А имаше любов между нас. След толкова много безсмислено лутане аз те бях открила. Бях разбрала, че ти си липсващото звено, което ще запуши зейналата яма в душата ми. Отново се смеех, отново поглеждах с усмивка на лицето си през прозореца и си казвах: „Сега, някъде там, моето слънце си мисли за мен”, знаех , че ме обичаш и как можех да се съмнявам в това, толкова много пъти ми го бе доказвал. Никога не съм се съмнявала в теб и искреността ти, ти си идеалът за всяка жена, и беше до мен, смееше се и плачеше с мен, бе съпричастен към моите проблеми толкова много време. Благодарна съм ти за хиляди неща, много са, да, а чак не мога да ги изброя всичките. Помниш ли как ме милваше, докато бях болна, как остана до мен цялата нощ, как се тревожеше дали съм добре... аз помня... Помниш ли как ме чакаше три часа пред училище, да изляза, само за да ме зърнеш за петнайсетина минути. Аз помня. Помниш ли как се опитваше да ме снимаш, за да можеш да запечаташ част от мен, само за себе си... Аз помня. Помниш ли как се гонехме в зелената трева, как бягахме и се смеехме с глас, и как след това се прегръщахме, сякаш светът беше наш? Помниш ли как се опълчи срещу всички и на висок глас заяви: „Никой не може да ме раздели с приятелката ми!” Аз помня. И никога няма да забравя... А ти?

Човешките чувства са толкова променливи, сякаш като годишните сезони.
Беше май месец, началото на пролетта, когато природата се събужда от дълъг зимен сън. Когато всичко е младо и зелено, красиво... като началото на нашата връзка. Дали ароматът на липа замая главата ми тогава, но аз бях опиянена от красотата на твоето присъствие. Никои никога не ми беше обръщал внимание като теб, аз бях центърът на твоята вселена, ти беше градивната частица, нужна ми да оцелея. И се обикнахме. И настана лято горещо, властно, силно. Като теб, защото ти беше моето слънце и цялото ми съществуване се въртеше около теб. Горещо като любовта пламтяща между нас, властно като съдбата, която каза последната си дума и ни събра, уж случайно. Макар че случайности не съществуват. И силно като желанието и на двамата да бъдем неразделни. Но лятото отлетя така бързо и неусетно, както беше и дошло. И дойде есента, а с нея и ревността, тя погази любовта ни, както слана бе погазила зелената трева, не исках да те ревнувам, но не можех. Ти ме делеше с момиче, което толкова ненавиждах, че мисълта за нея замътваше здравият ми разум.

Листата на дърветата капеха, клоните им опустяха. Нямаше ги вече пойните птички и морното горещо слънце. Природата плачеше, плачеше, защото с лятото бавно си отиваше и любовта ни. И зимата дойде. Градът осиротя. Нямаше го вече ароматът на липа. На вън беше студено, небето – черно и безжизнено, защото морното яркочервено слънце не озаряваше вече с усмивката си небосклона. Защо ли? Вече властваше снежната кралица. Тя бе чакала цели три сезона момента на своето господство и сега с някакво садистично удоволствие всяваше мраз в душите ни. В ледената стихия се пропука дяволското огледало и се разби на хиляди малки парченца, тогава едно малко късче стъкло попадна в красивите пъстроцветни очи на моят Кай. Засенчи пъстротата в израза на очите ти, вече ме гледаше с онзи празен, хладен кафяв поглед. Любовта ти се изпари, сякаш за миг живота ни се преобърна.
Чувствата ми оставаха извън душата ти, защото малкото парченце стоеше като невидим страж и отблъскваше опитите ми отново да се добера до сърцето ти. И лутайки се в иначе празното пространство, душата ми се чудеше как да си върне любовта. Сърцето не слушаше разума и започна да греши. Вместо да възвръщам любовта ти, аз все повече я губех. Ревнувах те, защото осъзнавах как се отдалечаваш, отдалечаваше се, защото те задушавах с ревността си. Страдах. Не можех, по-скоро не исках да те изгубя. А го направих. Направих го бавно и прогресивно. Теб вече те нямаше. А стъкълцето се бе забило толкова на дълбоко, че вече беше сраснало с душата ти. Ала моята упорита наивност не стихна. Вярвах, че щях да те върна до мен, такъв, какъвто беше.

Ах, как ненавиждах това толкова малко късче стъкло. А то, то нямаше вина. Дали огледалото беше виновно, че се счупи, или вина имаше кралицата, единствена виновница за счупването му? И така... Мой малък Кай, страшната истина е осъзната (ала каква полза, толкова е късно) заемам две главни роли в тази приказка. Аз съм влюбеното момиче, което те обича до полуда, но и аз съм злата кралица, съдник на любовта ни, и аз съм тази, която счупи дяволското огледало. Само моя беше вината, че стъкълцето се загнезди в душата ти.
Мой миличък, истинската приказка завършва с красив край. Стъкълцето само се разтапя от една искрена, топла сълза, изплакана от Герта и попаднала върху окото на Кай, тази сълза успява да отключва отново вратата към душата му.

И ето нашата история. Измина една година с четири сезона, три от които прекрасни, а снежната кралица разби всичко с леденият си нрав, огледай се, нея вече я няма, разтопи се неотдавна, осъзнала грешките си. Но, мой малък Кай, вече е лято, а стъклото е още там в красивите, а иначе хладни за любовта ми, очи. Няма я любовта ти, няма я и кралицата, от приказката остана само самотното момиче, жадуващо за пъстрия ти поглед.
Едва ли стъклото ще изчезне, аз вече плаках, но не  успях да го разтопя, сълзите не стигнаха до твоите очи, едва ли ще развълнувам някога някак душата ти. Но, мой малък Кай, знай, че малкото момиче ще продължава да те търси, дори да трябва да премине през четирите сезона само.
Ако някога успея да отключа сърцето ти отново, няма да позволя на никого да разбие проклетото огледало, най-вече на снежната кралица. Тя се разтопи, изпари се, изчезна. Няма я. На нейно място остана само малкото момиче, страдащо от собствената си вина. Мой малък Кай, моля те погледни ме, вгледай се в душата ми, аз съм онова момиче, от началото на пролетта, усети аромата на липа отново.
Ако някога стъкълцето се разтопи и ти погледнеш света с красивите си, бистри, пъстри очи, потърси ме. Аз ще съм там, търсеща те, някъде... из сезоните.

*Историите са публикувани със съкращения