казвам се Т.Ж. на 20 години, живея в София. Историята на нашата приказка започна през 2007 г. Всичко започна един ден в интернет в един сайт за запознанства. Случайно се засякохме и започнахме да си пишем /всичко стана набързо и на шега/. Макар да живеехме на две улици един от друг, никога не се бяхме виждали. След три дни разговори в интернет решихме да се срещнем. Една вечер се изправихме един срещу друг, лице в лице, и любовта между нас пламна веднага. Когато го видях, краката ми се подкосиха, спомням си го, сякаш беше вчера и сълзите ми потичат от радост. Същата вечер беше и първата ни целувка, бях толкова щастлива. Няколко часа по-късно след като се разделихме получих куп съобщения от него, изпитах чувства, както никога дотогава, за първи път бях истински влюбена. Нямахме търпение да се видим, толкова много си липсвахме. След една седмица излизане по кафета и разходки, веднъж ме изпрати до вкъщи, спря се по средата на улицата, погледна ме в очите и ми каза, че ме обича! Не знаех дали да вярвам на ушите си, но сърцето ми казваше да повярвам. Не бяхме се разделяли задълго един от друг, освен за няколко часа, но дойде и този ден, в който тои трябваше да замине да работи на морето за четири месеца, а аз не можех да замина с него. Вечерта, в която се видяхме за последно беше вечерта, в която се разплаках за първи път пред момче. Обичах го и още го обичам, това не мога да отрека. На следващия ден замина и сякаш целият свят ми беше крив - не можех да спя, не ходех на училище, не ми се ядеше и всяка минута, всяка секунда си мислех за него. Може би някъде след два месеца чуване по телефона един ден просто ми писна и реших да отида да го видя, речено - сторено. На сутринта заминах при него. Сърцето ми щеше да се пръсне от вълнение, когато го видях да ме чака. Прекарахме целия ден заедно, но дойде и мигът, в които трябваше да се връщам към реалността. Много бавно минава времето, когато любимият е далеч от тебе. След още два месеца заминах при него на почивка... всичко е хубаво, когато заваршва добре:).

Завърших гимназия и трябваше да замина за София да уча и да бъда при родителите ми. Тои не можа да дойде с мене, защото беше последна година в колеж. Приеха ме да уча в университет и беше ясно, че трябва да замина, но как, по дяволите, щах да живея без него? Една вечер се гушкахме в леглото и си говорехме за нас, когато той се разплака, а след него и аз. Никога до този момент момче не бе плакало пред мен в прегръдките ми, стана ми супер гадно, но нямах друг избор. Обещахме си, че нашата приказка няма да свърши до тук и ще се борим с всички сили за нея. Когато заминах, сякаш времето знаеше, че ще плача, заваля дъжд и скри сълзите ми. Всяка вечер заспивах със сълзи на очите, всяка сутрин се събуждах с мисълта, че всичко това е било сън, но беше само горчивата реалност. Мразех себе си, че най-после намерих сродната си душа и просто ей така я пуснах да отлети. Всички ме убеждаваха, че ще намеря друго момче и ще забравя за него, но любовта ми беше по силна от думите. Няма да забравя никога думите на дядо ми, когато ми каза, че "Очи, които не се виждат и ръце, които не се докосват, се забравят", но аз знаех, че го обичам и че той ме обича и нищо друго няма значение. Мина месец, два, три и него още го нямаше. Чувах само обещания как ще дойде другия месец и после по-другия, по-другия и така нататък, но ме крепеше само любовта към него. След всичко това време и многото обещания и караници по телефона, след десет мъчителни и за двамата ни месеца, той най-после дойде - принцът на бял кон. Сега си живеем заедно и никой и нищо няма да ни раздели, защото Любовта е по силна от всичко!!!!

*Историите са публикувани със съкращения