Родена съм в интересно село, сплитащо природа, история, религии, нрави и обичаи на хора, дошли от различни краища на България и донесли с тях своите виждания за живота. Амин!
Легендата разказва, че турски бей довежда в чифлика си дете, което е намерил по пътя за Провадия, и тъй като е бездетен, прибира 7–8 годишното дете, което знае, че е българче християнче и се казва Ганчо.
Минават няколко години и на бея се ражда момче, децата растат като братя, а беят приживе разделя чифлика на две по братски, по реката на изток дава на Ганчо, а на запад на своя син, като им заръчва всеки да си засели от рода село.
Така и аз по Божията воля съм се родила в тази Ганчова махала може би за радост, а и за нещо, за което никой не е знаел, дори и аз самата, както е казала Жана д’Арк „Господ знае къде ни води, ние ще узнаем в края на пътя”.
Израснах в семейство материално задоволено, нито бедни, нито богати, но що се отнася до духовното, богати и пребогати. Песни, танци, обичаи, приятелство, взаимопомощ, култура – домът ни беше за всички от махалата и от селото, тези неща, особено песните, те и сега ме съпътстват и ми помагат в тежките моменти, а и те не са никак малко.
Като завърших осми клас, исках да уча, но майка ми беше скована на легло от артрит, многото бягане в зеленчуковата градина на ТКЗС беше я приковало на легло, а на мене се падна честа да въртя къщата, а исках и да уча в техникум, да имам и средно образование.
Решението беше в професионално училище, което е на държавна издръжка, а тук започна и моят живот, любовта и борбата с живота до днес. Амин!

Завършихме училище, работихме заедно с моя любим, човека когото обичах, а и сега обичам, но не винаги става така, както го искаме, когато човек е млад, е готов на всякакви рискове и щуротии, така и ние учихме и работихме, той влезе в казармата, беше моряк, тогава се служеше във флота три години, аз му ходих на свиждане, той си идваше в отпуск почти всяка неделя. Ако не го пуснат, понякога си позволяваше и да избяга вечерта след проверката и така оставаха му месеци да се уволни. Тогава дойде изненадата, бях бременна. Амин!
Бяхме млади влюбени и щастливи, това ни даваше крила, имахме и спестени пари, богати бяхме и двамата до деня, в който трябваше да каже на родителите си. Амин!
Разговорът е приключил бързо, „ти си единственият ми син, не мога да ти направя сватба, ще ми се смеят хората, а и тя е твърде бедна, откъде ще намерят нейните пари за сватбата”, разговори още веднъж, дваж, появи се изведнъж проблемът и човекът, когото мислех за силен и стабилен, дойде. Говорихме, поплакахме си, опитвахме се да намерим сами решение. Тръгна си с целувка, бях щастлива и повече не се появи, оказа се, че тази последна целувка е целувката на Юда, последната.
Мина време, детето се роди, до мене беше хазяйката и колегите ми, те бяха за мъж, за брат, за майка и за баща, и спестените от мен пари, справях се някак. Всички искаха да помогнат, роднини, братовчеди, с които сме били заедно, колеги, неговите приятели от казармата. Никога и пред никого не казваше, че не ме обича, а само „че не може да се ожени за мен”.
Никога повече не ми даде възможност до поговоря с него, винаги бягаше и се криеше, дойде и време за делото за бащинството и в съда чухме същите думи или почти същите „детето е мое, не мога да се оженя за нея”, така нещата си продължиха с тайната ми надежда, че някой ден ще се сети да поговорим, но уви този ден и час не дойде, дойдоха още по–тежки дни.

След година-две чух, че се е оженил и ще правят сватба, така и направиха, сбъдна се желанието на майка му, а аз разбрах, че нямам повече надежда и шанс да спечеля, а че съм загубила всичко, не искам и още някой да страда.
Мина време, съученици, които винаги ми се обаждаха, идваха ми на гости, ме запознаха с техен колега, беше се женил, но не са имали деца и са се разделили, така той ми предложи да отгледаме заедно моето дете. А и аз исках да си имам дом, семейство, детето да има и то баща, защита. Така нещата тръгнаха добре в началото.
В началото всичко вървеше добре, детето беше прието добре от всички, ние се разбирахме, уважението беше преди всичко, започнахме да си събираме дом. След две - на третата година, се оказа, че съм бременна, радостта беше голяма, но след година и разочарованията бяха големи. Роди ни се син, раждането беше трудно, с инциденти, но всичко мина добре и аз и детето оцеляхме. Амин! Тогава още не усещах промяната у него, аз гледах децата, той ходеше на работа, всичко беше добре. Докато не се оказа в един момент, че малкия ми син, според баща му разбира се, не го гледам добре, за това е и слабичък и не може да говори, и че гледам повече дъщеря си. Разделянето на децата ми по този начин ме накара да разбера, че у него се е появила завист или разделение, нещо се беше променило в него, но не и за добро. Времето минаваше, нещата се влошаваха и малкото, което имаше между нас, се стопи, тогава дойде и кулминацията, отново бях бременна и отговорът беше: ще раждаш деца и ще стоиш вкъщи, това ще ти е работата. Но той започна да се държи студено, да има и друга жена. А аз, без да го питам, направих аборт. Беше ми ясно, че много трудно ще се оправят нещата между нас. Синът навърши две години и аз започнах да си търся работа, не можех да разчитам на него да ми дава по два лева, за да си купя нещо, било на мене, било на децата. Свекърът и свекървата бяха съгласни да гледат децата, докато съм на работа. Това обаче окончателно ни раздели.
Разведохме се, децата съдът даде на мен, дори и болни, родителите ми пак ме приеха, помогнаха ми дори и с двете, но за малкия син стана скандал, баща му ни тормозеше, идваше, отиваше докато не дойде свекърът и брат му и не ме убедиха да вземат детето за известно време при тях. Трябваше да отстъпя и да ходя поне през седмица да го взимам, да го видя, за да сме заедно.

Годините минаваха, а аз още бях на тридесет години, имах си приятел. Разведен с две деца, но не смеех да създам семейство, но и само с приятелство не ми се искаше по този начин да живеем. Връщайки се на село при родителите ми започнах работа, а дъщерята ходеше на училище. Изведнъж се появи баща й, бяха го назначили в селото милиционер, а за мене се задаваше нова буря.
Когато започна училище, трябваше да й обясня защо се казва Маринова, а не Благоева, детето ме разбра, но искаше да знае кой е баща й. А аз й обясних, че е далече и че един ден ще ги запозная. Сега той беше до нас, молех се на Бога да не се разчуе някак си, но уви. Месец-два, на третия се събират в един негов колега, сътрудник в селото, пийват си добре и без да се съобразят, че децата му са там коментират, че той е бащата на К., а те са в един клас. На следващия ден бомбата падна. Отново обяснения, уговорки, но в един прекрасен ден ми казва „Татко бил в ресторанта, заведи ме при него”.
Не знаех какво да кажа, до сега се бях спасявала в такива ситуации, но сега, сега не знаех как да се спася. Стоях като ударена от гръм и не знаех как да постъпя, а тя настояваше и настояваше.
Трябваше да направя нещо, но какво? Взех лист и химикал и написах няколко реда, -„Това е дъщеря ти, иска да те види, не съм виновна, че ти си се хвалил, че си й баща”. Дадох сгънатия лист на детето и й обясних: „Като влезеш в сепарето при тях, хубаво ще ги огледаш всичките, баща ти има на лявата бузка голяма черна бенка, не можеш да го сбъркаш, подай му листчето и му кажи: „майка каза да го прочетеш и тогава ще си ида”. Детето беше изпълнило всичко точно, след малко дойде весела, подскача и ми казва, „аз вече го видях”. На мене ми се беше свила душата, още го обичах, но знаех, че е невъзможно. Той си имаше жена, нямаше смисъл да се боря, да се намесвам в живота му, а и имаше вече две деца, достатъчно беше, че ние страдаме. Нека поне неговите деца са щастливи, да си имат и майка, и баща, и дом, не като нас - сами.
След време дойде готвачът от ресторанта, той ни е съсед, не можеше да говори от вълнение, успя да ми каже, че всички бяхме в шок. Баща й как се почувства, не знаем, детето беше направило всичко, както му бях казала. Дала беше бележката точно на баща си, казала да я прочете и че тогава ще си тръгне, след като се е уверила, че я е прочел, въпреки шока от случващото се, беше му казала: „аз вече те видях и си тръгвам”.
Нещата се случваха, едното водеше към другото, срещайки го след време, се опитваше да го поздрави или го питаше „как си татко?”, а той от своя страна не й е отговарял. А като я види, е гледал да се скрие от нея и тогава в един ден влизайки в час й прилошава. Учителката я изпраща вкъщи, майка ми започва да я разпитва дали нещо я боли, защо й е прилошало и тогава тя й казва, плачейки: „маминке, аз нищо не искам от него, нито да ми купи или да ми даде, искам само когато го срещна, да не бяга от мен”. Решението намери брат ми, говорят с майка и татко и брат ми отива при него и го предупреждава, че ако се случи нещо на детето, да му мисли. Така се реши проблемът, тя го поздравяваше, той отговаряше на поздрава или на въпроса „как си татко?” – „добре”, с една дума, но кризата не се повтори.
Решиш един проблем, излиза друг. Трябваше 2–3 дни да отсъствам, работех като домакин на стола в училището, замества ме готвачката, приема ми стоката, аз после я прибирам и давам за другия ден продуктите. Тръгвам за влака сутринта, идват и ме връщат от гарата. Започват ревизия, всичко запечатано, не знам какво става. Питам - липсва един килограм кашкавал от сутрешната закуска. Всичко се проверява, тегли, накрая се оказа, че от двете цели пити кашкавал (подчертавам цели пити) няма един килограм. Вечерта, когато ги давам, записвам килограм по документ, без да ги тегля, но имаше и по–големи и по–малки. Готвачката не забелязва и аз не тегля, всичко се изясни, но разбрах също, че е номер, начин да ме изгонят. И пак съм на кръстопът, и пак няма кой да ми подаде ръка.
По–горе споменах, че имам приятел, разведен с две деца, но и че не смея да се обвързвам. Сега при този тормоз беше ми останал само той. След този случай с работата ми реших да се преместя в Ш., изкарах курсове за мотокарист започнах работа, записах се и вечерно, за да си взема и средно образование. Така минаха още две години и чак тогава решихме да заживеем заедно.

След известно време взехме стара къща в едно село, мъжът ми имаше познати там, намериха ни работа и започнахме да работим и да гледаме животни с договор, прасета, пилета, гъски. Децата помагаха, нещата потръгнаха, купихме си кола, тогава се появи предният ми мъж със сина ми. Този път бях силна и предупредихме, че не може да ни се меси в живота като използва детето. Той тогава ме обиди, че заради колата съм се омъжила, но и той ще си купи, и не след дълго си купи. Но тази кола и го погуби, тръгват със съседа си на сбор, понеже нямаше книжка, карал е съседът. Бързат, удрят се в крайпътно дърво и на място загиват съпругата на шофьора, едното му дете и бившият ми съпруг. В кома за седем дни беше синът ни, със счупен таз шофьора и счупена ръка малкото му дете. През всичкото време в болницата, всяка събота и неделя отивах при детето, ако не можехме двамата, отивах с колата сама или с някое от децата. Дойде време да го изписват, мъжът ми каза: „ще си го вземем веднага при нас”. Отиваме да го вземем, лекарите казват, че дядо му и роднини са го взели, а се бяхме разбрали, че ние ще го вземем. Много се ядосахме, говорихме с тях по телефона, защото на лекарите бяха казали, че не го искаме, те ни казаха, че няма да го дадат, а и да не го търсим, няма да ни кажат къде е, а и ни ругаеха, все едно ние сме виновни.
На някого може да му се стори невероятно, но повече от месец се опитвахме да говорим и да се разберем, без да ходим в МВР, но все безрезултатно. Тогава дойде наш колега и започна да разправя, че е ходил в болницата в А., че лекарят се оплакал, че има детенце на негови хора, скоро катастрофирало и че не го иска майката, а не му са готови документите за „дом за сираци”. Че им прави и беля, защото е добре и е дете, той се сеща за нас и пита откъде е детето. Казват му от Н. П. Така когато ни разказа разбрахме, че е моят син.
Не мога да си зарежа работата и да тръгна веднага, но в почивния ден тръгвам, петък е, в събота и неделя ме замества мъжът ми. За това отивам сама, разпитвам и санитарката ми казва, че са го взели за събота и неделя, за това в понеделник отивам пак. Влизам с детето при лекаря и му заявявам, че го взимам, нося и документи от съда, че е присъдено на мен. Той ме разбра, дава ми документите, взимаме багажа и детето и като крадла тръгвам към къщи.
Последва обаждане от роднините му, но аз вече бях силна и децата бяха при мене и имах до себе си човек, на когото можех да разчитам. Разговора води съпругът ми и повече никой не ни обезпокои. Амин!
Годините минаваха, обичахме се и се уважавахме, не деляхме децата, всички помагаха кой с каквото може. Големият син на мъжа ми завърши и започна работа в Ш., в строителството. Дадоха му гарсониера, обзаведохме я, помагахме му, ние на него, той на нас. Но стана така, че първо се ожени дъщерята, направихме й голяма сватба, заживяха си добре с момчето. Родиха им се две деца, решиха да работят в Р., в мините. Всичко беше добре, после се ожени големият му син и на него сватба както на дъщерята, после на малкия му син, оставаше само моят най–малък син. Бяхме щастливи, живеехме в разбирателство всички, някои хора отстрани дори завиждаха, но както се казва, „Много хубаво не е за хубаво”.
Като влезе в пубертета, малкият ми син получи психическа криза, лекувахме го. Минаха много години, взеха го в казармата. От притеснение ли, или напрежение кризата се повтори на края на службата му. Лекуваха го в С. Кризите се повтаряха през година-две, лекувахме го, вземаше лекарства известно време, подобряваше се и така всичко се повтаряше. Но всичко е по–леко, когато имаш любим човек до себе си, тогава си силен.
Работихме много, мечтаехме много, осъществявахме част от мечтите си, а и нови мечти прибавяхме и годините минаваха и минаваха неусетно. Родиха се внуци и те растяха, ние се радвахме и не забелязвахме дребните несгоди, „на хубавото няма насита”, казва поговорката, но съдбата е решила нещо друго ли…? Започнаха промените и ние решихме да се променяме, взехме си магазин под аренда, наехме си земя, с талони взехме комбайн, върнаха се дъщерята и зетят, техните помогнаха. Купихме газка и фургони, електрически печки, направихме фурна, нещата се подреждаха малко по малко. Всички се спуснаха да работят задружно, така всичко бързо потръгна, пожънахме нивите, решихме да поработим, за да доизплатим комбайна. Всичко беше наред, но в един хубав ден се оказа, че зет ми има рак с разсейки в белия дроб и ни поля студен душ.
Всичко стана много бързо и момчето почина на 1 юни 1994 г. Останаха две деца на седем и девет години.

За някой животът свършва, за други продължава, за децата си всяка майка или баща е длъжен да не се предава, а да продължава да се бори, а и за мене борбата не беше свършила, а тепърва отново започваше.
Свърши жътвата на пшеницата, готвихме се за слънчогледа. Мъжете ремонтираха комбайна, когато виждат поникнало жито, останало в бункера, но забравят да го почистят и мъжа ми влиза да го чисти. На разтоварване шнекът се върти, работи. Подхлъзва се и видата го захваща, намачква целия му крак до таза, не можем веднага да го извадим, после линейката едва стига до Н. П. и той издъхва, а са минали само три месеца откакто почина зет ми.
Мъката си е мъка, тя с нищо не се лекува, загубата на другаря, на опората с нищо не се заменя. Останал сам човек си спомня за всичките неща. Най–напред за лошите неща, а за хубавите по–малко. А аз за всичките тези години не бях забравила за лошите неща, но имайки другар до себе си, си мислех, че всичко лошо е отминало. А сега, сега отново се сещах за всичките тези неща, които бях преживявала преди, когато бях сама. Борбата започваше отначало, този път два пъти по–тежка и по–трудна. Аз пак се борих за двете си деца и дъщеря ми също за своите две деца.
Опитвахме се, борихме се и издържахме до сега, всеки за нещо по отделно, после заедно, донякъде успяхме, някъде се провалихме, а в повечето случай други мъже ни спъваха, пречеха не, ни даваха мира. Не ни даваха възможност нещо да направим „как две жени без мъже ще могат или ще имат повече от тях”. Но продължавахме да се борим да оцеляваме, сега децата растяха, разходите растяха и здравето на сина се влоши, всичко беше свързано с пари, а помощ отникъде. Родителите ми починаха отдавна, имах само един брат и той едва се справяше със семейството си и приятели не останаха. Преди всеки знаеше, че ще му помогнем в беда, но сега всички се спасяваха поотделно, така и ние се опитвахме до където ни стигнат силите, докато след кратко влошаване внезапно почина синът ми преди пет години на 32 години.
Децата на дъщеря ми пораснаха, малкият се ожени и има 4-годишна дъщеричка. Станах прабаба, но кризата и тях пропъди, сега работят в С. и се опитват да се спасяват двамата, но какво ще стане с тях, засега се спасяват и ние с майка им се опитваме да се спасяваме и да помогнем, когато можем, но докога…?
Написах малко част от моя живот и две три неща още искам да допълня, за живота и за любовта.
Има различни хора и различни виждания, разбирания за любовта, а и как ще се отнесеш, как ги кажеш нещата, когато се роди дъщеря ми имаше момче, което ми казваше: ще се оженя за някоя и ще се разведа, после ще се оженя за тебе, защото не можем, а и знаеше отговора на своите родители и отношението им: „той ерген, а взима жена с дете”. Тогава му казах: „мерси, това вече съм го чула и преживяла”.

За втория случай, не си бях и мислила, защото нищо не знаех. Преди да почине майка ми, ми се изповяда, с баща ти направихме две неща, без ти да знаеш, едното беше, че са знаели деня на сватбата на първия ми любим и са изпратили телеграма от мое име и от името на дъщеря ми, като са му честитили сватбата. Второто нещо обаче беше, че беше скрила две мои писма и съжаляваше за това, те бяха от момче, с което се запознахме във влака, когато отивах в Д., казваше се Е., беше футболист в Д., в отбора на заводите. Говорихме си, заведе ме до администрацията, бях му казала защо отивам там, а той след това беше ми писал и искал да се видим.
Любовта не е само към някого, с когото искаш да създадеш семейство. Любовта е многозначна, любовта е Бог, който е във всичко и навсякъде, любовта си е от Бога и за Бога и всички нас. Амин!
Това сега е посланието ни за любовта. Амин!
„Бог сега ни люби всичките по равно, защо и ние сега да не се обичаме помежду си? Искаме ли ние сега да ни обича Бог, и ние ще трябва да го обичаме. Амин!”

*Историите са публикувани със съкращения