"Запознахме се напълно случайно, сякаш Бог беше решил така"
Тридесет и седма история
29 Юли 2009
Реклама
Добър ден! Казвам се Я. С. от град Варна. На 19 години съм и преди месец и нещо завърших Националното Училище по Изкуствата "Добри Христов", професия художник, специалност скулптура. Реших да напиша моята история не защото искам да спечеля конкурса, не защото искам да ме дават по телевизията и така нататък. Исках да напиша моята история, за да научи накрая цяла България за мен и за огромната любов която живее в сърцето ми и на моя приятел! Той се казва Т. А. На 25 години е. Студент е 3 курс в Технически университет в град Варна, специалност електронен инженер.
Запознахме се напълно случайно. Сякаш Бог беше решил така. Бях излязла да пия кафе с един мой приятел, също от чуждестранен произход. На портала на общежитието, в което живееше, сегашният ми приятел ме е видял. И просто останал като парализиран с притаен дъх, сякаш светът спрял да се върти в този момент. Аз дори не съм го забелязала, нищо че е бил точно до мен. Цяла вечер не могъл да спи, само си мислил как да ме види отново и дали изобщо ще ме види отново. За наш огромен късмет моят познат и той били от един курс в университета. Още на сутринта отишъл при него да го пита коя съм, откъде съм , как сме се запознали. Казал му "Готов съм на абсолютно всичко, да я видя отново! Искам да я зърна поне още веднъж!" След два дена моят познат ми се обади пак да пием кафе. Аз се съгласих. Срещнахме се и ми каза "Днес ще отидем да пием кафе в един мой приятел." Качихме се на 15 етаж... Приятелят ми отвори вратата. Не знам какво се случи, в момента, в който погледите ни се срещнаха, нищо нямаше вече значение, не искахме и да има, само той и само аз! Предполагам знаете онова прекрасно чувство на любовта от пръв поглед, сякаш стомахът ти е на топка, дланите ти се потят и гърлото ти е пресъхнало. Така се чувствах на тази първа среща. Изведнъж моят познат започна да ми говори как сегашният ми приятел страшно много бил влюбен в мен и как не искал нищо друго, освен да е с мен. Аз останах шокирана: как така, виждаме се за първи път и иска да е с мен, след като не знае нищо и ме вижда за пръв път. Но сърцето ми искаше същото, нищо се познавахме от половин час. Моят познат си замина и ни остави насаме. Разбрах, че приятелят ми е турчин, от Истанбул. Кара второ висше тук в България. Ставаше късно и аз трябваше да се прибирам. Изпрати ме чак до Катедралата във Варна, а аз оттам да се прибера в Аксаково с автобуса. Докато пътувахме, той ми хвана ръката и ме помоли никога да не го напускам, че ме обича и че иска завинаги да сме заедно. Банално нали? Аз му отговорих, че не се познаваме, как може да иска всичко това от мен? Пък и в началото общуването ни беше малко ограничено от моя страна. Той не говори български, а аз не говоря турски. Говорим си и до днес на английски. Впоследствие разбрах, че баща му е пенсиониран полковник от турската армия, и ако разбере че сме заедно, ще прекрати обучението му тук и ще го прати в казармата и ще го ожени за момиче, което той ще избере. Малко ме изплаши фактът, че трябва да крием любовта си, и че трябва да не знаят за мен, защото съм християнка и българка. Не ми харесваше тази ситуация, но пък бях толкова влюбена и така беше всичко розово, сякаш живеех в някоя приказка. Толкова щастие никога не ме беше сполитало. А той направо на поднос ме държеше. Като всяко начало все пак нали? Преди да направим 2 месеца заедно, го извикаха от военните части на казарма. Преди да замине ми обеща, че всичко ще е наред, но с онзи тон, с който изричаш дълбоко неизказаната истина. Първата седмица я изкара в Истанбул у тях, да си подготви документите, след това замина за Сивас, родното му място, където и го викаха. Не можех да му се обаждам, не можехме и онлайн да се свързваме, за да не разберат за нас. Можех само и единствено смс-и да му пращам, а той, като остане сам, да ми отговаря. На 13.08.2008 си писахме по скайп. Той успя да излезе от тях и да отиде в компютърна зала и да си пишем, докато баща му е в джамията. Писа ми, че всичко ще е наред и че след няколко дни ще се опита да избяга, защото нищо на този свят няма значение за него, освен мен. Аз се стопих от мъка да го чакам. Всеки контакт с него беше дар. На следващия ден щеше да си подава документите при военните да докаже, че е студент в България и че е невъзможно да го вземат на казарма, докато е студент. С това ме успокояваше през цялото време. Аз му вярвах.
Същата вечер ми изпрати смс "Добър вечер скъпа, за съжаление имам лоши новини. Утре военните части ще дойдат да ме вземат и ще бъда войник, и ще отида на война да се сражавам с кюрдите. Може да оживея, може и да умра, но изричайки твоето име! Ако искаш, може да ме забравиш, но ако истински си ме обичала, аз ще се боря за нашата любов и ще се върна за теб, но ако не си ме обичала, ако всичко е било само игра, забрави ме. Но да знаеш, че аз никога няма да те забравя и един ден ще се върна. И ако те видя с някой друг, ще те погледна тихо отстрани и сам ще си замина, без да те притеснявам! Обичам те, обичам те с цялото си сърце мила! Утре заминавам и трябва да знам истината!"
Когато го прочетох, изпаднах в шок. Прекалено много въпроси имах: Защо ще го взимат за войник, та нали беше студент в България? Защо той ми обеща, че всичко ще е наред? И кога пак ще го чуя отново или ще го чуя ли изобщо отново? Ами ако нещо му се случи, аз как ще разбера? Родителите му не знаят за мен. Ами ако се случи най-лошото, как ще разбера? Как да знам черно ли да нося, или да го чакам? Изпаднах в истерия, не знаех какво наистина ми се случваше! Исках да умра с него, исках да избягам при него, не исках всичко да свърши така. Писах му, че цял живот ще го чакам и че го обичам с цялото си сърце. Не бях на себе си, повече от 48 часа не спрях да плача, майка ми извика накрая бърза помощ, защото отказвах да се храня и да спя, а и да исках не можех! Бях на успокоителни, той не се обаждаше, не знаех какво става с него! Не след дълго получих смс да вляза в скайп. Писа ми, че баща му отишъл да се бори за него в Анкара в правителството, да го освободят, защото той беше във военен арест. Обеща ми, че ще се върне за мен, че при първа възможност ще избяга, ако баща му не успее да го освободи. Не знам баща му как успя, но определено е наистина влиятелен човек, защото го освободиха след седмица. Той дори не се сбогува с родителите си, а веднага взел първия автобус от Сивас за Истанбул. Когато се върна, бях отслабнала с 10 кг от мъка и страдание. Първата вечер, когато той заспа до мен, аз седнах кротко до него и цяла вечер го гледах, и ме беше страх да заспя, защото това можеше да е поредния сън, че се е върнал и е до мен. Плаках докато го съзерцавах в мрака, и цяла вечер благодарях на Бога за това щастие! Два дена след като се беше върнал ни се обадиха за работа в комплекс "Китка", в близост до Айтос. Работата беше сравнително лека и по-скоро ни се отрази като почивка. Изживяхме едни прекрасни месец и половина там. Върнахме се във Варна на 8 октомври и заживяхме заедно. Майка ми и баща ми много го харесват, приеха го наистина като част от семейството. Но не след дълго започнаха проблемите с неговите родители, от които толкова много се пазехме да не разберат за нас. Започнаха да не му пращат пари, а и той няма възможност да работи, защото по цял ден е в университета. Преживяхме много трудности, не беше никак лесно два свята да се сблъскат, турците имат свой разбирания за живота, ние – българите, съвсем различни. Не един скандал сме имали заради различните ни гледни точки, но накрая всеки скандал завършваше с прегръдка и сълзи. Но нещата се усложняваха, накрая баща му му се обади и му каза "Аз повече на теб пари няма да ти пращам. Или си намери работа сам да се издържаш или се връщай в Истанбул, да те женим и да ходиш в казармата." Те вече знаеха и трябваше за пореден път да се борим за любовта ни. Решихме той да заживее с най-добрия си приятел, докато нещата се поуспокоят. Не ни беше никак лесно да не живеем заедно. Толкова много се обичаме, че се задушаваме, когато сме далече един от друг. Тази година на 5 юни когато направихме една година от нашата любов, той отново се премести да заживеем заедно, след като родителите му повярваха че е скъсал с мен.
Но ето че ни настигна ада на безработицата. Мен никои не иска да ме вземе, защото нямам опит, а него защото не може да говори добре български. Аз почнах да се чувствам безполезна, а той все ме успокояваше, но с дните и той почна да се отчайва. Имаше две възможности: или да се върне в Турция и да го сгодят най-вероятно, и да нямаме възможност с месеци да се видим, или да замине за София при един негов познат, да работи като монтажник на мебели. Взаимно решихме да замине за София и при първа възможност да ми прати пари и аз да отида при него. Миналата седмица на 16.07.2009 той замина за София с обещания и надежди. Не след дълго си намери квартира. Нещо като пансион за турски студенти, но им е забранено да пушат цигари, да пият алкохол и да имат приятелки. Което означава, че ще е невъзможно отиването ми при него. И докато си пишем по скайп, отново се пазим някой да не разбере за нас, защото ще го линчуват като грешник и ще го изгонят на улицата. И така, нито знам кога пак ще се видим, нито пък как да убия времето, че по-бързо да минат дните и да го прегърна отново! Животът ни един без друг е сив и празен, както той ми е всичко, така и аз за него съм всичко!
Искам също така да спомена,че в името на тази любов аз прекратих дългогодишни приятелства, защото "приятелите" ми ме упрекваха защо имам връзка с турчин, обвиняваха ме едва ли не че съм родоизменничка и аз им казах "Прав ви път, който не се радва с мен, когато съм щастлива, не ми е истински приятел". Той също се отказа от много неща заради мен, но нито той нито аз съжаляваме за взетите решения. Щастливи сме си заедно.
Това е една история за една българка и един турчин, борейки се за любовта и щастието си, по-силни от всякога! Не знам дали разказаното по-горе припокрива и малка част от сериала и съдбата на някой от героите, но знам, че докато сърцето ми тупти и очите ми виждат, ще се боря за тази любов с цената на живота си и няма да позволя на който и да е било да ми попречи да съм щастлива с Т.
*Историите са публикувани със съкращения
Запознахме се напълно случайно. Сякаш Бог беше решил така. Бях излязла да пия кафе с един мой приятел, също от чуждестранен произход. На портала на общежитието, в което живееше, сегашният ми приятел ме е видял. И просто останал като парализиран с притаен дъх, сякаш светът спрял да се върти в този момент. Аз дори не съм го забелязала, нищо че е бил точно до мен. Цяла вечер не могъл да спи, само си мислил как да ме види отново и дали изобщо ще ме види отново. За наш огромен късмет моят познат и той били от един курс в университета. Още на сутринта отишъл при него да го пита коя съм, откъде съм , как сме се запознали. Казал му "Готов съм на абсолютно всичко, да я видя отново! Искам да я зърна поне още веднъж!" След два дена моят познат ми се обади пак да пием кафе. Аз се съгласих. Срещнахме се и ми каза "Днес ще отидем да пием кафе в един мой приятел." Качихме се на 15 етаж... Приятелят ми отвори вратата. Не знам какво се случи, в момента, в който погледите ни се срещнаха, нищо нямаше вече значение, не искахме и да има, само той и само аз! Предполагам знаете онова прекрасно чувство на любовта от пръв поглед, сякаш стомахът ти е на топка, дланите ти се потят и гърлото ти е пресъхнало. Така се чувствах на тази първа среща. Изведнъж моят познат започна да ми говори как сегашният ми приятел страшно много бил влюбен в мен и как не искал нищо друго, освен да е с мен. Аз останах шокирана: как така, виждаме се за първи път и иска да е с мен, след като не знае нищо и ме вижда за пръв път. Но сърцето ми искаше същото, нищо се познавахме от половин час. Моят познат си замина и ни остави насаме. Разбрах, че приятелят ми е турчин, от Истанбул. Кара второ висше тук в България. Ставаше късно и аз трябваше да се прибирам. Изпрати ме чак до Катедралата във Варна, а аз оттам да се прибера в Аксаково с автобуса. Докато пътувахме, той ми хвана ръката и ме помоли никога да не го напускам, че ме обича и че иска завинаги да сме заедно. Банално нали? Аз му отговорих, че не се познаваме, как може да иска всичко това от мен? Пък и в началото общуването ни беше малко ограничено от моя страна. Той не говори български, а аз не говоря турски. Говорим си и до днес на английски. Впоследствие разбрах, че баща му е пенсиониран полковник от турската армия, и ако разбере че сме заедно, ще прекрати обучението му тук и ще го прати в казармата и ще го ожени за момиче, което той ще избере. Малко ме изплаши фактът, че трябва да крием любовта си, и че трябва да не знаят за мен, защото съм християнка и българка. Не ми харесваше тази ситуация, но пък бях толкова влюбена и така беше всичко розово, сякаш живеех в някоя приказка. Толкова щастие никога не ме беше сполитало. А той направо на поднос ме държеше. Като всяко начало все пак нали? Преди да направим 2 месеца заедно, го извикаха от военните части на казарма. Преди да замине ми обеща, че всичко ще е наред, но с онзи тон, с който изричаш дълбоко неизказаната истина. Първата седмица я изкара в Истанбул у тях, да си подготви документите, след това замина за Сивас, родното му място, където и го викаха. Не можех да му се обаждам, не можехме и онлайн да се свързваме, за да не разберат за нас. Можех само и единствено смс-и да му пращам, а той, като остане сам, да ми отговаря. На 13.08.2008 си писахме по скайп. Той успя да излезе от тях и да отиде в компютърна зала и да си пишем, докато баща му е в джамията. Писа ми, че всичко ще е наред и че след няколко дни ще се опита да избяга, защото нищо на този свят няма значение за него, освен мен. Аз се стопих от мъка да го чакам. Всеки контакт с него беше дар. На следващия ден щеше да си подава документите при военните да докаже, че е студент в България и че е невъзможно да го вземат на казарма, докато е студент. С това ме успокояваше през цялото време. Аз му вярвах.
Същата вечер ми изпрати смс "Добър вечер скъпа, за съжаление имам лоши новини. Утре военните части ще дойдат да ме вземат и ще бъда войник, и ще отида на война да се сражавам с кюрдите. Може да оживея, може и да умра, но изричайки твоето име! Ако искаш, може да ме забравиш, но ако истински си ме обичала, аз ще се боря за нашата любов и ще се върна за теб, но ако не си ме обичала, ако всичко е било само игра, забрави ме. Но да знаеш, че аз никога няма да те забравя и един ден ще се върна. И ако те видя с някой друг, ще те погледна тихо отстрани и сам ще си замина, без да те притеснявам! Обичам те, обичам те с цялото си сърце мила! Утре заминавам и трябва да знам истината!"
Когато го прочетох, изпаднах в шок. Прекалено много въпроси имах: Защо ще го взимат за войник, та нали беше студент в България? Защо той ми обеща, че всичко ще е наред? И кога пак ще го чуя отново или ще го чуя ли изобщо отново? Ами ако нещо му се случи, аз как ще разбера? Родителите му не знаят за мен. Ами ако се случи най-лошото, как ще разбера? Как да знам черно ли да нося, или да го чакам? Изпаднах в истерия, не знаех какво наистина ми се случваше! Исках да умра с него, исках да избягам при него, не исках всичко да свърши така. Писах му, че цял живот ще го чакам и че го обичам с цялото си сърце. Не бях на себе си, повече от 48 часа не спрях да плача, майка ми извика накрая бърза помощ, защото отказвах да се храня и да спя, а и да исках не можех! Бях на успокоителни, той не се обаждаше, не знаех какво става с него! Не след дълго получих смс да вляза в скайп. Писа ми, че баща му отишъл да се бори за него в Анкара в правителството, да го освободят, защото той беше във военен арест. Обеща ми, че ще се върне за мен, че при първа възможност ще избяга, ако баща му не успее да го освободи. Не знам баща му как успя, но определено е наистина влиятелен човек, защото го освободиха след седмица. Той дори не се сбогува с родителите си, а веднага взел първия автобус от Сивас за Истанбул. Когато се върна, бях отслабнала с 10 кг от мъка и страдание. Първата вечер, когато той заспа до мен, аз седнах кротко до него и цяла вечер го гледах, и ме беше страх да заспя, защото това можеше да е поредния сън, че се е върнал и е до мен. Плаках докато го съзерцавах в мрака, и цяла вечер благодарях на Бога за това щастие! Два дена след като се беше върнал ни се обадиха за работа в комплекс "Китка", в близост до Айтос. Работата беше сравнително лека и по-скоро ни се отрази като почивка. Изживяхме едни прекрасни месец и половина там. Върнахме се във Варна на 8 октомври и заживяхме заедно. Майка ми и баща ми много го харесват, приеха го наистина като част от семейството. Но не след дълго започнаха проблемите с неговите родители, от които толкова много се пазехме да не разберат за нас. Започнаха да не му пращат пари, а и той няма възможност да работи, защото по цял ден е в университета. Преживяхме много трудности, не беше никак лесно два свята да се сблъскат, турците имат свой разбирания за живота, ние – българите, съвсем различни. Не един скандал сме имали заради различните ни гледни точки, но накрая всеки скандал завършваше с прегръдка и сълзи. Но нещата се усложняваха, накрая баща му му се обади и му каза "Аз повече на теб пари няма да ти пращам. Или си намери работа сам да се издържаш или се връщай в Истанбул, да те женим и да ходиш в казармата." Те вече знаеха и трябваше за пореден път да се борим за любовта ни. Решихме той да заживее с най-добрия си приятел, докато нещата се поуспокоят. Не ни беше никак лесно да не живеем заедно. Толкова много се обичаме, че се задушаваме, когато сме далече един от друг. Тази година на 5 юни когато направихме една година от нашата любов, той отново се премести да заживеем заедно, след като родителите му повярваха че е скъсал с мен.
Но ето че ни настигна ада на безработицата. Мен никои не иска да ме вземе, защото нямам опит, а него защото не може да говори добре български. Аз почнах да се чувствам безполезна, а той все ме успокояваше, но с дните и той почна да се отчайва. Имаше две възможности: или да се върне в Турция и да го сгодят най-вероятно, и да нямаме възможност с месеци да се видим, или да замине за София при един негов познат, да работи като монтажник на мебели. Взаимно решихме да замине за София и при първа възможност да ми прати пари и аз да отида при него. Миналата седмица на 16.07.2009 той замина за София с обещания и надежди. Не след дълго си намери квартира. Нещо като пансион за турски студенти, но им е забранено да пушат цигари, да пият алкохол и да имат приятелки. Което означава, че ще е невъзможно отиването ми при него. И докато си пишем по скайп, отново се пазим някой да не разбере за нас, защото ще го линчуват като грешник и ще го изгонят на улицата. И така, нито знам кога пак ще се видим, нито пък как да убия времето, че по-бързо да минат дните и да го прегърна отново! Животът ни един без друг е сив и празен, както той ми е всичко, така и аз за него съм всичко!
Искам също така да спомена,че в името на тази любов аз прекратих дългогодишни приятелства, защото "приятелите" ми ме упрекваха защо имам връзка с турчин, обвиняваха ме едва ли не че съм родоизменничка и аз им казах "Прав ви път, който не се радва с мен, когато съм щастлива, не ми е истински приятел". Той също се отказа от много неща заради мен, но нито той нито аз съжаляваме за взетите решения. Щастливи сме си заедно.
Това е една история за една българка и един турчин, борейки се за любовта и щастието си, по-силни от всякога! Не знам дали разказаното по-горе припокрива и малка част от сериала и съдбата на някой от героите, но знам, че докато сърцето ми тупти и очите ми виждат, ще се боря за тази любов с цената на живота си и няма да позволя на който и да е било да ми попречи да съм щастлива с Т.
*Историите са публикувани със съкращения
