Това, което не ни убива, ни прави по-силни

Здравей, Наталия! Здравейте всички от екипа на предаването „Море от любов”! Казвам се В. на 25г. съм компютърен инженер. Пиша Ви във връзка с конкурса за историите, които подобно на тази в сериала „Перла” са изпълнени с тревоги и препятствия в името на любовта.

И така, имам прекрасно семейство: съпруг Т. (или Слънчо, както аз му казвам) на 30 г. и красива дъщеричка Г. на 8 месеца.

Ето как започна нашата история:
Със съпруга ми работихме заедно в една фирма, там се запознахме и за мен той беше готиният батко, който всяка сутрин ме поздравява, като идва на работа. Работихме в различни офиси и се виждахме само от време на време. Когато ме покани да излезем, краката ми се подкосиха. Очаквах с нетърпение срещата. След тази среща разбрах, че това е човекът, който цял живот съм чакала. Харесваше ми да си говорим за всичко, да се смеем, да мислим еднакво за нещата от живота и т.н. И след няколко срещи, за да го поопозная, ние вече бяхме заедно от 21.11.2006 г. Започнахме много бурна и страстна връзка. Любовта ме връхлетя: не стъпвах по земята, а летях от щастие, усмивката не слизаше от лицето ми.

Година и половина по-късно - в началото на април 2008г., разбрах, че съм бременна. Чувствата ми бяха смесени. От една страна, бях щастлива, а от друга - неуверена в това дали съм готова да стана МАЙКА! И двамата обаче решихме, че си го искаме това бебе! Това далеч не е всичко! Имам сестра, с 2 години по-голяма от мен. Беше сгодена и цяла година плануваше сватбата си, бяха определили и дата: 21.06.2008 г. Не знам дали бях консервативна, но и аз исках да се омъжа с бяла рокля и всичко, преди да ми е проличало коремчето.
И така, как можех да съобщя на родителите си новината, когато те се готвеха за сватбата на сестра ми?! Чувствах се неудобно от това, че в много кратък период ще трябва да направят две сватби...
Първият човек, след съпруга ми, разбира се, беше сестра ми. Много се зарадва, че ще става леля. Следващият трябваше да е мама, тъй като с нея всичко се споделя , НО... На майка ми й предстоеше операция на ухото, защото имаше проблеми със слуха, и не биваше да я подлагам на такива силни емоции. Въпреки всичко не можах да издържа и в първия удобен момент й съобщих че ще става баба. Тя прие нормално новината, зарадва се и това ме окуражи. Следваше баща ми! Не предполагах, но той се зарадва още повече, а за сватбата ми каза да разчитам на неговата финансова подкрепа.

Е, беше ред на родителите на Т. Още като ни видяха с кутията бонбони, на тях им стана ясно за какво ще черпим. Зарадваха се. И така, получихме и тяхната благословия. Но въпреки, че Т. ми подари годежен пръстен, не бяхме истински сгодени, т.е. трябваше поне да се запознаят родителите ни. Обаче седмица преди да разбера за бременността си, на Т. баба му почина и трябваше по някакви канони или традиции да изчакаме да се навършат 40 дни от смъртта й, за да направим годеж. А през това време ние вече си избрахме дата, която да е с поне 1 месец разлика от тази на сестра ми, и се подготвяхме за ГОЛЕМИЯ ДЕН! Годежът ни се състоя на 6.05.2008 г., точно на Гергьовден. Запознаха се родителите ни, хапнахме, пийнахме, „дадоха ми ръката” и така бяхме вече сгодени. Дойде и големият ден - 24.05.2008 г. Бяхме много красиви и щастливи младоженци. Естествено, имаше малки гафчета, но както на всички други сватби. Токът ни спря за около 2 часа, но ние пак се забавлявахме, играхме хоро на музика, пусната от уредбата на едно трабантче. Беше много весело.

Всичко мина добре, докато не дойде края на вечерта и трябваше да се плати на оператора и фотографа и тогава съпругът ми разбра, че от вътрешния джоб на сакото му беше изчезнала доста голяма сума пари. Бяха откраднати! И до днес не знаем от кого, но здраве да е. На тържеството ни бяха гости само много близки хора, които по-скоро ще ни дадат, отколкото да ни вземат, но... И така, съпругът ми се опита до края на вечерта да запази самообладание и да ме накара да се усмихвам и да не мисля за това. На вечерта за кражбата разбраха само родителите ни, опитахме се да го скрием от останалите гости. Можете да си представите дали това е бил „най-щастливият” ми ден. Когато на сутринта към 3-4 часа си тръгнаха всички гости, хубавичко си поплаках. Може би не само заради парите, а и заради многото изживени емоции през деня, както и факта че по- време на бременността бях много емоционална.

Поставихме си го за цел и бързо забравихме и не ги мислихме тези пари. Заживяхме си щастливо, а аз бях все по-бременна. Една вечер, след като правихме любов с Т., аз прокървих. Изпаднах в такъв ужас, ронех сълзи и само повтарях, че си искам бебенцето. Веднага направихме консултация с лекаря ми и се оказа, че не е нещо сериозно. Аз обаче след тази случка осъзнах колко много желая това дете. По време на бременността правих дипломна работа, за да се дипломирам за степен магистър. Защитих успешно с отличен. А на 01.11.2008 г. се дипломирах официално с огромен корем, с тога и с шапка. Неочаквано на 09.11.2008 г, седмица след дипломирането, след дълга разходка, ми изтекоха водите. Бебето беше решило да ни изненада. Тъкмо бях влязла в деветия месец. Багажа за болницата ми беше полустегнат от суеверие. В 22:15 часа на 09.11.2008 на бял свят се появи най-прекрасното създание – малката Г. Животът ми се осмисли, бях най-щастливият човек на света! Лъжа: Т. беше най-щастливият човек – на 10.11 той има рожден ден, така че това беше най-прекрасният подарък за него. За съжаление щастието ми не продължи дълго. 25 дена след раждането вдигнах температура, получих болки в таза, десният ми крак се поду и посиня. След всички тези симптоми на 04.12.2008 г. вечерта по спешност постъпих в болница. За мен започна истински Ад. След редица гинекологични прегледи се оказа, че проблемът не е гинекологичен. Имах тромбофлебит. Далеч от бебенцето си леех сълзи и се молех на Бог всеки ден, прекаран там да е последен и да се прибера вкъщи при моето съкровище. Майка ми беше неотлъчно до мен, трябваше да лежа, без да ставам изобщо и тя се грижеше за мен. Постоянно идваха близки и роднини да ме окуражават и разсейват, но аз се чувствах ужасно.

Заради високата температура на лекарите им трябваше време, за да установят истинската причина, поради която я вдигам и да назначат точно лечение. Минах през редица изследвания и прегледи, съмняваха се ту за пневмония, ту за апендисит и т.н. Накрая разбраха, че съм получила възпаление около тромба и от там вдигам температура. Налагаше се да ме преместят в отделение, където лежат най-тежките случаи, и да премина на лечение с много силни антибиотици. Пред очите си гледах „Спешно отделение” на живо. Бях по 24 часа на системи. Беше ужасно. Понеже в това отделение не допускаха външни хора, единствената ми утеха и надежда беше една снимка на моето бебенце. Там прекарах 3 дена – най-дългите през целия ми живот. След като състоянието ми малко се подобри, отново ме преместиха в друго отделение и майка ми отново дойде да се грижи за мен. Излежах в болницата общо 15 дена. Точно преди коледа се прибрах вкъщи! Въпреки, че Т. ми носеше в болницата снимки и клипчета на Г., в момента, в който я видях, очите ми се напълниха със сълзи от вълнение. Моето ангелче беше пораснало за тези 15 дена, в които ме нямаше вкъщи. През това време свекърва ми се грижеше за нея. Само тя си знае как е издържала. За това, разбира се, съм й много благодарна и ще й бъда благодарна цял живот.

Когато човек премине през нещо такова, осъзнава колко е кратък животът. И аз, изпълнена с желание за живот, се радвам на най-близките си хора и се грижа за тях. Гледам оттогава да казвам и показвам на всички обичта си към тях. Старая се да изживявам всеки ден максимално вълнуващо, ама с бебе до теб няма и как да е по друг начин. Да се радваш и виждаш пред очите си как расте и как се появяват, казват, или правят първите неща. Сигурно е вярно, че това, което не ни убива, ни прави по-силни. Надявам се всичко лошо да е останало зад гърба ми и да ме очаква щастлив семеен живот. Иначе и двамата с Т. сме романтици и обичаме да си правим изненади един на друг. Огънят на любовта гори с пълна сила помежду ни. Щастлива съм!!!
P.S. Надявам се да не съм ви отегчила с моята история, а да съм ви трогнала, поне мъничко. Между другото, докато ви пишех това писмо, направо не можех да повярвам, че съм преживяла всичко това.

*Историите са публикувани със съкращения