Здравейте!
Благодаря на всички онези, които ще решат, че си струва да отделят от времето си, за да прочетат моята история! Нека това е моята закъсняла изповед пред моето момиче и пред всички ВАС! Пише Ви едно момче, което търси пътя към своето момиче! Преди няколко дни разбрах за Вашия конкурс и искам да ви разкажа историята за моята споделена любов, която не желая да загубя.

Роден съм и живея във В. Преди три години се запознах по Интернет с едно момиче, което също беше оттам. Няколкократно я каних да излезем и да се запознаем, но тя твърдо ми отказваше. И така, докато един ден мой приятел ми предложи да излезем на кафе с негови приятелки. Аз се съгласих и.... каква беше изненадата ми, когато се оказа, че едно от момичетата беше Й. – момичето от чата, което отказваше да излезе с мен. Няма да казвам, че между нас пламна любов от пръв поглед, защото това не беше така. Скоро след тази наша първа среща ние с Й. започнахме да излизаме. Тогава аз бях на 16, а Й. на 15 г. Виждахме се всеки ден, а вечер, когато се разделяхме, си пишехме до късно през нощта. Искаше ни се да бъдем постоянно заедно и неразделни. Чакахме с нетърпение отново да се видим. Това имаше и своите лоши последици – сутрин не ни се ставаше и започнахме да закъсняваме за училище. Но бяхме влюбени и всичко друго губеше значение за нас.
Трябва да кажа, че аз съм мюсюлманин, а Й. е християнка. Когато се запознахме, аз се представих за българин с българско име. Това беше моята първа лъжа. Притеснявах се, че ако тя знае, че съм турчин, ще откаже да бъде с мен. Но след известно време тя разбра истината и въпреки това реши да остане с мен, но при условие да не я лъжа повече за нищо.
И така отначало ние бяхме много щастливи, докато между нас не започнаха да се намесват и други хора. Нейните родители и нашите „приятели и приятелки”. Родителите й бяха против връзката на дъщеря си с момче от друг етнос. Не приемаха факта, че ние сме влюбени и че не ни вълнуват етническите различия. Ние си говорехме с езика на любовта, но това възрастните не го разбират.
Освен за нейните родители, нашата връзка се оказа пречка и за нашите „приятели”. Не приемаха връзката ни за естествена. Аз съм доста ревнив и знаейки това, нашите приятели непрекъснато ми казваха, че Й. ми изневерява, че когато не е с мен, е с други момчета. Стана така, че аз й звънях непрекъснато, разпитвах я къде е, с кого е, започнах да й държа сметка за всяка минута закъснение и непрекъснато я подозирах в изневяра. Не приемах дори това, че може да излезе на кафе с приятелки или съученички и все си мислех „Ето, тя ме лъже, с някой друг е някъде.”
В един зимен ден ние с Й. отидохме на кафе. Говорихме си и мислехме за предстоящите коледни и новогодишни празници. Не знаех, че след тази вечер ние с Й. ще се разделим... Но съдбата явно е имала други планове за нас. След като я изпратих и се прибрах, побързах да седна на компютъра и да си пишем. Тогава ми се включи едно момче и ми каза, че излиза с Й. и че той е нейният приятел. Последва скандал между мен и Й. Тя казваше, че не е вярно, аз твърдях обратното. От този ден Й. спря да вдига телефона, не отговаряше на съобщенията ми. Един ден на мое телефонно позвъняване отговори майка й и ми каза да спра да тормозя дъщеря й и да не я търся повече. Исках да отида у тях и да обясня, че аз не искам да тормозя Й. а че я харесвам, но не знаех къде точно живеят. И така ние се разделихме точно преди празниците, които бяхме планували да прекараме заедно. Празнувах и моя рожден ден без моето момиче, само с кратък поздрав от нея, на който аз се радвах. Това ми даде надежда да се опитам да осъществя връзка с нея  – по телефон, в чата, чрез приятели. Всичко беше напразно - нямах отговор. После разбрах, че тя излиза с друг и реших да я забравя.

Видяхме се отново съвсем случайно два месеца по-късно. Й. беше с другото момче, момчето което ни беше разделило, за да бъде с нея. Беше ми тежко да я виждам с друг. Мислех, че съм успял да я забравя. Явно не само че не я бях забравил, но и още исках да съм с нея. Тогава поисках да си отмъстя за болката, предизвиках го да се бием, той се разтрепера, а Й. беше пребледняла и уплашена. Спрях се само заради нея, защото не исках да я плаша, нито да я наранявам. След това съжалявах, трябваше да го набия, защото за да спечели Й., това момче направи куп неща, за да ни раздели завинаги.
Но може би точно това мое поведение отново обърна отношенията ни с Й.  След известно време в началото на пролетта ние с нея отново започнахме да си пишем в чата, а след това и да се чуваме по телефона. Каних я да излезем, но тя не се съгласи, т.к. не било редно, „имала приятел”.

Един ден бях с приятелка на излет. Изведнъж се появи група ученици. Ръководител им беше майката на Й. И двамата бяхме изненадани от срещата и естествено не се поздравихме, а и нали тя ми беше забранила да търся дъщеря й, а аз все пак не се подчиних на това. Групата ме отмина и аз точно там след тази среща реших, че на всяка цена трябва да се срещна с Й. и да поговорим. Изпратих й съобщение и за моя изненада получих отговор, че можем да се видим още същата вечер. Разбрах, че Й. се е разделила с другото момче, но че то отказва да приеме това. След час се срещнахме в едно кафе с уговорката, че това е само една среща между приятели, че родителите й знаят и друга такава няма да има. Не усетихме как времето минаваше, все имаше какво да си кажем. Когато се разделихме, минаваше полунощ и ние си обещахме да бъдем приятели, но да не се виждаме повече. Още на другия ден аз й позвъних и помолих отново да се видим и тя отново се съгласи. И така цяла седмица ние се виждахме всеки ден и се разделяхме късно през нощта и все с уговорките, че повече няма да се виждаме. Но на следващия ден отново бяхме заедно. Повече от месец ние се виждахме всеки ден и се заблуждавахме, че се срещаме само като приятели, че нищо друго не може да има между нас. По същото това време Й. имаше проблеми с другото момче. То не искаше да приеме факта, че ние отново се виждаме и се опитваше да ни раздели отново. Заплашваше както мен, така и нея. Й. беше изнервена, уплашена и пожела да спрем да се виждаме. Беше твърде късно - не можех вече да се откажа, да приема отново раздяла. Реших се на нещо, което не очаквах, че ще имам смелостта да направя. Обадих се на майката на Й. и поисках да се срещнем и да поговорим. Няма да описвам тази среща. Беше тежка и за двамата. Аз исках само едно нещо и то беше да бъда заедно с моето момиче. С майка й си казахме доста неща. Всеки от нас беше недоверчив към другия, но в крайна сметка аз и Й. можехме да се виждаме със знанието на родителите й и без да е нужно да лъжем за връзката си.
Почти пет месеца след нашата първа раздяла ние с Й. се целунахме отново. И си обещахме, че този път между нас ще се получи. Че няма да слушаме хората, че ще си споделяме всичко и ще се опитваме да решаваме проблемите, разговаряйки за тях, а не премълчавайки ги. Аз обещах, че ще се опитам да преодолея ревността си. И мисля, че донякъде в началото успявах.
Заредиха се месеци на щастие. Ех, понякога се скарвахме, но на следващия ден отново бяхме заедно и отново се разбирахме. Й. често пътуваше с майка си, аз не се чувствах добре без нея и това често беше повод на скарванията ни. Но видехме ли се, всичко си идваше на мястото. През тези месеци отново имаше опити на наши приятели да ни скарат, Й. този път се показа като ревнивка. Казах й, че тези нейни отсъствия от града пречат на връзката ни и че без нея не се чувствам добре. Не се поддадохме на провокациите.
Така ние 8 месеца бяхме щастливи. Започнахме да прекарваме все повече време заедно. Аз се познавах вече добре с родителите й, ходех в дома на Й. Нея я запознах с кака ми и батко ми, родителите ми знаеха за нашата връзка. Посрещнахме Коледа и Нова година заедно. Подарявахме си подаръци с повод и без повод и сякаш всичко беше добре.
Но отново бях премълчал нещо, което по-късно се превърна в лъжа. А тази лъжа доведе до други. Исках този път наистина да се получи между нас. Бях готов на всичко, за да мога да бъда с момичето, което толкова много харесвах и от което бях дълго време разделен. Исках да бъда достоен за нея, тя да се гордее с мен и да ме обича. Тук трябва да уточня, че родителите на Й. много държат на образованието и на успеха на дъщеря си. Имат амбиции тя да продължи във ВУЗ. Самата Й. също има такова желание. Аз напуснах училище и започнах да работя. И именно това беше моята нова лъжа – не посмях да призная това на моето момиче. Не можех да приема, че тя ще се срамува от мен и че може би няма да иска да сме заедно. Грешал съм, но това го разбрах много по-късно.
Както виждате, аз писах, че много харесвам Й. Така беше в началото, когато се запознахме, аз я харесвах по външност. Постепенно се бях влюбил в нея, а влюбването беше прераснало в ОБИЧ. Аз разбрах, че я обичам и така моят страх да не я загубя се увеличи още повече. Страхувах се, че сме от различни етноси и че нейното семейство никога няма да ме приеме. Страхувах се, че не съм достатъчно образован. Задавах си постоянно въпроса: „Защо момиче като нея ще се занимава с момче като мен? Какво толкова намира в мен, че продължава да ми прощава? Защо? Защо? ... хиляди въпроси защо, на които търсех отговор. Ревнувах я много и се страхувах, че отново ще тръгне с друг. Нито веднъж не се запитах защо родителите й ме приемаха в дома си, защо разговаряха открито с мен и защо позволяваха дъщеря им да е с мен!? Дали това не е благодарение на обичта на Й. към мен. Но аз мислех предимно за моите страхове. Страхувах се, че тя не ме обича достатъчно силно, за да ме приеме такъв, какъвто съм и още много други мисли в този ред се блъскаха в главата ми и аз поддържах една заблуда за себе си в нея, за да я задържа до себе си. За да поддържам тази лъжа обаче, се наложи да прибягвам до други лъжи и така колелото се завъртя. Бях като в омагьосан кръг, който аз самият бях направил и от който не знаех как да изляза.
А всичко е било напразно. Докато аз се омотавах в лъжа след лъжа, се оказа, че Й. отдавна първо е подозирала, а след това е разбрала истината за мен. На няколко пъти се е опитала да ми подскаже, че знае истината и да спра да я лъжа, но естествено аз не се усетих. Така се наложи майка й да говори с мен и аз признах на Й. лъжата си. Очаквах тя да се раздели с мен. Не го направи, не ме обиди с нищо, и този път ми прости отново, но от този ден често говореше с мен да продължа образованието си. Това ме дразнеше. Караше ме да се чувствам недостоен за нея и страховете в мен, че ще я загубя, си останаха както преди. Цял месец ние ту се карахме, ту се сдобрявахме. Когато не бях с нея, се чувствах зле. Пишехме си и се карахме. Когато се видехме – се целувахме и разговаряхме, сякаш не сме се разделяли.
Месец януари е и месец на празниците. Й. ме разпитваше за нашите обичаи и празници, но аз отказвах да говоря на тази тема. Мислех, че ме разпитва, за да ми се присмива. Други го бяха правили. Това определено я ядосваше и беше повод да се караме. Но пък следващите два месеца ние бяхме неразделни, влюбени и щастливи. Тя след училище, аз след работа бързахме да се видим и да сме колкото е възможно повече време заедно. Когато бях втора смяна на работа и не можехме да се виждаме, си говорехме по телефона, а вечер аз бързах да седна поне за малко в чага, за да си поговорим и да си пожелаем лека нощ. Сякаш всичко лошо бе останало зад нас.

Но уви - отново съдбата ли, нашата младост ли ни изиграха лоша шега. Когато трябваше да празнуваме 1 година от нашето второ начало, ние се скарахме. Скарахме се на едно емблематично за нашия град и за нашата връзка място, където започнахме нашата връзка, където обичахме да се разхождаме, да седим и да си споделяме, дори да правим планове за нашето бъдеще. Дали аз отново бях обзет от своите страхове или може би съм ги таял дълбоко в себе си. Не знам... Знам, че аз говорех и я обвинявах за всички неща, които ме измъчваха, а Й. мълчеше. Аз исках, очаквах тя да каже, че нищо от това, от което се страхувам, няма значение за нея и че ще бъдем завинаги заедно, но тя мълчеше. Предложих й да си тръгнем, за да не скараме. Тя отказа и само мълчеше. Това мълчание страшно ме ядоса и аз й казах „Не си единственото момиче на света, има много други, много ти здраве, да видим как ще се чувстваш без мен”. След това си тръгнах и я оставих сама. Не точно сама, защото се скрих наблизо и я наблюдавах. Искаше ми се тя да се разплаче, да тръгне след мен... Нищо подобно не се случи. И тук трябва да кажа, че когато се скарвахме, винаги аз позвънявах първи след това. Знаех, че Й. не е като повечето момичета. Тя не плаче, не моли. Таи болката в себе си. Но бяхме толкова дълго време заедно, преживяхме толкова добри и лоши моменти. Очаквах, че няма да ми позволи да си тръгна. Сигурно всеки ще ме осъди за постъпката ми. Други може би ще осъдят нея. Аз самия вече хиляди пъти съжалих. Но тогава това според мен беше правилно да направя. Може би съм търсил поредното доказателство, че Й. ме обича и че иска да бъде точно с мен, а не с друг по-добър от мен. Може би, може би.... Оттогава досега стотици пъти прехвърлях тази сцена в главата си. Но не мога да върна времето назад. Още същата вечер потърсих Й. Тя дълго време отказваше да вдигне телефона. Бях нощна смяна и можех да я търся само по телефон. Когато накрая се чухме, тя ми каза, че е съгласна с мен да се разделим и ако желая можем да останем приятели. Естествено, че не приех това нейно предложение. Бях като луд – не исках да се разделям с нея, не това беше моята цел. Тя беше момичето, което обичах, как можех да бъда само приятел с нея. Бях сигурен, че отново ще успея да я убедя да се върне при мен и да бъдем заедно както преди. Отидох у тях. Тя  първо отказваше да разговаря с мен. От майка й разбрах, че Й. смята, че аз вече не искам да съм с нея и че ми е омръзнала.  Не можех да се откажа от любовта си и не исках да се отказвам. И се заредиха дни и нощи на постоянно набиране на телефонния й номер, на непрекъснато ходене до тях. Й. оставаше непреклонна - искаше да бъдем само приятели. Накрая се съгласих с тайната надежда, че нещата ще се оправят помежду ни. Успяхме да говорим за случилото се между нас, но всеки от нас се чувстваше наранен и само си прехвърляхме вината един на друг.
Излизахме, но само като приятели, разбирахме се чудесно, но само когато не говорехме за чувствата си, на рождения й ден бяхме заедно, всички ни виждаха заедно, никой и не подозираше, че ние вече не сме двойка. Да, погледнато така, всичко бе чудесно - но как да вървя до нея, без да я държа за ръка, без да мога да я целуна... Може би други могат така, но за мен беше ужасно тежко. И въпреки че обещавах и на нея и на себе си, че повече няма да повдигам въпроса за възобновяване на нашата връзка, всяка седмица го правех отново и отново и това ставаше повод за поредното ни скарване. И отново почваше звънене, тичане до у тях и отново обещания, че не искам друго от нея, освен приятелство. Като казвам звънене, то си беше направо телефонен тормоз от моя страна. Тя ме молеше да не звъня непрекъснато, да не ходя постоянно у тях, но аз не можех да се спра. Накрая тя ми се ядосваше и започваше да ми крещи да се спра и да не я търся повече. Вместо нещата между нас да се оправят, от ден на ден ставаше все по-лошо. Исках да направя Й. най-щастливото момиче на света, а превърнах любовта ни в болка. Загубих съня си, почти не се хранех и мислех само за това как да бъда с нея. Не споделях с никого това, което изживявах. И аз пак обещавах, че искам само приятелство. Но и тя, и аз бяхме наясно, че отново лъжа и нея и себе си. А дали и тя не лъжеше себе си, че иска само приятелство и се страхува отново да бъде с мен. Бях объркан и не можех да намеря верния път. И вече бях наясно, че любовта ми е била споделена, че е била с мен, защото ме е обичала и харесвала и че точно поради тази причина ми е простила за всичките ми лъжи. Прости ми всичките среднощни посещения. Техните ме приеха единствено благодарение на нея. Тя искаше само да спра да я лъжа и да й имам повече доверие. Беше ми го казвала толкова много пъти. Разбрах го твърде късно. Разбрах, че наистина не мога без нея и че искам единствено нея.

Така минаха почти 4 месеца от раздялата ни. Последният път, когато отидох да я търся у тях, тя се ядоса много, избухна и ми заяви, че оттук нататък не желае да има повече нищо общо с мен, дори и като приятел, т.к. съм прекалил. Тръгнах си от тях и оттогава бяха изминали 10 дни без да се виждаме и чуваме. Разбрах от приятели, че са я видели с друго момче на кафе в центъра на града. Отидох веднага и я попитах кой е тоя. Тя ми отговори: „Приятелят ми”. Знаех, че след раздялата ни до момента не е излизала с друго момче. Поисках да говоря с него и той с неудоволствие се съгласи. Разбрах, че са се запознали в кафето, където Й. работеше през ваканцията, че той много я харесал, че е студент и че от седмица излизат с Й. и че знае за мен. Не искам да описвам чувствата си в този момент. Дотогава все се надявах, но в този момент всичко се срина в мен. И все пак не исках да приема, че това, което беше между нас, може да е загубено.
След тази среща Й. замина на море с родителите си. Аз също седмица по-късно заминах със семейството си на почивка. Пратих й съобщение, че когато се върна в града, ще отида да я видя и да поговорим. И наистина отидох. Изненадах я, когато се прибираше вкъщи. И сякаш никога не се бяхме карали, никога не бяхме се разделяли. Отново разговаряхме, отново се смеехме. Разбрахме се да се виждаме, когато можем и да останем приятели. Обещах, че няма да звъня като на „пожар”. От майка й разбрах, че Й. след срещата ни в кафето не се е виждала с онова момче. А когато след това попитах Й. какво става с К., тя ми каза, че вече не се вижда с него, защото в оня ден се е опитал да й забрани да носи подарените й от мен бижута. И това за мен вече беше още едно доказателство, че тя не се е отказала от любовта ни. Въпреки обещанията ми само за приятелство, аз отново й предложих да бъдем заедно. Тя  отново ми отказа. Каза, че няма смисъл да се нараняваме повече. Според мен смисъл има, щом и двамата имаме все още чувства един към друг. Любовта е красива, но е и болка.
Знам, че се наранихме много! Знам, че тя се страхува да ми има доверие!
Знам, че е права да не ми вярва!
Но знам, че никога не съм я лъгал в чувствата си и не съм предавал нашата любов!

Както виждате, имахме нашите и добри и лоши моменти. Млади сме – аз скоро ще навърша 19 г. , а тя  все още не е навършила 18 и може би това бе причината да не съумеем да намерим верния път един към друг. Може би ще кажете, какво толкова, поредната банална история. Млади са, с времето всичко ще се оправи. Но какво ще е това всичко тогава, когато тя сега е целият свят за мен и е всичко най-ценно за мен. Защо човек винаги се стреми към нещо, когато го няма или загуби!? Имахме една красива любов и позволихме да се разруши! И за споделената любов трябва да се борим и да я пазим.

Сега се виждаме доста често! Разхождаме се, правим си снимки на любимите ни места, почиваме в любимите ни заведения! И двамата знаем какво харесва на другия и какво не. Реших да продължа образованието си, като ще продължа да работя едновременно с това. Знам, че тя силно се надява да не я излъжа отново. А аз се страхувам да не я нараня отново. Родителите ни знаят, че сме заедно и може би не са много спокойни за нашата бурна връзка, но се стараят да ни имат доверие! Нейните родители казват, че са спокойни за Й. когато сме заедно. Бих искал отново всеки ден да можем да сме заедно! И продължавам да се надявам, че сега, когато вече  между нас няма лъжа, ще можем да бъдем наистина заедно!
Преди два дни се осмелих отново да я целуна! Отново след почти 5 месеца.....
И отново днес ще й задам въпроса – Искаш ли да бъдем пак заедно.
Молете се с мен днес тя да ми да ми отговори с ДА. Искам да няма никога вече раздяла между нас! Обичам те!

*Историите са публикувани със съкращения