Здравейте!
Моята, по-точно нашата история не е толкова вълнуваща, но пак исках да я споделя. Не целя награда, просто исках да разбера дали е поне малко достойна за този конкурс.

Та тя започва малко странно и на шега... Започна не от самото ни запознанство, въпреки че от пръв поглед се влюбих в моя приятел. Просто ни трябваше време да пораснем и да поговорим като по-големи хора. В началото криехме любовта си, но такова нещо не може дълго да остане скрито... Беше като в приказките, аз бях страдала вече няколко пъти и си мислех, че няма да ме огрее щастието да бъда обичана истински. Но той наистина ме обича и сбъдна много мои мечти. Написа стихотворения за мен, красиви подаръци, запали 100 романтични свещички за мен. Преживяхме много щастливи дни, заедно бяхме на бала на завършването си. Заедно щяхме да кандидатстваме и да учим, много мечти за това имахме, но в последния момент се намесиха чужди хора и повлияха зле на моите родители. Те ме накараха да се запиша в друг град, далече един от друг... А аз исках да уча друго, това което записа моят приятел, да бъдем заедно, да си изживеем студентските години. Никой от нас не мисли за женитба, ние сме само на по 20 г.
Нашата връзка започна на 5 август и по стечение на обстоятелствата и лошо съвпадение след отпразнуване на нашата 1 година от връзката, като се прибирам у нас (това става миналата година) всичко е наопаки, всичко е различно. Докато говорихме, че ще уча с него,  те вече са решели друго. Вече им бе втълпено, че не съм за там, че било лошо място за мен и трябвало да уча в по-престижен университет. Но, разбира се, нашите ме пратиха да се записвам на другия ден в друг университет в друг град... Всичко това преобърна живота ни и предтсавите ни. Само за половин ден всичко се промени... Всичко се обърка. Плачейки, аз не знаех какво да му кажа, не знаех как да му обесня, не знаех как да го погледна в очите.

Той не спря да плаче. Не спря, цяла вечер говорихме и плачехме... Не можеше да повярва какво му казвам. Все едно го предавах, все едно го бях излъгала, че ще учим заедно, говорихме едно, а после му казвам друго.

Отивах в друг град, Толкова болка, а аз трябваше да замина, не можех да се опълча срещу семейството си. Ние до този момент бяхме заедно, в едно училище, в един и същи клас, един бал, един град, постоянно заедно. И си представяхме и университета така. А трябваше той да бъде сам в непознат град и аз сама другаде. А и на мен ми беше толкова трудно, не можех да се справя с ученето, не беше за мен мъжки университет. Нищо не разбирах, изпитите висяха... Бях далеч от семейството си, от него, от приятели, от всичко. А досега не бях се отделяла. Започнахме да се караме, той не можеше да понесе, че сме далече. Но въпреки всичко остана с мен и ми помагаше, опитваше се да ме разбере, подкрепяше ме. Родителите му бяха много разочаровани от мен, а той застана на моя страна и се изпокара с тях. Много трудно и мъчително беше.  Но най-накрая нашите се осъзнаха и видяха, че не мога там и ми помогнаха. Подкрепиха ме да се преместя при него и въпреки че започвам ученето отначало, поне ще сме заедно, макар и късно... И сега, след дълго чакане и караници, сме заедно и се готвим за съвместно следване. Изглежда безоблачно засега.

С уважение: С. П. А.

*Историите са публикувани със съкращения