Пише ви В.С. от гр. София. Дълго време се колебах дали да пиша за моя семеен живот, може би има хиляди подобни на него, но си дадох сметка, че ако поне един човек, прочел мoя разказ, си извлече поука, ще съм доволна от това, че съм го споделила.

Семейният ми живот продължава вече 36 години и дай Боже да продължи още дълго. Мога да кажа, че той е наниз не само от красиви перли /хубави събития/, но и много бодливи тръни.

Аз съм от едно село и на 16 години дойдох в София да уча в техникум. Моя съученичка ме запозна с В. /бъдещия ми съпруг/. Когато се запознахме, нещо силно ме разтресе, като електрически ток, помня го и до днес. Дружбата ни продължи една година, през която ние бяхме почти всеки ден заедно. Не можех да уча без той да е при мен, беше прекрасно и всичко вървеше добре. На следващата година есента затвориха В. /тогава беше на 18 години/ в Районното управление за дребно хулиганство /в онези години за най-малкото провинение те привикваха органите на реда/. Един ден отидох да го видя след училище и той през решетките ми каза, че иска да се оженим. До този момент не бяхме говорили за женитба, но си беше нормално да сме заедно, той беше много мил и внимателен и така това беше чисто предложение за брак, бях на седмото небе от радост. Сватбата ни беше през декември 1973 г., след нея аз продължих да уча, а той започна работа.

Много скоро обаче слязох от облаците на щастието. Всяка вечер след работа съпругът ми вместо да се прибира вкъщи, ходеше с приятелите си в парка близо до нас, а с мен започна да се държи не като с любима съпруга, а като със сестра. В началото преглъщах, но след време се оплаках на майка му, че той не ми обръща никакво внимание, тя му правеше забележки, но животът продължаваше да си тече все така. Дойде лятото и отидохме на море, там той взе да излиза с една компания от младежи и девойки, но без мен, аз си стоях в стаята и гледах телевизия. Опитах да се възпротивя, но резултатът беше само, че той ме зашлеви няколко пъти. Тогава за първи път ми мина мисълта да си събера багажа и да се прибера на село, но преглътнах и не го направих, защото много го обичах. Дойде есента и той влезе в казармата, започнаха притеснения, свиждания и дълги самотни нощи, но какво да се прави – любов.

През следващите три години загубих три пъти неродените си деца поради невъзможността да ги износя до края. Това беше страшен кошмар за мен. И така след три години неуспешни опити се роди първото ни дете – дъщеря, последваха времена на радост и щастие, а две години по-късно се роди и втората ни дъщеря.       

Така дойде 1979 година, която за мен беше /мога да я сравня само с/ деветия кръг на Ада. От едната страна едното дете вече ходи и ме дърпа да го водя на разходка, а от другата малкото още бебе е непрекъсната болно, с много алергии и астматичен бронхит, нуждаещо се от постоянни грижи. На практика аз обаче бях сама, добре, че бяха свекървата и свекърът, та след работа помагаха с каквото могат. Съпругът ми не ми помагаше, никога не е къпал, обличал, забавлявал или разхождал децата в парка. Да, беше се записал да учи и работеше, но в същото време си имаше и любовница. Тогава започна и тормозът от негова страна, защото искаше да се разведем, но родителите му го възпряха. Дори е искал да запознае свекърва ми с въпросната жена, но тя му отказала, казвайки му, че вече има снаха и две внучета и не приема и не признава никоя друга.

Оттогава минаха години, не се разведохме, но аз всъщност бях сама с децата – ходехме на село при моите родители, на почивка, на сладкарница, в парка, навсякъде сами. Веднъж го помолих да отидем на кино, но той ми отказа, същия ден обаче, прибирайки се от работа го засякох да излиза от киното с един колега и една непозната жена. Дори на празниците той не беше с нас. Стараех се да поддържам добре домакинството, готвех, чистех, ходех на работа и гледах децата. Той пък постоянно ходеше на работа и при възможност вземаше всички нощни смени и празнични дни, време за нас не намираше, но и от изкарваните от него пари аз нищо не виждах - помагаха ми финансово моите и неговите родители.

В този момент бях свободна да направя каквото си пожелая, но въпреки, че се чувствах самотна, много пъти съм плакала и мислела да се разведа, не го направих, спираха ме любовта към съпруга и децата ми и мисълта, че ще израснат без баща.

Така си минаваха годините, децата пораснаха, завършиха училище станаха абитуриентки. Именно тези моменти около абитуриентските балове на дъщерите ми бяха за мен едни от най-щастливите дни в моя живот – плаках от щастие и усетих удовлетворение за това, че прекарах 19 години в сълзи, самота и търпеливо чакане на внимание от страна на съпруга си. Бях щастлива от това, че видях моите две кукли вече пораснали. През изминалите години, докато растяха се стараех да бъда за тях родител, но и приятелка, разговаряхме, ходехме на цирк, кино, театър, оперета, стараех се да ги разбирам и възпитавам да бъдат добри, честни, състрадателни и да те са такива и до днес.   

Едва след като завършиха, те започнаха да усещат присъствието и на баща си. Продължиха образованието си, той им помагаше с пари за обучението и се гордееше с порасналите си вече деца. За съжаление обаче отношението му към мен не се промени, продължиха и историите му с различни жени – чувах дори слухове, че има дете - син от друга жена, че купил апартамент на трета, тормозеха ме по телефона, че има любовница и тя иска да се запознае с мен и какви ли не подобни случки ставаха, просто не бих могла да ги изброя. До момента, в който по един набиран твърде често от съпруга ми телефонен номер разбрах адреса на жената, с която имаше връзка. Поставих му въпроса ребром - да избира да остане с нас или да заминава при другата жена, която знам коя е и къде живее. Не знам какво точно стана, тя ли се отказа от него, защото той беше без пари и работа по това време, или той се отдръпна от нея, но нещата се промениха. Съпругът ми започна да се застоява повече вкъщи и така животът продължи да си тече нормално и спокойно.

Мина време и малката ни дъщеря се омъжи, роди и едно прекрасно момиченце. Бяхме много радостни и щастливи. Но дойде и ново изпитание за семейството ми. Съкратиха ме от работа, застоях се вкъщи, в началото помагах за отглеждането на внучката, но с времето младите вече нямаха нужда от помощта ми, а влязох и в критическата възраст и така без да се усетя изпаднах в дълбока депресия, поради която исках да се самоубия. В този именно момент съпругът ми и децата се сплотиха, за да ми помогнат и да бъдат около мен. С тяхната подкрепа и с помощта на лекар, аз успях да изляза от депресията и да се възстановя.

През този период мъжът ми плачеше като малко дете от притеснение да не ме загуби, и той, и децата изстрадаха много покрай моето състояние, за това много мислех да ги поканя в предаването „Море от любов” и да им благодаря за тяхното внимание, търпение и любов, но дъщерите ми са много скромни и не биха приели подобна показност, а и не исках да ги притеснявам, затова моето „Благодаря ви” си остана между нас.

Мина година, намерих си работа, животът ни потече в нормалното русло. По повод годишнина от сватбата ни съпругът ми ми подари нов мобилен телефон и когато го включих, поздравът беше „Здравей, В., В. те обича!”. Силно се надявам, че това е ново начало за нас и след 36 години брак ще чувам тези думи все по-често. Защото заради тези две думи съм се борила, страдала, плакала и търпяла всички тези години и сега с любов му казвам „И аз те обичам!”.      

P.S. Цели два часа писах и плаках без да спирам, защото се връщах назад в годините и не обръщах внимание на побелелите си коси и уморени очи, опитах се да опиша накратко историята на почти 40 годишния ми семеен живот, изпълнен със страдание, мъка и много сълзи, но постигнал най-голямото богатство - моите две прекрасни дъщери и малката ми внучка, една засега /тайно се надявам на поне още три /, които ме правят безкрайно щастлива.      

Благодаря за вниманието, бъдете живи и здрави!       

С почит, В.С.

*Историите са публикувани със съкращения