Здравейте! От няколко седмици само гледам и слушам рекламата, свързана с играта за сериала „Перла” и много дълго се колебах дали да ви пиша. Обожавам „Gumus”, тъй като е първият сериал от много време насам, който наистина ме трогва. Може би преди време историята ми би приличала на тази на Мехмет и Инджи, но в момента аз оприличавам живота си по-скоро на този на Бахар, да кажем.
И така... родена съм в не чак толкова далечната 1992 година, в град С. Четири дни преди да навърша 7 години родителите ми починаха в автомобилна катастрофа. Оттогава живея с баба си и дядо си по майчина линия и никога нищо не ми е липсвало, напротив – на моменти дори съм имала повече от другите, макар семейството ми да не е от най-заможните.

Миналата година бях в клас с едно момче с руса коса и светлосини очи, с което се сприятелихме още в началото. Аз съм човек, който може да взима компетентно отношение в почти всички теми, затова бързо се вписах в неговата компания. Заедно преживяхме доста трудности, но кулминацията беше навръх Свети Валентин, когато му признах чувствата си. Седмица по-късно той отговори, че чувства същото, но, демонстрирайки любовта ни в училище, ще ни бъде трудно да оцелеем. Беше прав, тъй като в училището, в което уча хората са доста жестоки, когато виждат щастливи двойки. И така... двамата не станахме гаджета, но изглеждахме като такива. Между нас имаше нещо много по-ценно от обикновеното тийнейджърско „целуване и гушкане” – имаше привързаност. На моменти обаче аз чувствах, че давах 200% от себе си, а той... едва 60-70%. Много пъти съм го питала какво точно става в душата му, но той грубо ме отблъскваше и ме нараняваше. Разбирах, че крие нещо от мен, нещо от миналото си, но така и не разбрах какво точно. Не минаваше ден, в който да не спорим и въпреки това, когато беше нужно, пак се подкрепяхме. Обичах го, посветих му десетки стихове (пиша от 7-8 годишна, дори през март ми излезе стихосбирка, в която повечето стихотворения са посветени на него), но дойде моментът, в който се изчерпах. Мина година, отново бяхме в един клас, но... не беше същото. Един ден се събудих, отидох на училище, видях го и... не почувствах дори приятелство. Нито омраза, нито любов. Нищо. Безразличие. И си дадох сметка, че любовта... съществува, да, но вечната и красивата любов?! Не мисля. Романтичното момиче на 15-16 си беше отишло. Да, знам, че тук историята ми се разминава с тази на Мехмет и Инджи и затова още в началото казах, че си приличам повече с Бахар. Защо ли? Защото за нея кариерата е преди всичко. За мен училището и изборът на висшето ми образование са преди всичко. Любовта рано или късно отминава, но образованието, кариерата, че дори и парите, колкото и материално да звуча, остават.

Рекламата казва, че трябва да се оприлича на някоя от историите в „Перла”. Аз се оприличавам на доста. Имам характера на Инджи и Пънар едновременно. Борбеността, желанието, амбицията за себедоказване. Сираче, чиято най-добра приятелка е баба му. Плаха и неуверена. Дотук приличам на Инджи. Забавна, винаги с усмивка на лице – именно така хората ме помнят. Весела, сърдечна, любвеобилна, добра приятелка. Това е Пънар в мен. Както казах, съм и Бахар, по отношение на обновеното ми виждане за любовта и кариерата. Не казвам, че няма да се влюбя – и Бахар го прави, както виждаме. Да, може би не е любовната история, която си заслужава участието в „Море от любов” и уикенда в Истанбул... Но това е МОЯТА история. Това съм АЗ. И имах нужда да го споделя. За да не слушам пак тази реклама и да ме гризе съвестта отвътре: „да напиша ли нещо или не?”
Поздрави,
Т.

*Историите са публикувани със съкращения