбихме се, без да се познаваме. От пръв поглед. Аз до тогава нямах изобщо сериозен приятел, а и на такива години кой ти е мислел за такива неща, аз бях от поколението, което го интересуват дискотеки и много приятели. Запознахме се в една детска дискотека в нашия град. Видяхме се за пръв път там, аз онемях, дотогава за пръв път да ме хване срам. Не казвам, че не съм срамежлива, ама чувството беше някак неописуемо. Много исках да се запозная с него, да потанцувам и да го опозная. Чувствах се в безизходица, не знаех какво да направя, тогава видях как един мой познат разговаряше с него и се престраших. Попитах познатия как се казва и дали би искал да се запознае с мен, или поне да направи някакъв опит да ни запознае уж случайно. Познатият така и не успя, аргументът, който ми изтъкна, беше че бил много срамежлив. А на мен не ми изглеждаше такъв. В крайна сметка аз много се ядосах, какъв е този, аз да искам да се запозная с него, а той с мен не, че аз да не съм по-глупава? Щом той не иска, че аз защо да искам тогава? И така, още същата вечер той изпрати приятеля си и моят познат да ме помолят да се запознаем, но аз тогава отказах. Почувствах се много унизена - момичето да направи първата стъпка! Чудна работа!
На следващия път аз пак отидох на дискотеката (детската), той пак беше там и щом ме видя разбрах, че той е чакал мен. Не можех да повярвам, дали и с него беше така се питах, навярно бях права. Той се приближи и ме поздрави, търсеше как да ме заговори, но този път реших аз да се правя на недостъпната, само го поздравих, без да показвам, че силно ме вълнува, а направо тръпки ме полазваха, защото той само мен гледаше. Ужас, срам и паника, не знаех какво да направя, бях като хваната в мрежа, обземаше ме чувство на вълнение и много силно , неописуемо чувство. Въпреки всичко, вечерта той ме покани на танц, но мен пак ме хвана онзи срам. Потанцувахме и аз реших, че искам да си ходя, но той не искаше да ме пусне. С хиляди уговорки, че пак отида там, той ме пусна да си ходя, а сякаш искаше да ме има завинаги, странно, но чувството беше и при мен. И така, докато не решиха след 2 седмици да затворят дискотеката, ние си ставахме все по-близки, но само приятели. След затварянето на дискотеката ние не можехме да се виждаме вече, защото аз се разболях, трябваше да вляза в болница с много сериозна диагноза - анемия с неустановен произход, родителите ми направо откачиха. Впоследствие се установи, че е желязодефицитна, но с много лоши показатели. Последваха две кръвопреливания и какво ли още не.
Последва ходене по мъките, дълго и мъчително лечение както за мен, така и за тях, а срещите с любимия нямаше как да станат реалност. Но въпреки всичко аз не спрях да мисля за него, той беше моята мечта.
В същото време обаче той също е бил в болница, само че заради сбиване, това му коства 4 прободни рани в краката и много тежко лечение.
След три месеца ние отново се срещнахме, аз не спирах да го търся, знаех името му, но не знаех къде да го открия. Търсех го с поглед всеки ден, питах всички, които можеха да ми кажат нещо за него, дори и непознати, които съм виждала с него. И накрая успях. Тогава разбрах какво е станало с него, както и той разбра какво е станало с мен. И двамата сме били по едно и също време в болницата, но в различни отделения. Само за пояснение аз се казвам К., а тои С. Разликата межди нас беше огромна както в религията, така и в манталитета, средата и така нататък. Но въпреки всичко на мен ми харесваше.
Мина се време и срещата ни стана пак реалност, въпреки че мина много, аз знаех, че чувствата и на двама ни не бяха угаснали. Чаках с нетърпение някой ден да се срещнем отново, търсех го навсякъде с поглед и се надявах да го открия. Не знам, но много ми се искаше той да е до мен още тогава за цял живот, знаех че и с него нещо се случва, че това чувство беше неповторимо. След около два месеца ние отново се видяхме и срещата ни беше по-вълнуваща от всякога, той си мислеше, че си имам друг приятел, а аз - че никога може би няма да го видя. По това време аз правех всичко възможно да науча нещо за него - дори и да изляза с някои от неговите „приятели”, разпитвах ги, за да науча нещо за него, но без да разберат, че аз вече наистина го обичах. Странно нали? Да обичаш някого, когото си виждал няколко пъти само и то без дори да познаваш истински!
Минаха повече от три месеца и той чак тогава се престраши да ме целуне, неочаквано за мен, но сякаш ми липсва този миг, липсва ми топлината на прегръдката му. Беше вечер - около осем часа, раздяла след поредната разходка. До тогава той не смееше дори да ме прегърне, а аз се чувствах сякаш не на място, сякаш ти са тесни обувките и искаш да ги събуеш. Тръгнах си, казахме си чао и тогава той ми каза: върни се! Аз не исках и той каза: измини само половината разстояние и аз другата половина. Той ме доближи и ме попита: може ли да те целуна. Не знаех какво да отговоря, искаше ми се да се разкрещя какво чака до сега, не питай, а целувай! Исках тази целувка отдавна и я получих. Тогава той ми каза: ела утре, пак ще те чакам.
И така одисеята започна. Сега - 12 години по-късно ние вече имаме дете на 2 години и половина и се преборихме както Одисей с лоши хора и чудовища през плаването в живота ни. Сега корабът ни продължава да плава с пълна сила, с нашето дете. То се казва С., много си я обичаме, защото тя събира всичко, за което си мечтаехме толкова години. И въпреки всичко животът отново ни разделя, той в чужбина, аз в България с детето. Много ми липсва както на мен, така и на детето, но ще дойде ден, ние пак ще сме заедно всички...
*Историите са публикувани със съкращения
Всичко започна лятото на далечната 1997 г. Тогава аз бях все още дете на 14 г. Запознахме се или по-точно казано - влюбихме се, без да се познаваме. От пръв поглед. Аз до тогава нямах изобщо сериозен приятел, а и на такива години кой ти е мислел за такива неща, аз бях от поколението, което го интересуват дискотеки и много приятели. Запознахме се в една детска дискотека в нашия град. Видяхме се за пръв път там, аз онемях, дотогава за пръв път да ме хване срам. Не казвам, че не съм срамежлива, ама чувството беше някак неописуемо. Много исках да се запозная с него, да потанцувам и да го опозная. Чувствах се в безизходица, не знаех какво да направя, тогава видях как един мой познат разговаряше с него и се престраших. Попитах познатия как се казва и дали би искал да се запознае с мен, или поне да направи някакъв опит да ни запознае уж случайно. Познатият така и не успя, аргументът, който ми изтъкна, беше че бил много срамежлив. А на мен не ми изглеждаше такъв. В крайна сметка аз много се ядосах, какъв е този, аз да искам да се запозная с него, а той с мен не, че аз да не съм по-глупава? Щом той не иска, че аз защо да искам тогава? И така, още същата вечер той изпрати приятеля си и моят познат да ме помолят да се запознаем, но аз тогава отказах. Почувствах се много унизена - момичето да направи първата стъпка! Чудна работа!
На следващия път аз пак отидох на дискотеката (детската), той пак беше там и щом ме видя разбрах, че той е чакал мен. Не можех да повярвам, дали и с него беше така се питах, навярно бях права. Той се приближи и ме поздрави, търсеше как да ме заговори, но този път реших аз да се правя на недостъпната, само го поздравих, без да показвам, че силно ме вълнува, а направо тръпки ме полазваха, защото той само мен гледаше. Ужас, срам и паника, не знаех какво да направя, бях като хваната в мрежа, обземаше ме чувство на вълнение и много силно , неописуемо чувство. Въпреки всичко, вечерта той ме покани на танц, но мен пак ме хвана онзи срам. Потанцувахме и аз реших, че искам да си ходя, но той не искаше да ме пусне. С хиляди уговорки, че пак отида там, той ме пусна да си ходя, а сякаш искаше да ме има завинаги, странно, но чувството беше и при мен. И така, докато не решиха след 2 седмици да затворят дискотеката, ние си ставахме все по-близки, но само приятели. След затварянето на дискотеката ние не можехме да се виждаме вече, защото аз се разболях, трябваше да вляза в болница с много сериозна диагноза - анемия с неустановен произход, родителите ми направо откачиха. Впоследствие се установи, че е желязодефицитна, но с много лоши показатели. Последваха две кръвопреливания и какво ли още не.
Последва ходене по мъките, дълго и мъчително лечение както за мен, така и за тях, а срещите с любимия нямаше как да станат реалност. Но въпреки всичко аз не спрях да мисля за него, той беше моята мечта.
В същото време обаче той също е бил в болница, само че заради сбиване, това му коства 4 прободни рани в краката и много тежко лечение.
След три месеца ние отново се срещнахме, аз не спирах да го търся, знаех името му, но не знаех къде да го открия. Търсех го с поглед всеки ден, питах всички, които можеха да ми кажат нещо за него, дори и непознати, които съм виждала с него. И накрая успях. Тогава разбрах какво е станало с него, както и той разбра какво е станало с мен. И двамата сме били по едно и също време в болницата, но в различни отделения. Само за пояснение аз се казвам К., а тои С. Разликата межди нас беше огромна както в религията, така и в манталитета, средата и така нататък. Но въпреки всичко на мен ми харесваше.
Мина се време и срещата ни стана пак реалност, въпреки че мина много, аз знаех, че чувствата и на двама ни не бяха угаснали. Чаках с нетърпение някой ден да се срещнем отново, търсех го навсякъде с поглед и се надявах да го открия. Не знам, но много ми се искаше той да е до мен още тогава за цял живот, знаех че и с него нещо се случва, че това чувство беше неповторимо. След около два месеца ние отново се видяхме и срещата ни беше по-вълнуваща от всякога, той си мислеше, че си имам друг приятел, а аз - че никога може би няма да го видя. По това време аз правех всичко възможно да науча нещо за него - дори и да изляза с някои от неговите „приятели”, разпитвах ги, за да науча нещо за него, но без да разберат, че аз вече наистина го обичах. Странно нали? Да обичаш някого, когото си виждал няколко пъти само и то без дори да познаваш истински!
Минаха повече от три месеца и той чак тогава се престраши да ме целуне, неочаквано за мен, но сякаш ми липсва този миг, липсва ми топлината на прегръдката му. Беше вечер - около осем часа, раздяла след поредната разходка. До тогава той не смееше дори да ме прегърне, а аз се чувствах сякаш не на място, сякаш ти са тесни обувките и искаш да ги събуеш. Тръгнах си, казахме си чао и тогава той ми каза: върни се! Аз не исках и той каза: измини само половината разстояние и аз другата половина. Той ме доближи и ме попита: може ли да те целуна. Не знаех какво да отговоря, искаше ми се да се разкрещя какво чака до сега, не питай, а целувай! Исках тази целувка отдавна и я получих. Тогава той ми каза: ела утре, пак ще те чакам.
И така одисеята започна. Сега - 12 години по-късно ние вече имаме дете на 2 години и половина и се преборихме както Одисей с лоши хора и чудовища през плаването в живота ни. Сега корабът ни продължава да плава с пълна сила, с нашето дете. То се казва С., много си я обичаме, защото тя събира всичко, за което си мечтаехме толкова години. И въпреки всичко животът отново ни разделя, той в чужбина, аз в България с детето. Много ми липсва както на мен, така и на детето, но ще дойде ден, ние пак ще сме заедно всички...
*Историите са публикувани със съкращения
