"В мига, в който погледите ни се срещнаха разбрах, че това е той!"
Тридесет и пета история
29 Юли 2009
Реклама
Здравейте.
Казвам се Н. А. на 27 год. съм и реших да споделя с вас своята любовна история, за която всичките ми приятели казват, че била като сапунен сериал.
Всичко започна преди петнадесет години, в деня, когато родителите ми решиха, че ще заминем за Либия, където майка ми щеше да работи като медицинска сестра. Стана така, че не можахме да заминем всички, първо тръгна мама, а година по късно аз, татко и по-малката ми сестра. Пътуването беше вълнуващо, а в края му се озовахме в страна от приказките, в свят, толкова различен от нашия. Живеехме на брега на морето в малка къщичка, но един ден ни преместиха в общежитията на болницата, тъй като щели да ги бутат и да се строят нови. Натовариха ни на автобуси и ни откараха. Когато пристигнахме се оказа, че ще живеем по 2 семейства в апартамент. Качиха ни на 4 етаж и ни казаха, че ще живеем с едно египетско семейство, при което аз избухнах в неудържим плач и ми стана лошо. Тогава казаха, че имало един празен апартамент и ще ни настанят там сами. Ако тогава знаех, че синът на това семейство ще е бъдещият ми съпруг, хич нямаше да плача. Седмица по-късно сестра ми имаше рожден ден и там го видях за първи път. В мига, в който погледите ни се срещнаха разбрах, че това е той: принц от вълшебните приказки, които до скоро четях. Бях на 13 години, а той на 20 не се разделяхме по цял ден дори и за минута. Отначало всичко бе лесно за семействата ни, казваха си: те са деца, в една компания са, какво пък? Но с времето на всички ни стана ясно, че нещата се задълбочават и тогава дойдоха проблемите. Започнаха да ни забраняват да се виждаме, него дори на няколко пъти го заключваха в стаята му. Бягахме от училище и така се виждахме тайно. Майка му започна да създава все по-големи проблеми, идваше и да се кара с нашите. Така една слънчева сутрин осъмнах с новината, че майка ми е прекратила договора с болницата и се прибираме в България окончателно, за да могат да ни разделят. В този ден за мен бе настанал краят на света, приятелят ми бе започнал работа като преводач в Британското Посолство и не посмях да му кажа, реших да изчакам няколко дни. Мина се седмица, а след две щях да си замина и трябваше да му кажа. Той ме гледаше втренчено и не казваше нищо, а после си тръгна. На следващата сутрин се събудих от звънеца, беше той въпреки майка му и баща му той бе дошъл да иска ръката ми от баща ми. Баща ми му отговори, че сме още млади, има време, може да е за добро. На следващата седмица си заминахме. До края на живота си няма да забравя болката която изпитах, знаех, че повече няма да се видим, целунахме се и край: всичко се разби на парчета.
От този ден спрях да излизам, денонощно чаках да се обади, а той звънеше по три-четири пъти на ден. Разговаряхме в продължение на час, всеки път даваше безумни пари за телефон, а болката в мен растеше всеки ден при мисълта, че не сме заедно. Един ден ми предложи да се оженим. Аз не можах да кажа на нашите, защото смятах, че няма да позволят. Той ми изпрати пари за виза, за билет и т.н. Уредих всичко. След три дни трябваше да тръгна, а междувременно да измисля как да се измъкна от нашите. Ден преди полета сестра ми намери паспорта и билета и казала на майка. Колко бой ядох този ден! Татко още не се бе прибрал от работа, а леля дойде да успокоява майка, и да я убеждава, че ако толкова се обичаме, да не ме спира и, че после цял живот ще я обвинявам. Баща ми се прибра, извика ме да говорим в хола, честно казано не очаквах да бъде толкова спокоен. В крайна сметка на следващия ден ме закараха на летището, където щях да полетя към най желаното нещо в живота ми, моя съпруг. Три часа по-късно бях на уреченото място - летище Кайро, на което в същия ден трябваше и той да пристигне от Либия. Излязох от летището и сред огромната тълпа чакащи започнах да търся очите му. А той през цялото време е бил пред мен. След година раздяла и безброй часове телефонни разговори бях в прегръдките на любимия си. И така, на 6 януари 2002 г. се бракосъчетахме в Българското Посолство в Египет. По-късно същата година се прибрахме в България, през 2005 г. се сдобихме с едно малко съкровище и така до ден днешен аз, съпругът ми М. и синът ни А. живеем неразделно. Ще се радвам ако спечеля конкурса, за да мога по този начин да благодаря на съпруга си за всичко, което той прави за нас през годините и за безкрайната му любов, надали някой друг би ни обичал повече от него.
*Историите са публикувани със съкращения
Казвам се Н. А. на 27 год. съм и реших да споделя с вас своята любовна история, за която всичките ми приятели казват, че била като сапунен сериал.
Всичко започна преди петнадесет години, в деня, когато родителите ми решиха, че ще заминем за Либия, където майка ми щеше да работи като медицинска сестра. Стана така, че не можахме да заминем всички, първо тръгна мама, а година по късно аз, татко и по-малката ми сестра. Пътуването беше вълнуващо, а в края му се озовахме в страна от приказките, в свят, толкова различен от нашия. Живеехме на брега на морето в малка къщичка, но един ден ни преместиха в общежитията на болницата, тъй като щели да ги бутат и да се строят нови. Натовариха ни на автобуси и ни откараха. Когато пристигнахме се оказа, че ще живеем по 2 семейства в апартамент. Качиха ни на 4 етаж и ни казаха, че ще живеем с едно египетско семейство, при което аз избухнах в неудържим плач и ми стана лошо. Тогава казаха, че имало един празен апартамент и ще ни настанят там сами. Ако тогава знаех, че синът на това семейство ще е бъдещият ми съпруг, хич нямаше да плача. Седмица по-късно сестра ми имаше рожден ден и там го видях за първи път. В мига, в който погледите ни се срещнаха разбрах, че това е той: принц от вълшебните приказки, които до скоро четях. Бях на 13 години, а той на 20 не се разделяхме по цял ден дори и за минута. Отначало всичко бе лесно за семействата ни, казваха си: те са деца, в една компания са, какво пък? Но с времето на всички ни стана ясно, че нещата се задълбочават и тогава дойдоха проблемите. Започнаха да ни забраняват да се виждаме, него дори на няколко пъти го заключваха в стаята му. Бягахме от училище и така се виждахме тайно. Майка му започна да създава все по-големи проблеми, идваше и да се кара с нашите. Така една слънчева сутрин осъмнах с новината, че майка ми е прекратила договора с болницата и се прибираме в България окончателно, за да могат да ни разделят. В този ден за мен бе настанал краят на света, приятелят ми бе започнал работа като преводач в Британското Посолство и не посмях да му кажа, реших да изчакам няколко дни. Мина се седмица, а след две щях да си замина и трябваше да му кажа. Той ме гледаше втренчено и не казваше нищо, а после си тръгна. На следващата сутрин се събудих от звънеца, беше той въпреки майка му и баща му той бе дошъл да иска ръката ми от баща ми. Баща ми му отговори, че сме още млади, има време, може да е за добро. На следващата седмица си заминахме. До края на живота си няма да забравя болката която изпитах, знаех, че повече няма да се видим, целунахме се и край: всичко се разби на парчета.
От този ден спрях да излизам, денонощно чаках да се обади, а той звънеше по три-четири пъти на ден. Разговаряхме в продължение на час, всеки път даваше безумни пари за телефон, а болката в мен растеше всеки ден при мисълта, че не сме заедно. Един ден ми предложи да се оженим. Аз не можах да кажа на нашите, защото смятах, че няма да позволят. Той ми изпрати пари за виза, за билет и т.н. Уредих всичко. След три дни трябваше да тръгна, а междувременно да измисля как да се измъкна от нашите. Ден преди полета сестра ми намери паспорта и билета и казала на майка. Колко бой ядох този ден! Татко още не се бе прибрал от работа, а леля дойде да успокоява майка, и да я убеждава, че ако толкова се обичаме, да не ме спира и, че после цял живот ще я обвинявам. Баща ми се прибра, извика ме да говорим в хола, честно казано не очаквах да бъде толкова спокоен. В крайна сметка на следващия ден ме закараха на летището, където щях да полетя към най желаното нещо в живота ми, моя съпруг. Три часа по-късно бях на уреченото място - летище Кайро, на което в същия ден трябваше и той да пристигне от Либия. Излязох от летището и сред огромната тълпа чакащи започнах да търся очите му. А той през цялото време е бил пред мен. След година раздяла и безброй часове телефонни разговори бях в прегръдките на любимия си. И така, на 6 януари 2002 г. се бракосъчетахме в Българското Посолство в Египет. По-късно същата година се прибрахме в България, през 2005 г. се сдобихме с едно малко съкровище и така до ден днешен аз, съпругът ми М. и синът ни А. живеем неразделно. Ще се радвам ако спечеля конкурса, за да мога по този начин да благодаря на съпруга си за всичко, което той прави за нас през годините и за безкрайната му любов, надали някой друг би ни обичал повече от него.
*Историите са публикувани със съкращения
