"Осъзнах колко силно обичам един непознат!"
Двадесета история
20 Юли 2009
Реклама
С настоящия ми приятел се запознахме в чата съвсем случайно. Аз скучаех една зимна вечер и понеже отскоро имах тази чат програма и нямах никакви приятели там, реших да си пиша с някой непознат. От всички намиращи се българи на линия аз се спрях на P.S., заради прякора, който ми се стори странна смесица от странни думи и заради картинката, която си беше сложил вместо снимка. Видях, че не е от София и това ме зарадва, защото нямаше да ми иска телефони и да се срещаме. Щеше да бъде просто един неангажиращ разговор. Разговорът ни обаче беше много повече от това... поговорихме си за живота ни, опознахме се малко, но най-вече си пофилософствахме, което с много малко хора ми се удава да правя. Не беше любов от пръв поглед, а от първа "душа" :) Просто намерих някого, с когото бих могла да си говоря за всичко, който имаше невероятна гледна точка и отношение към света, който просто беше истински прекрасен и вълшебен. След няколко разговора аз вече усещах в себе си някакъв копнеж, често-често влизах в чата, само за да бъда с него, макар и толкова надалеч. Но усещах, че има някаква взаимност, пращаше ми sms-и, когато дълго ме нямаше в интернет и това ме радваше...
Но разговорите ни никога не отиваха по-далеч от ежедневие, философия, интереси. Аз никога не споделях колко много ми харесва, той също не казваше нищо по въпроса. Това започна да ми тежи, осъзнах колко силно обичам един непознат, когото никога няма да срещна. Част от мен си казваше, че трябва да спра да му пиша, за да не се нараня, но по-голямата част от мен не искаше и да знае, радваше се, че него го има и това й беше не само достатъчно, но и крайно необходимо.
В продължение на почти 4 месеца си бяхме писали, когато той каза, че ще мине през София, за да се срещне с негови приятели и ако искам може да се видим. Аз само това бях чакала и колкото и да бях притеснена, се съгласих веднага.
Първата ни среща беше на автогарата в София. Беше цяло приключение, докато се намерихме, припознах се в няколко мъже, но в крайна сметка се открихме. Стоеше с багажа си напрегнат и дори не се усмихна. Последваха няколко сконфузни часа, в които си говорехме общи приказки. Познавах го толкова добре по душа, но същевременно нямах и представа кой е този непознат. Не си говореше надълго с мен, почти ме игнорираше. Аз бях убедена, че това е краят, но той беше дошъл за няколко дни и не вървеше да го избягвам. Но тези няколко дни бяха преломни. Студеното и отчуждено момче постепенно започна да ме допуска до себе си, очите му грейваха, щом ме видеше, гушкаше ме с цялата си сила, сякаш някой щеше да ме отнеме от него, изпрати ме до нас в 2 след полунощ в най-невъобразимия порой и то не с такси. Тичахме в дъжда и тъкмо тогава осъзнах за себе си, че това е човекът за мен.
След като изтече времето му в София (което той прекара изцяло с мен) някак си вече мислех за нас като двойка. Той си тръгна с обещанието, че възможно най-рано ще се върна при мен, но едва ли преди 3 месеца. Той беше родом от друг град, но заради проблем с очите се лекуваше в чужбина, нямаше как дори да си говорим много, за да не навъртим космически сметки... Но той дойде само след месец и каза, че остава. Багажът му и цялата му любов бяха всичко, което имаше. Някъде там бях и аз, но не бях сигурна, че вече искам това. Едно е да видиш дали с някого ще потръгне, но съвсем друго е той да изостави целия си предишен живот и да рискува всичко. Да, беше толкова романтично, както и във филмите, но осъзнах, че може би не искам да съм главна героиня в този филм... Въпреки всичко до мен беше най-добрият, грижовен и романтичен човек. Той вярваше, че всичко ще е наред, че това е съдба, че години наред е чакал мен, че всички моменти с мен му се струват познати, сякаш вече ги е изживял в мечтите си... И така започна всичко... началото беше трудно и плашещо, но с времето започна да става все по-лесно да го обичам :) Странно, но наистина с всеки изминал ден го обиквах все повече, колкото повече го опознавах, толкова по-влюбена се чувствах и така е и до днес :)
Някои вярват в Бог, други в късмета, трети в съдбата... Не знам как точно да си го обясня аз самата... безброй случайности ни събраха и сякаш всеки от нас намери липсващата си половинка, която да го направи завършен и цял.
Разказах тази история най-вече за хората, които вече не вярват в любовта. Открих моята любов тъкмо в един такъв момент и наистина чудеса стават и приказките не са само в книжките и във филмите. Те са около нас, в нас и рано или късно всеки ще бъде принцесата или принцът от своята приказка :)).
*Историите са публикувани със съкращения
