Най-вкусната карта на България, която ни разхожда в различни региони и ни разказва техните легенди, показва ни техния кулинарен почерк и история.

Географският регион „Средни Родопи” е най-високата част от Родопите, с надморска височина варираща между 300 и 2200 м. Тук природата е формирала богато разнообразие от уникални скални видове и образования, много каньони, ждрела, пещери и върхове с прекрасни гледки. Средните Родопи са съхранили забележително биоразнообразие. Шейсет растителни вида са определени като световно значими. Регионът е един от малкото в Европа, обитаван в естествени условия от кафява мечка, дива коза и вълк. Най-известните природни образования са Чудните мостове, Слонът, Триградското и Буйновското ждрела, Орфеевите скали, скалните групи Кичика, пещерите Дяволско гърло, Ягодинската, Харамийска, Ухловица. Културното наследство в Средните Родопи е огромно. Намерени са стотици находки на керамични съдове, оръдия на труда, оръжия, овъглено жито, керамични пещи, ръчни каменни мелници. Проучванията сочат, че районът е бил заселен още през късната каменномедна епоха V-ІV хилядолетие преди Христа. В района са се запазили забележителни крепостни съоръжения, ранновизантийски базилики, антични главни и второстепенни пътни артерии, които са свързвали Константинопол с Европа. В региона са открити десетки култови места и светилища от времето на траките. Някои от тях са обявени за паметници на културата с национално значение. Един от най-известните обекти в Средните Родопи е Тракийското светилище Белинташ, създадено в чест на бог Сабазий – бога на тракийското племе беси. Друг известен обект е пещерата, носеща зловещото име "Дяволското гърло", разположена на километър и половина от село Триград. Интересното е, че каквото влезе в пещерата по водите на преминаващата вътре река, не излиза от другата страна на, от което най-вероятно произлиза името на пещерата - Дяволското гърло. Може би най-известната сред крепостите в региона е Асеновата крепост. Построена преди ХІ век, а по времето на цар Иван Асен ІІ е обновена. Асеновата крепост - един от най-интересните архитектурни и археологически средновековни паметници на културата у нас. Когато говорим за Средните Родопи, не можем да не споменем село Гела, известно като „енергийният център на Родопите“. Селото датира от повече от 3300 години. Някои от намерените находки в района, дават основание да се предполага, че тук е родното място на митичния тракийски певец Орфей, който омайвал с песните си хора, птици и животни. Има предположения, че патриарх Евтимий е бил погребан на тайно място в местния манастир, който е бил сринат от османците. В началото на 20-ти век местни хора строят църква на мястото на манастира и попадат на гроб, в който е погребан човек, носещ отличителните знаци на патриарсите. Предположението, че това е патриарх Евтимий, произтича от факта, че последният български патриарх не е погребан на мястото на заточението си, което е на 20 километра от Гела. Близо до Гела е село Осиково, което също съществува от времето на тракийските царства. Тук е открита тракийска керамика и тракийски каменни мелници от преди две хиляди години. Над селото има останки и от византийска църква с форма на базилика. Днес Осиково е известно като „селото на шарените чорапи и ягодите“. Защото жените тук плетат красиви чорапи с уникални шарки и фигури, а производството на ягоди и малини са традиционен поминък. Епохата на Възраждането също е оставила своя отпечатък в региона. Най-популярни са архитектурните комплекси Чешитска махала в Смолян, Старият град Златоград и село Широка лъка, в което има четири сгради обявени за паметници на културата с национално значение. На 14 км от Смолян се намира най-известният български планински курорт Пампорово. А на 80 километра западно от Смолян е язовир Доспат, разположен на 1200 метра надморска височина, който със своите 22 000 дка водна площ е вторият по обем в България. Традиционни ястия в региона, освен пататника, родопския качамак и трахна, са Овчарски гювеч с овнешко месо, булгур с пиле, тулп, люта каша, житка каша.

Регионът по поречието на река Арда е един от най-красивите в България. Арда е най-голямата и живописна река в Родопите с дължина 272 километра. Поречието на Арда и притоците ѝ са били предпочитана територия за създаване на селища още от дълбока древност. Почти на всяко възвишение по меандрите на реката е имало изградени крепости и наблюдателни кули. Такива са крепостите Кривус, Патмос, Кошница, Голобрад, Вишеград, Монек и други. За преминаването на античните пътища към Беломорието на реката са били изграждани каменни мостове, някой от които са внушителни по своите размери и впечатляващи с оригиналната си архитектура. Такъв е известният Дяволският мост, който е изцяло съхранен. Още на няколко места в региона има останали отделни части от мостове - най-известни са тези край селата Сухово и Боровица. Други мостове са останали под водите на язовирите. А в горното течение на Арда, при село Надарци, е открит древен надпис на тракийското племе беси. Наблизо е родопският връх Ком. В древността върхът е смятан за свещен. На него е открито древно светилище на траките. Намерена е керамика от различни епохи и дори една келтска монета. Археолози и иманяри търсят заровено в района на върха антично съкровище от Древна Гърция – така казват преданията. Други разказват за скрито имане на разбойници, трети – за гърне с хайдушки пендари. Някой археолози предполагат, че тук е мястото на светилището на Дионис, а хората от селата наоколо разказват за подземна църква, която е била използвана за скривалище от българите по време на помохамеданчването. На двата бряга в горното течение на Арда се намира известното село Смилян - едно от най-старите селища в Родопите. Създадено е от славянските племена смолени, от където идва и името му. Но славяните не са познавали известния сорт боб. Отглеждането и култивирането на смилянския боб е започнало преди около 250 години. Златоград е вторият по големина град в региона - селище с богата култура и многовековна история. На територията му се намира най-старата построена по време на османското владичество църква в Родопите „Успение Богородично“, сградата на най-старата пощенска станция в България и килийно училище, поставило началото на просветното дело в Родопите. Специфичен облик на града придава етнографският ареален комплекс - архитектурният резерват „старият град“. По времето на османското владичество са наричали Златоград „градът на кафето“. Защото от пристанищата Порто Лагос, Маронея и Абдера, в Златоград са пристигали кервани камили, натоварени с арабски сортове кафе. От тук се е разпределяло кафето за цяла България. Легендите разказват, че преди две столетия В Златоград е роден митичният Делю Войвода. Народът е изпял десетки песни за подвизите му и за любовта му към красивата Гюлсюме. А песента за легендарния Делю Хайдутин, която беше изпратена в космоса заедно с неповторимия глас на Валя Балканска, продължават да разказват на вселената за Златоград, Родопите и България.

Регонът на Източните Родопи, за разлика от западната и централната част на планината, има предимно нископланински и хълмист релеф. Климатът е по-мек от този в другите части на Родопите, не само заради по-ниската надморска височина, но и заради речните долини, които предлагат лесен път на по-топлия въздух от юг. Голямото климатично и почвено разнообразие са предпоставките за огромното растително разнообразие. Тук растат над 2000 вида висши растения, от които 90 са балкански ендемити и някои силно застрашени от изчезване видове. Регионът е изключително богат и на животински видове – над четири хиляди - характерни както за континентална Европа, така и за Средиземноморието. Това е един от най-богатите в орнитологично отношение регион в Европа. Установени са 278 вида птици. Тук се намират най-големите колонии белоглави лешояди и египетски лешояди на Балканите. Източните Родопи в миналото са били заети от воден басейн с активен подводен вулканизъм, затова освен седиментни скали тук има и много вулканични, които са образували причудливи скални форми – най-известни са природните феномени Каменната сватба и Скалните гъби. Източните Родопи са известни като люлка на мегалитната култура – защото районът е с най-голяма концентрация на мегалитни паметници от тракийската цивилизация - наричат го „Земята на скалните хора“. Открити са следи от тракийски племена, римляни, византийци, кръстоносци, турци и разбира се, българи. Каменния град Перперикон, който вече наричат Великият Перперикон е град връстник на Троя. Разпрострял се на огромна площ, все още загадъчен и ненапълно проучен, Перперикон е откритие от световно значение. Но той е само част от множеството паметници, вдълбани в скалите по поречието на Арда. Други са светилището на Орфей при село Татул, уникалната скална пещера Утроба, Кромлехът до Маджарово, множеството долмени и култови места. В Източните Родопи се намират едни от най-добре запазените средновековни крепости в България – Лютица край Ивайловград, Устра край Джебел и Монек край Кърджали. Църквата „Свети Йоан Продром“ в град Кърджали, заедно с обграждащата я крепост, пък е била център на една от най-големите архиепископии от времето на Византийската империя. Интересни села в рагиона са Бориково - известно не само с Бориковската пещера, но и с факта, че в селото все още се пази традицията да се прави сирене в мях по рецепта от петстотин години. Друго много интересно село е Могилица - разположено на двата бряга на Арда. Южно от селото се намира защитената местност "Падала", която е с богато биоразнообразие. Но Могилино е известно най-вече с Агушевият конак – най-големият феодален конак на Балканите - архитектурен вариант на западноевропейските феодални замъци, единствен по рода си в тази част на Европа. Село Дядовци е било едно от най-големите села в региона през миналия век, но за съжаление сега е безлюдно. Известно е с това, че до него се намира митичният Дяволски мост, изграден над река Арда в началото на 16-и век по заповед на султан Селим I, като част от път, свързващ Горнотракийската низина с Беломорска Тракия и Егейско море. Местните ястия като боб, клин, пататник, пареник, марудник присъстват навсякъде. По стара традиция, гостите биват гощавани с кешкек – ястие, което обикновено се приготвя с пилешко месо, но в Могилица го приготвят от няколко вида месо и булгур. Други по-специфични ястия за региона на Източните родопи са телешко в тиква, питка от лимец, шаран с ориз и орехи...

Южните Родопи са регион, изключително богат на биологично разнообразие - над хиляда и триста вида растения, 21 вида риби, 10 вида земноводни, 26 вида влечуги, 273 вида птици и 59 вида бозайници. Природните условия в региона благоприатстват за богато селско стопанство – лозарство, овощарство, зеленчукопроизводство, маслодайни култури, черничеви насаждения, животновъдство. Освен традиционните за България зеленчукови култури, тук има условия за отглеждане на аспержи, смокини, орехи, череши и маслинови насаждения. Разпроснтранен поминък в региона също е билкарството. В района около Ивайловград могат да се намерят абсолютно всички видове билки, които са описани в енциклопедиите на България! Южните Родопи имат не само природни богатства, но и много богата история. Десетки езически светилища, гробни съоражения, могили и останки от крепости свидетестват, че тук е имало уседнал живот още от праисторическата епоха - от процъфтяващата култура на траките и на техните завоеватели римляните, през Среднвовековна Византия, Османската империя и Възраждането. Долменът край село Плевун е тракийско мегалитно сакрално съоражение, построено пети-първи век преди новата ера. Някои го сравняват по значимост със световно известния мегалитен комплекс „Стоунхендж“ в Англия. След траките, в началото на I век след Христа, пълновластни господари на тези земи стават римляните. Пример за тяхната култура е намиращата в близост до града вила „Армира“, открита случайно при строеж на язовир през 1964 година. Тя е внушителен комплекс от жилищни и стопански постройки, разположени на площ от 2200 кв. метра. Друг забележителен паметник от тази епоха е „Голямата могила“ край село Свирачи. Тя е издигната като могила-мавзолей за един от първите владетели на вила „Армира“, а после е била използвана като гробница за негова наследница. Освен това, Свирачи е известно като селото на малоазийските българи, защото тук живеят потомци на българи, преселили се от Мала Азия по времето на Балканската война. Друго интересно село е Мандрица - албанското село на края на България. Със самобитна архитектура и необичаен произход на населението. През 17 век тук се заселват семейства от албанския град Корча. Освен производството на млечни продукти, силно развито е било бубарството. Масово са отглеждали копринени буби. Село Плевун е едно от най-старите села в България. Тук още се спазва традицията за производство на сусамов тахан, по начина, по който се е произвеждал преди много години - от специален сорт сусам, за който почвата тук е особено подходяща. Сусамовият тахан е супер храна, ползите от която са неизброимо много. Съвсем близо до границата с Гърция е село Хухла, около което са открити останки от златни мини от меднокаменната епоха. А за „Калето“ край Хухла историците твърдят, че е средновековният замък „Родостица”, за който се знае, че в него е отсядал Цар Калоян при битките си с латините край Одрин. На хълма Свети Илия до селото е имало клокочещ извор, около който е изградено древно тракийско светилище, датиращо от 12 век преди Христа. Хора от цял свят са идвали да се лекуват на светилището, защото изворът имал необичайна лечебна сила. Но най-чудното откритие е огромният подземен град от тунели под селото. Предполага се, че съществува от времето, когато основен поминък е било въглищарството и рудодобива. Подземният град все още не е изследван, а според местните хора той крие много тайни. По отношение на кухнята в региона – тук се използват много подправки, които се берат в околностите – риган, джоджен, мащерка и много други. Ловът и риболовът са широко разпространени и затова се готви много дивеч – глигани, пъдпъдъци, и сладководна риба, основно сом, шаран, бяла риба, мряна, кефал, алай. Традиционните чевермета, някои майстори готвачи в региона гарнират с мед и студена бира.

Сакар е планина, обитавана от древността, изпълнена с културно-исторически забележителности. Най-известни са долмените от второто хилядолетие пр. Христа,Устремският манастир „Св. Троица“, крепостта Маточина, светилището-крепост Палеокастро. А природните забележителности са още повече - каскадните потоци в местността „Казанките“, скалните феномени „Костенурката“ и връх Карталката, пещерата „Бабини бозки“ и още много природни забележителности. Днес едно от най-известните села в региона е село Мезек, което си намира на границата между Родопите и Сакар планина. Точни сведения за възникмането на селото няма. Но на това стратегическо място е изградена отбранителната средновековна крепост на Мезек–точно на 300 километра от София, на 300 километра от Истамбул, на 150 километра от Пловдив, 150 километра от Черно море и 150 километра от Бяло Море. Крепостта на Мезек е една от най-добре запазените и големи български крепости. Имала е функции на гранична стражева крепост. През 1931 година случайно е открита внушителната тракийска куполна гробница-мавзолей в основата на могилата Малтепе на 1 километър от селото. Тя е и сред най-големите на Балканския полуостров. Смята се, че е на повече от 2400 години, като в нея са открити следи от шест погребения. Накитите и скъпите предмети, намерени в нея, предполагат, че това е гробница на могъщ тракийски владетел от Одриското царство. В региона на Сакар се намира изключително подходящ „тероар“ за отглеждане на лозя. Тероар е комбинацията от климат, надморска височина, изложение, близост с морски басейн и горски масиви, каква е почвата. Не случайно в региона на Сакар се произвеждат едни от най-реномираните български червени вина от сортовете Мерло, Каберне Совиньон и Сира, получили признание от световноизвестни дегустатори. Вино по тези земи се е произвеждало още преди повече от 5000 години. Тракийското вино е било известно с високото си качесто. Траките са имали огромен опит в отглеждането на житни култури, зеленчуци и плодове, а особено развито е лозарството. И днес, когато кажем „Сакар“, веднага се сещаме за винопроизводството, което се е развивало от древността, та до наши дни.

Има много доказателства, че тетевенският регион е бил населен още от най-древни времена. Керамиката намерена на връх Трескавец е датирана от преди 3200 години. Едни от първите обитатели на местността са траките от племето серди. За пръв път името „Тетевен“ се споменава в писмен материал от 1421 година. Смята се, че името произлиза от Тетьовия род, заселил се по тези земи. През 16-ти и 17-ти век Тетевен е в разцвета – населението нараства, а занаятите и търговията процъфтяват. Градът носел прозвището „Алтън Тетевен“ - Златният Тетевен. През 1801 г. Тетевен е почти напълно опустошен и изпепелен от кърджалии. От 3000 къщи в града остават само четири. Градът успява да се издигне от руините и през 50-60-те години на 19-ти век е отвоно става един от занаятчийските центрове на България. По време на Априлското въстание през 1876 г. българина Въльо Стоилов Мечката от Тетевен, предава апостола Георги Бенковски при „Кървавото кладенче“, известно като лобното място на един от главните апостоли. Най-известната забележителност в района на Тетевен е Гложенският манастир. Един от най-интересните старопланински манастири, изграден през 13-ти век от киевския княз Георгий Глож, дошъл в България, гонен от татарите. В манастира е съхранено скривалище на Васил Левски, както и музей на Васил Друмев, който има огромен принос за развитието на българската патриаршия. Община Тетевен включва 13 населени места. Едно от най известните села е Рибарица, разположено на бреговете на река Бели Вит и нейните притоци. Не случайно Рибарица носи това име. В Бели Вит и нейните притоци може да бъде уловена балканска пастърва, мряна, пласкач, кленче, скобар и други сладководни риби. Тук рибните ястия присъстват редовно на масата. Друг интересен обект в Тетевенския регион е природният резерват Царичина - третият по големина резерват в Национален парк „Централен Балкан“ с обща площ 3418 хектара. Името на резервата идва от наименованието на цветето омайниче, което е популярно в този район. На територията на резервата се намира единственото находище на бяла мура в средна Стара планина. От 600-те вида растения, които се срещат в Царичина, 23 присъстват в Червената книга на България. Най-известните характерни ястия за региона са пълнена пастърва с орехи и лук и рибената чорба, наречена тетевенска саламура, която се приготвя от различни видове дребна речна риба речни раци, характерни само и единствено за тетевеенския край.

Долината на река Осъм е обитавана от праисторически времена. Първите заселници са били в Деветашката пещера и неолитните селища в района. Следите от човешка дейност датират от най-дълбока древност, за което решаваща роля играе благоприятното разположение на града между планината и равнината, както и наличието на река. Откритите в ловешките пещери останки свидетелстват за активно човешко присъствие от старокаменната, новокаменната, бронзовата и желязната епоха. През IV–III в. пр. Хр. тук живеят траките. За това свидетелстват тракийските погребения около селата Смочан, Слатина, Горан, Славяни и Дойренци, както и находките от хълма „Хисаря“ и централната градска част на Ловеч. След завладяването на траките от римляните през I век сл. Хр. на римска пътна карта мястото е отбелязано като пътна станция Мелта, която е локализирана в днешния Ловеч. По-късно тук се изгражда римска попътна станция, наречена Президиум. Чрез станцията градът участва в римската транспортна връзка Ескус–Сторгозия–Тримонциум и Сердика–Одесос. На хълма „Хисар“ са открити останки от късноантична църква. Намерените материали на хълма свидетелстват за заселването на славяни в началото на VI век. Малко са сведенията за развитието на града по времето на Първата българска държава. Основно те са от разкрития средновековен некропол от X век в местността „Баш Бунар“. През XI век градът се споменава във връзка с нахлуването на печенеги и техни военни действия с Византия през 1059 г. Ловешката средновековна крепост е известна от времето на Втората българска държава. Разположена е върху хълм, който по-късно е наречен „Хисаря“. Тук през 1187 г. е решителната битка между въстаническата армия на Асеневци и Византия. Подписаният мирен договор отбелязва признаването на Втората българска държава. Ловешката крепост е сред последните завладени по време на османското нашествие. Завладяването на града от османските турци променя съществено етническия състав на населението, който е смесен от българи и турци. Руско-турските войни от XIX век, няколкото чумни епидемии и преселванията във Влашко често променят броя на населението. Според преброяване извършено от Временното руско управление след Освобождението, то намалява от 15 000 на 4500 души в резултат от чувствителни човешки жертви и изселване на турското население. Основни занаяти тук са табашкия, железарския, абаджийския, кафтанджийския и много дуги. Ловчанци са и добри бакали, фурнаджии, халачи, кафеджиии, кюркчии. В началото на 18-ти век, заради богатството си, градът е наречен Алтън Ловеч (Златен Ловеч). Ловеч е известен като център на Вътрешната революционна организация на Васил Левски. Ловешкият частен революционен комитет е провъзгласен е за „Привременно правителство“ (Вътрешен централен революционен комитет). Левски редовно посещава града в периода 1869 – 1872 г. Района на Ловеч е един от най-красивите в България, изпълнен с множество спиращи дъха природни забелжителности. Крушонските водопади, Карлуковският карстов комплекс, резерватът Северен Джандем са само част от незабравимите природни красоти тук. Някои интересни селища в региона. Селото с екзотичното име Торос. Казват, че името на селото произлиза от думата тор. Но някои езиковеди имат друго обяснение. По византийско време, привлечени от климата и природните красоти, по тези места се заселват армено-павликяни. Затова се смята, че името може да е арменски вариант на гръцкото Теодорос, което означава „Божи дар“. За божия дар Торос се знае малко. Селището е основано от траките, по-късно обитавано и от римляните, но специално името „Торос“ се появява за първи път в турски документи от 15-ти век. Почвата и климатичните условия тук са подходящи за зеленчуко-производство и овошки. Село Гложене – разположено по десния бряг на река Вит в подножието на връх Камен Лисец. Гъстите гори, обширните пасища и плодородната земя са привлекли хората да се заселят тук още от ранния палеолит. Селото е с много богата история – от древността, през траките и римляните, османското владичество и Възраждането. Днес Гложене е китно балканско селце, което още пази дългогодишната си история и традиции. От всички традиционни ястия и питиета, които се приготвят в Гложене, най-характерна е гложенската мора. Това е рибена супа, различна от Тетевенската саламура. Забележителности в региона са Табашката пещера, средновековната крепост Хисар, покритият мост в Ловеч, архитектурно-историческият резерват „Вароша“, Деветашката пещера, Беклемето, Виа Траяна и Троянският проход. Пещерата Проходна край Карлуково, Старо Стефаново, Зелениковския манастир и много други.

Регион Кюстендил

Регионът на Беласица е много богат на уникални растителни видове - около 1200, което е около 1/3 от флората на България. Голямото богатство на Беласица са широколистните гори и особено питомният кестен.

Релефът на Трънския регион представлява пъстра мозайка от ниски и средновисоки планини, хълмисти области и котловинни дъна. По долината на река Ерма е разположена високата 800 метроа Трънска котловина, с площ от 55 квадратни километра. Трънският регион е един изключително красив край на България, изпълнен с причудливи кътчета, мистерии и приказни истории. Легендите за ждрелото на река Ерма, музеят на киселото мляко в Студен Извор, експозицията на бусинска керамика в село Бусинци са само част от материалното и духовното богатство на този край. Заради магическото съчетание от хълмове, котловини и проломи, Алеко Константинов нарича Трънския край "Българската Швейцария". Ждрелото на Ерма е резултат от хилядолетното действие на водата, прорязала дълбока теснина във варовика. Но за това как се е появило ждрелото разказва преданието за девойката Дарина, монахът Йосиф и тяхната невъзможна любов. Насилствено разделени, те били превърнати в две скали. Гледали се и плачели защото не могат да се докоснат, от сълзите на тяхната неосъщесвена любов потекла буйната река Ерма и се образувало това изключително красиво и живописно ждрело. Има много теории за произхода на българското кисело мляко. Но несъмнено причината за уникалния му вкус е бактерията лактобацилус булгарикус, открита през 1905 година от световният учен Стамен Григоров. Днес в родното му село – Трънското Студен Извор, се намира единственият музей на киселото мляко. В него можем да научим повече за процеса на ферментиране на млякото и да видим интересни пособия, с които хората са приготвяли кисело мляко в домашни условия. След откритието на бактерията, д-р Стамен Григоров е канен многократно да работи в чужбина, но остава в родината си като лекар в Трън. В малката лаборатория на трънската болница той прави още едно важно откритие - създава своя антитуберкулозна ваксина срещу болестта, която е бич по онова време. Когато през 1935 година доктор Григоров почива, три дни радиостанциите в цяла Европа съобщават скръбната вест за учения, оставил името си в голямата история на световната наука. Бусинци е известно с една от най-старите керамични школи в България. Край селото е имало богато находище на глина с много високо качество и през 18-ти век тук процъфтява грънчарството. Тук във всяка къща е имало грънчарска работилница с поне по един майстор. По късно от Бусинци започват да се роят „дъщерни“ центрове в Самоков, Разлог, Берковица... майстор от бусненци се е преместил в Троян и е поставил началото на известната троянска школа. Развива се цяла идрустрия. Бусинци продавали своите произведения не само в България, но и Сърбия, Гърция, Цариград, Сирия, Египед, Тунис. Чуждестранни изследователи казват, че бусинската керамична школа е една от най-старите и автентични школи не само в Европа, а в света. Бусинска керамика има в Лувъра и Музея на човека в Париж, в Бритиш мюзиум в Лондон, музеи в Италия, Япония, Китай, Индия, Австралия и дори на Канарските острови. Друг интересен факт е, че на територията на Трънската котловина са открити единствените в България останки от динозаври. През юни 2019 г. Трънското туристическо дружество заедно с Националния природонаучен музей поставят в информационния туристически център на входа на Трънското ждрело информационно табло с описание на находките.

Северозападна България е регионът, който се постира между реките Искър на изток, Тимок на запад, Дунав на север и билото на Стара планина на юг. Често се споменава, че това е най-бедният район в страната, но едновременно с това Северозападният регион е един от най-богатите на история, култура и традиции. В Северозападния регион има много археологически находки от бронзовата и желязната ера, ранната и късна античност, а в пещерата Козарника край Белоградчик е направено сензационно откритие – намерен е зъб от Хомо Еректус от зората на съвременната цивилизация, който доказва човешко присъствие по тези земи още отпреди 1.6 милиона години. Намерени са и кости от преди 1,4 милиона години, по които има ръчно нанесени резки, за които се предполага, че по този начин първите хора са отброявали дните. Това означава, че още тогава са можели да изразяват абстрактни понятия чрез предмети, което отрича преобладаващата теза, че символното мислене у човека се е появило преди 50 хиляди години.

Оряхово се намира в живописна хълмиста местност на десния бряг на река Дунав. Районът на града е обитаван още от дълбока древност. Проучванията показват, че тук е съществувало селище през всички исторически епохи – от ранния неолит до късното Средновековие... Средновековната крепост „Камъка“ до града е изградена е през 9-ти век като част от укрепителната система на Първата българска държава. През крепостта са преминали войските на два кръстоносни похода... Тя е била използвана и след падането под османско робство до 15ти век. Днес от крепостта е запазена правоъгълна двуетажна кула изградена по времето на Втората българска държава. През Възраждането на пристанището на Оряхово са спирали австрийски, френски, руски и английски кораби. В справочник от 1726 година, отпечатан в Брюксел, Оряхово е отбелязан като един от важните крайдунавски градове. Днес пристанището на Оряхово има три корабни места, едно от които е за пътнически кораби. На 21 ноември 1877 г. градът е освободен от османците след тежки боеве между турски и румънски войски. Букурещкият квартал Рахова е кръстен на Оряхово в чест на тази победа. В памет на загиналите румънски воини в Оряхово е издигнат паметник, чиято статуя е изработена от италианския скулптор Арналдо Дзоки – авторът и на паметника на Цар Освободител в София. В чест на големия музикант, диригент и създател на жанра хора за духови оркестри - Дико Илиев, централният площад в Оряхово носи неговото име. Причината е, че той написва именно в Оряхово любимото на цяла България Дунавско хоро, с което всяка година посрещаме Нова година. Премиерата на хорото е била на централния площад в Оряхово!

Старозагорският регион е един от най-богатите на природни ресурси региони на България. Географското положение, плодородните почви, горите и минералните извори, са причината този регион да е обитаван още от древни времена - многобройните тракийски могили и гробници по протежението на Тунджа, дават името на региона "Долината на тракийските царе". Най-ранните следи от цивилицация в региона са от края на 7-мото хилядолетие преди Христа. Тогава, почти едновременно в региона възникват четири праисторически селища, едното от които е най-голямото в българските земи в продължание на 6 хиляди години – древнотракийският град Берое. Край Стара Загора е открито и ритуално съоръжене на близо 8 хиляди години. Край града е открит и най-големият рудодобивен център в света на близо 7600 години. През 2014 година е открита и първата фабрика за производство на мед в Европа на възраст над 7 хиляди години.