През 1971 г. завърших икономически институт. Ръководството на ХЕИ в града ме изиска при разпределението като техен бивш служител – санитарен инспектор със средно специално медицинско образование. Бях причислен към организационно методичния отдел със задачата да въведа научна организация на труда във връзка със социалистическото съревнование между хигиенните инспекции в страната, задача, която не ме затрудни особено.

Тъй като заплатите в здравеопазването бяха много по-ниски от тези в материалното производство, помолих директора да бъда освободен, за да постъпя на работа на вакантната длъжност началник планов отдел в Кожарския завод  "9-и Септември" в гр.Русе. През годините на социализма не само жителството, но и постъпването и освобождаването от работа представляваха проблем. Директорът на инспекцията в него момент беше преценил, че аз съм необходим кадър за тях и категорично отказа моето освобождаване.

Междувременно ръководството на кожарския завод, в който бях подал документите си, след щателно проучване отхвърли кандидатурата ми заради произхода и по политически съображения. Даже да имах съгласието за напускане от моя директор, нямах шансове да бъда назначен в завода. Така продължих да работя в здравеопазването до пенсионирането си.

Случиха се обаче интересни събития от много голямо значение за моя личен живот и живота на моята съпруга, която се оказа по онова време служител на същия този завод. Запознахме се с нея в края на същата година, през която злополучно кандидатствах в кожарския завод. Настоящата ми съпруга, тогава Й. З., беше началник лаборатория и комсомолски секретар в него. Партиен член, завършила АОНСУ, тя беше номенклатурен кадър на партията и вероятен партиен секретар в близко бъдеще. Надяваше се в скоро време да получи безплатно заводско жилище. Поради тези факти партийното бюро я записа във вечерния партиен университет.

По една случайност партийното ръководство на хигиенната инспекция реши да изпрати и мен в същия този университет, най-вероятно с превъзпитателна цел, което стана причина да попаднем в една група с бъдещата ми съпруга, седнали на един и същи чин. В продължение на една учебна година, докато изучавахме политикономията на капитализма и социализма, ние се сближихме и залюбихме. В края на годината на заключителния изпит почерпихме преподавателите за нашия годеж, за който получихме най-хубави пожелания.

Но не така реагира партийната организация на кожарския завод. Покрай моето кандидатстване за работа в завода бяха ме проучили, че съм с буржоазен произход, че семейството ми е засегнато от мероприятията на народната власт, че е било изселено в Новопазарско село без право на връщане в родния ми град В., както и за едномесечното ми въдворяване в лагера Белене през 1960 г. Реакцията на партийното ръководство на завода беше в никакъв случай годеницата ми Й. да не се жени за мен, тъй като е номенклатурен кадър на партията и може да има много тежки последици за нейната партийна и служебна кариера. Тези закани разстроиха работата й и създадоха напрежение в отношенията на родителите ни, но не само не се отразиха на нашата лична връзка, но ние още повече се обикнахме и решихме да се оженим, което и направихме. В отговор последва уволнение на съпругата ми без предупреждение и без обяснения.

Финансовото положение на младото ни семейство чувствително се влоши, тъй като съпругата ми поради тясна специалност "кожарство" остана дълго време без работа. Минаха месеци, докато успея да измоля назначаването й в моята служба като инженер-химик. Към този и много други проблеми се прибавиха и жилищни затруднения. С две деца ние дълго време живеехме в бечова стая с голяма влага и недостатъчно естествено осветление, поради което децата ни често боледуваха.

След тези мрачни години на социалистическо крепостничество и при ограничаване на личните права и свободи и погазване на човешкото достойнство, с Божията помощ на 10.11.1989 г. се възстанови правдата за всички онези семейства, които наистина бяха честни, трудолюбиви и се обичаха истински.

Днес, след 37 г. щастлив брачен живот и почти толкова всеотдайна работа в сферата на здравеопазването, макар и с малки пенсии, сме доволни от съвместния ни живот от двете си деца и тримата си внука. Надяваме се те да имат късмета да живеят в бъдеще в едно по-демократично общество с достатъчно граждански и политически свободи, без идеологически догми и атеизъм.

*Историите са публикувани със съкращения